На бъдещето пред нас можем да гледаме с оптимизъм, но не и непременно с радост ♥ „Цивилизацията“ на Кенет КЛАРК

Дългогодишен директор на Националната галерия в Лондон (1933 ~ 1945), професор по история на изкуството в Оксфордския университет (1946 ~ 1961), председател на Съвета по изкуствата (1953 ~ 1960), високоуважаван интелектуалец, учен изследовател и един от най-видните историци на изкуството на нашето време. Кенет Кларк създава прочутата си книга „Цивилизацията“ от текстовете на едноименната серия телевизионни предавания, излъчени през пролетта на 1969 г. Милиони зрители и читатели са поканени на сцената на възхитителното изкуство, създадено от човечеството през вековете.

В тази книга аз проследих исторически лъкатушната линия на цивилизацията, като се опитах да открия както следствията, така и причините. Очевидно е, че повече не мога да продължа. Ние нямаме представа накъде отиваме, а смелите, самоуверени статии за бъдещето ми се струват най-недостойната от интелектуална гледна точка форма на публична изява. Учените, които са най-квалифицирани да говорят, мълчат. Дж. Б. С. Халдейн е обобщил положението, като е казал: „Лично аз имам чувството, че вселената е не само по-чудновата, отколкото предполагаме, но и по-чудновата, отколкото изобщо можем да предположим“. 

„И видях ново небе и нова земя, защото предишното небе и предишната земя бяха преминали“.

Тези думи ни напомнят, че вселената, така живо описана в Откровението на Йоан, е достатъчно чудновата; но с помощта на символи описанието става разбираемо, докато нашата вселена не може да се обясни дори със символи. И това ни засяга всички нас по-непосредствено, отколкото бихме могли да предположим. Има например хора на изкуството, които са се влияли твърде малко от обществените системи, но винаги са откликвали инстинктивно на неизречени предложения за формата на вселената. Струва ми се, че непонятността на нашия нов космос е в крайна сметка причина за хаоса в модерното изкуство. Аз не разбирам почти нищо от наука, но съм прекарал живота си, опитвайки се да изучавам изкуството, и съм съвсем объркан от онова, което става днес. Понякога това, което виждам, ми харесва, но когато чета днешните критици, разбирам, че предпочитанията ми са просто случайни.

В света на действието обаче някои неща са очевидни - толкова очевидни, че се двоумя дали да ги повтарям. Едно от тях е нашата растяща зависимост от машините. Те са престанали да бъдат оръдия и са започнали да ни дават нареждания. И за жалост машините, от скорострелния автомат до електронния изчислител, са в повечето случаи средства, с които едно малцинство може да държи в подчинение свободни хора.

Другата ни специалност е нагонът към разрушение. С помощта на машините ние сторихме всичко възможно да се самоунищожим в две войни и, правейки това, отприщихме един поток от зло, което някои интелигентни хора се опитват да оправдаят с възхвала на насилието, „театри на жестокостта“ и т.н. Трябва да признаем, че бъдещето на цивилизацията не изглежда много светло.

И все пак, когато погледна света около мен в светлината на тези мои беседи, аз съвсем нямам чувството, че навлизаме в нов период на варварство. Нещата, които са правили Средновековието мрачно - изолираността, липсата на подвижност, липсата на любознателност, безнадеждността, - днес вече не съществуват. Когато имам щастието да посетя някой от нашите нови университети, струва ми се, че наследниците на всички наши катастрофи изглеждат доста весели - съвсем различни от меланхоличните римляни на късната епоха или от патетичните гали, чиито изображения са стигнали до нас. Изобщо съмнявам се дали някога толкова много хора са били така добре нахранени, така начетени и будни духом, толкова любознателни и критични, както младите днес.

Разбира се, върховете на културата са поизравнени. Но пък не бива да надценяваме културата на т.нар. „елит“ отпреди войната. Те имаха очарователни маниери, но бяха невежи като лебеди. Знаеха нещичко за литературата, а някои бяха ходили и на опера. Но не знаеха нищо за живописта и още по-малко за философията (с изключение на Балфур и Халдейн). Членовете на един кръжок по музика или по изобразително изкуство в някой провинциален университет днес са пет пъти по-осведомени и по-възприемчиви. Естествено тези будни млади хора нямат високо мнение за съществуващите институции и искат да ги премахнат. Е, не е необходимо да си млад, за да не обичаш институциите. Остава си обаче печалният факт, че дори в най-мрачните векове институциите са осигурявали функционирането на обществото, а ако искаме цивилизацията да оцелее, обществото трябва по някакъв начин да функционира.

Тук вече аз си показвам истинския лик - лика на малко старомоден човек. Аз поддържам редица схващания, отхвърлени от най-живите умове на нашето време. Вярвам, че редът е по-добър от хаоса, творчеството - по-добро от разрушението. Предпочитам кротостта пред насилието, опрощението пред отмъщението. Общо взето, мисля, че знанието е за предпочитане пред невежеството. Вярвам, че въпреки завоюваните напоследък победи от науката хората не са се променили много през последните две хиляди години и следователно ние трябва все още да се стараем да се учим от историята. Историята, това сме ние. Вярвам в още едно-две неща, които по-трудно могат да се формулират накратко. Например вярвам във вежливостта, в онзи ритуал, с който избягваме да засягаме другите хора, удовлетворявайки собственото си „аз“. И струва ми се, не бива да забравяме, че сме част от едно голямо цяло, което за удобство наричаме природа. Всички живи неща са наши братя и сестри. А най-вече вярвам в дадения от бога гений на някои хора и ценя онова общество, което прави съществуването им възможно.

В тази книга се говори за произведения на гениални творци в областта на архитектурата и живописта, на философията, поезията и музиката, на науката и техниката. Да, те съществуват; невъзможно е да ги отминем. А те са само частица от онова, което е постигнал човекът на Запада през последните хиляда години, често пъти след неуспехи и отклонения, поне толкова разрушителни, колкото тези на собствената ни епоха. Западната цивилизация представлява поредица от възраждания. Това без друго трябва да ни вдъхне упование в самите нас.

Казах в началото, че липсата на себеупование, повече от всичко друго, убива цивилизацията. Ние можем да се самоунищожим също така успешно с цинизъм и безверие, както и с бомби. Преди шестдесет години У. Б. Йейтс, който се изявяваше като гений повече от всеки друг познат на мен човек, написа едно знаменито пророческо стихотворение:

Всичко се разпада, центърът не издържа.
Анархията шествува по света
и пороят кървав, в който се удавя
навсякъде привидната невинност.
Без убеждения живеят най-добрите,
най-лошите вилнеят с лихи страсти.

Несъмнено между двете войни беше точно така и това без малко не ни унищожи. И днес ли е същото? Не съвсем, защото добрите хора имат убеждения - дори малко повече, отколкото трябва. Бедата е, че все още няма център. Не виждам никаква алтернатива на героичния материализъм, а той не е достатъчен. На бъдещето пред нас можем да гледаме с оптимизъм, но не и непременно с радост.

Избрано от: „Цивилизацията“, Кенет Кларк, изд. Български художник
Снимка:  imdb.com