Да напуснеш „държавата по-скоро на мъртвите, отколкото на живите“, за да успееш в чужбина. На каква цена обаче? За духовните терзания на един млад лекар, напуснал България и тръгнал да утвърждава себе си в Париж пише Марко Семов в своя роман „Цената“. За стремежа към успех, неизпълнения синовен дълг, погубената обич и щастието, което никога не намираме там, накъдето сме се запътили.
Цената
Евакуацията на българите от България. А не беше ли самият той такъв – по своему евакуиран. Какво търсеше тук, в тази тихо шепнеща и отнасяща го към сърцето на прославения град мотриса, ако не същото. Отиваше да търси нов покрив над главата си. Бягаше. Скрит зад болната си комплексарска амбиция да стане прочут хирург. Достоен за жена си, сякаш в България нямаше прочути хирурзи. Сякаш ония там бяха второ качество... А цената? А онези болни и самотни старци в Кюстендилския балкан? А младата му съпруга? Когато такива мисли се насипеха отгоре му, махваше с ръка. Да скъса примката им, да се освободи. Да се освободи, ала не можеше. Амбициите му бяха едно, резултатите и цената, която плащаше – друго. Ето я цената – един недоумяващ постъпката му, остарял и кажи-речи, деградирал вече лекар, двайсетина нещастници, които държавата беше приютила в това общежитие, останали сами, изхвърлени от мотрисата на живота, напуснати от ума си. Миеше вечер и сутрин чиниите, с които се хранеха, метеше стаите на болните, когато те излизаха на разхода, преглеждаше ги, като се разболеят, ако трябваше да изпере и бельото им – щеше да го направи. Стига по-дълго да остане в стаичката с метлите и кофите. Не беше ли и той от тези свои съотечественици, които търсеха вината все в другите и никога в себе си, в създадените национални рефлекси, в готованщината друг да се намесва и да реди съдбата на народа му...
Трябваха му сигурност и спокойствие и той искаше да си ги създаде. Искаше да стане „висока топка“ в специалността си, име, пред което хората да се покланят. Нямаше кой да го подкрепи – страната му беше в хаос... В своя мил демократичен ход... Тя беше вече държава по-скоро на мъртвите, отколкото на живите, на много бедни и на много богати хора. Вторите имаха право на всичко, другата група, в която беше той – уви, нямаха вече нищо. В България винаги така бяха разбирали демокрацията – за едни с пищови на задника – всичко, за други останалото от нищото – данъци и страдания, квартални битки и дори убийства, кой да владее кофите за боклук.
Диплома, какво като я има там? Професорите му сами едва връзваха двата края. Ония, които искаха да оцелеят в родината му, го удариха на подкупи. Тези, които не го правеха, нощем ставаха таксиметрови шофьори и пазачи. Като тях беше прекарал две години и той. Недалеч от София, в една бедна, гаснеща също като държавата болница, в която парите за риванол, за марли и за инжекции свършваха преди главният лекар да е откъснал средния лист на годишния календар. Онези от болните, които имаха пари, даваха за да бъдат лекувани. На лекуващия, на сестрите, на санитарките. На аптекарката. Които нямаха... Тях или не ги приемаха, или ги изписваха скоропостижно.
Не искаше да се примири е такъв живот. Не искаше Мая и децата му да живеят така. Другата алтернатива беше тази. Навън. Знаеше, че дипломите на българските лекари, на инженерите, на филолозите – никъде в Европа не ги признават. Изключението бе единствено за математиците, кибернетиците, завършилите информатика – модерният свят търсеше тях. В посолствата на западните страни само те не чакаха на опашка и не се нареждаха по три пъти пред една и съща чиновничка. Те не даваха и подкупи на „тъмни“ фирми, които при огромни рушвети изкарват визи за екскурзия, при още по-големи подкупи – за частно пътуване. И то при положение че бяха предоставени покани, уверения, свидетелства за налични суми и още една върволичка с документи и документчета, които, колкото и слабички и прозрачни да бяха листенцата им, яко заковаваха българина там, където Жак Атали още преди години беше предсказал – в задния двор на Европа. Казал, но кой да го чуе. И по-точно да му повярва. Българинът вярваше чак тогава, както казваше покойната му баба, когато опре шило о гъзило.
Избрано от: „Цената“, Марко Семов, изд. „Български-бестселър“, 2003 г.
