Откъс от есето „Ръката ми застина“ на Нобеловия лауреат за литература, написано по молба на Рей Кейв, тогавашен главен редактор на сп. „Sports Illustrated”. 1966 г.

♥ Ръката ми застина 

Интересна е самата дума „спорт”. Тя е съкращение от „disport” („disportare” – отнасям, а оттук забавлявам, карам някого да се забрави). От най-ранни времена хората са си подсвирквали в най-сериозните ситуации, за да могат изобщо да ги понасят. С изключение на гърците, които в своите състезания са принасяли плодовете на своето търпение, сила и дух на боговете. Може би нашите стойности и нашите богове са други.

Моето лично участие в спорта е изцяло незначително. По едно време хвърлях чук и бях обещаваща сила, докато един ден ръката ми не застина. Бях много добър и в бокса, но то бе главно защото го мразех и исках да го превъзмогна, та дано го забравя. Боксът не е бокс, а бой.

Чувствата ми към лова ме направиха доста непопулярен. Нямам нищо против убиването на животните, ако от това има нужда. Убивал съм, мога и винаги ще убивам онова, от което се нуждая, за да се нахраня, в това число и роднини. Но избиването на големи животни само за да докажем, че можем да ги избиваме, за мен не значи, че сме по-съвършени от тях, а тъкмо обратното – правим го от дълбокото чувство, че не сме. Стая, изпълнена с препарирани стъклооки глави, винаги ми е внушавала печал за оня тъй несигурен в себе си човек, който трябва непрекъснато да се самодоказва и да трупа доказателства за пред другите.

Някои видове риболов предпочитам пред всички други тъй наречени спортове. Това е почти последният възможен начин да останеш сам, без да те подозират в скрит грях. А като ловиш риба без въдица на връвта, възможно е дори да останеш несмущаван и от рибите. Изненадан съм защо неподвижното братство на психоаналитиците още не се е нахвърлило върху въдичарството, което им е нещо като конкуренция. Два часа с въдица в ръка са равни на десет часа върху психоаналитичната кушетка и струват далеч по-евтино.

Страстта ми към риболова няма нищо общо с риболова на едро и на едри риби. Възхищавам се от силата, умението и издръжливостта на хората, които го вършат добре, но установих, че залавянето на морски чудовища рано или късно се превръща в тежка работа. Мнозина, които ще упорстват до смърт и няма да изнесат кофа въглища до втория етаж за камината си, разбиват сърцата си в борба с голямата риба, убиват я, фотографират се с нея и после я захвърлят. Изучавал съм рибите, както зоологически, така и екологически, а освен това преди много години работех в един калифорнийски риборазвъдник, където спомогнах за раждането и отглеждането на милиони пъстърви. По него време се научих да се възхищавам от рибите, но не и да уважавам техния интелект. Винаги ми се е струвало, че човек, който може да надхитри рибата, ще притежава голямо бъдеще, но бъдеще, свързано само с рибите. Придобитите от него познания едва ли ще му свършат работа по време на пикник, устроен от неделното училище, или в заседание на управителния съвет.

Както виждаш, моите интереси в спорта са всестранни, но хладнокръвни. Не очаквам да повярваш, че веднъж писах да ми изпратят по пощата пълен курс по борба с алигатори заедно с учебен алигатор и затова няма да ти пиша по този въпрос.

Да, моите интереси в спорта са кротки, но задълбочени. Вярвам вече си разбрал от разсъжденията ми, че не мога да напиша есе за спорта. Но според мен американският култ към младостта, насилието и сърдечните заболявания е малко неразумен. Струва ми се, че „колкото по-дълги стават сенките на живота”, толкова повече състезателни спортове трябва да се измислят за нашите тъй наречени „старши” граждани. Разбира се, темповете трябва да се забавят. Надбягването с костенурки едва ли ще бъде полезно, защото е тъпо.

Преди няколко години изнамерих от леност един спорт, който задоволява моето „аз” и чувството ми за състезание. Нарича се надбягване с лози. Всеки състезател посажда семе до върлина с определена височина. Печели онази лоза, която първа стигне върха на върлината си. Има обаче някои бесни лози, които растат по десет инча дневно и могат да причинят у собственика си повишаване на кръвното налягане. За такива страстни спортисти (аз съм същият) съставих основните правила на едно още по-умерено и здравословно състезание. Това е надбягването с дъбове. Всеки от състезателите посажда жълъд. Очевидното предимство на този спорт е, че в зависимост от съгласуваната височина, приета за финиш, той може да продължава поколения наред. 300 години по-късно първоначалните състезатели ще бъдат представлявани от огромен брой наследници, тъй като надбягването с дървета позволява човек да се отдаде и на други дисциплини, например създаването на деца. Бих искал да спомена още един вид дейност, която само англосаксонците приемат за спорт, мразят я и на дузини се стичат да я наблюдават. Това е борбата с бикове. По тази дисциплина съм минал пълния курс, чел съм, учил съм, наблюдавал съм. От ужаса в началото стигнах до смъртоносната красота. Гледал съм страшно много борби с бикове. Виждал съм на арената безброй пъти бикобореца Манолете, много повече, отколкото дори Ърнест Хемингуей. Но на арената рядко съм забелязвал велики и красиви неща. Малко са и е необходимо човек да гледа много борби, за да ги види. Но мен ако питаш, великите неща в света по начало са малко. Колко са великите сонети? Колко са великите пиеси? И щом сме почнали, колко са великите вина?

Висял съм край бикоборските арени и зная: и за кльощавите бикове, и за торбичките с пясък в бъбречната област, и за подрязаните рога, и за спринцовката с приспивателно миг преди отварянето на обора. Но освен това съществуват и ония мигове, които наричат мигове на истината, сюблимните минути, ореолът на непобедимия човешки дух и неизказаната, красива смелост.

Тогава в мен почна да се прокрадва съмнението. Що се отнася до биковете, матадорите, които познавах, имаха души като стомана от Толедо, но умираха от ужас пред своите импресарии, ставаха на каша в ръцете на своите критици и бяха невероятно алчни. Може би са давали па публиката известна доза храброст, но това не е храбростта, която публиката и светът искат да притежават. Още не съм чул за матадор, който е отстоял опасно политическо становище, който е водил морална битка, в която рогата на противника не са били подрязани. И почна да ми се струва, че тази върховна храброст би могла да се използва за много по-добри цели, отколкото за ритуалното клане на бикове в късен следобед. Един негър с тънък пилешки врат, който влиза в избирателната кабина на Алабама – ето куражът, от който се нуждаем! Защото в края на краищата не биковете ще ни сразят, а страхувам се, нашите собствени клети, страхливи и прикрити души.

Виждаш, Рей Кейв, ти сгреши, като ме помоли да напиша есе за спорта. По дяволите, аз дори не зная какъв е рекордът на прочутия бейзболист Еди Крейнпул!

Твой Джон Стайнбек

Източник със съкращение: literaturensviat.com
Снимка: imdb.com