„Психиатрите обявяват за душевноболен човека, който реагира емоционално и бурно на малки пречки…, а смятат за здрав и нормален човек, когото дълго могат да настъпват по пръстите на краката…“ ~ „Курортист“, Херман ХЕСЕ

Hermann Karl Hesse (1877 ~ 1962)

Записки от едно лечение в Баден

Мото: „Начало на всяка психология е безделието.“ ~ НИЦШЕ

Разправят, че швабите поумнявали едва когато станат на четиридесет години, а самите шваби, без особено доверие в себе си, понякога гледат на това като на един вид позор. Но тъкмо обратното, то е голяма чест, защото умността, която се има предвид в поговорката (тя не е нищо друго освен онова, което младите хора наричат старческа мъдрост, знание за големите антиномии, за тайната на кръговрата и биполярността), може да се открие сред швабите, колкото и да са надарени, съвсем рядко и при четиридесетгодишните. Но когато човек вече клони към петдесетте, тази мъдрост, или манталитетът на възрастта, идва сама, а именно, след като физическото застаряване я подпомага с различни неволи и предупреждения. Към най-честите теглила от този род спадат подаграта, ревматизмът, ишиасът и тъкмо такива страдания ни довеждат на курорт лук, в Баден. Следователно средата, в която и аз влизам сега, е благоприятна по своя вид и манталитет и оттук от само себе си, така ми се струва, човек, ръководен от genius loci (местен гений - лат.), изпада в известно скептично благочестие, простодушна мъдрост и много изкусно опростяване, в един твърде интелигентен антииителектуализъм, който принадлежи към спецификата на Баден също както топлината на баните и водите с миризма на сяра. Или казано накратко: ние курортистите, болните от подагра, най-невероятно се стремим да възприемаме ъгловатия живот доколкото е възможно като заоблен, да позатваряме едното си око, да не си правим големи илюзии, но в замяна да пазим и да поддържаме сто малки леки илюзии. На нас, курортистите в Баден, ако не се заблуждавам, особено ни е необходимо познание за антиномиите и колкото по-сковани стават крайниците ни, толкова по-настойчиво ни е потребен гъвкав, двустранен, биполярен начин на мислене. Нашите страдания са страдания, но не са от оня героичен и декоративен вид, в който страдащите могат да ги представят за свръхважни, без да губят уважението на другите.

Когато пиша така, когато показвам своя личен начин на мислене на възрастен и болен от ишиас като типичен и го издигам до всеобща норма, когато постъпвам тъй, сякаш тук не говоря единствено от мое име, а от името на цяла класа или възрастова група, то, макар и за мигове, добре съзнавам, че това е голяма заблуда и че никой психолог (пък бил той и душевно мой събрат или близък) няма да сметне духовния ми отклик на околния свят и съдбата за нормален, няма да го признае за типичен. Нещо повече, след като набързо ме чукне тук и там, лесно ще намери, че съм средно надарен особняк от семейството на шизофрениите, но че не се налага да ме изолира в болница. Всъщност аз спокойно използвам обичайното право на всички хора, също и на психолозите, и проецирам не само у човеците, а и във вещите и мебелите от моето обкръжение, дори в целия свят, собствения си начин на мислене, моя темперамент, моите радости и страдания. Не допускам да ми бъде ограбено удоволствието да смятам собствените си мисли и чувства за „правилни“, за справедливи, макар околният свят всекичасно да се мъчи да ме убеди в противното, не отдавам значение и на това, че срещу себе си имам мнозинство, по-скоро няма да дам право на него, отколкото на себе си.

…Защото животът не е сметка и математическа схема, а чудо. Така е било през всичките ми години; всичко идва отново – същите неволи, същите възжелания и радости, същите изкушения, отново и отново удрям главата си в същите ръбове, боря се със същите дракони, тичам подир същите пеперуди, повтарям същите констелации и състояния – и все пак това е вечно нова игра, винаги красива, винаги опасна, винаги вълнуваща. Хиляди пъти съм бивал дързък, хиляди пъти смъртно уморен, хиляди пъти дете, хиляди пъти стар и студен – и нищо не е траяло дълго, всичко постоянно се е връщало и все пак никога не е било същото. Единството, което почитам зад многообразието, не е скучно, не е сиво, измислено, теоретическо единство. То е самият живот, пълен с игра, пълен с болка, пълен със смехове.

…Но какво е голямо или малко, важно или неважно? Психиатрите обявяват за душевноболен човека, който реагира емоционално и бурно на малки пречки, на малки дразнения, на малки обиди, засегнали самочувствието му, докато същият човек, овладян, може би преживява страдания и разтърсвания, които на мнозинството от хората изглеждат много страшни. А смятат за здрав и нормален човек, когото дълго могат да настъпват по пръстите на краката, без той да забелязва, оня, който без оплакване и ропот понася най-отвратителната музика, най-жалката архитектура, най-замърсения въздух, но удря по масата и призовава дявола, щом при игра на карти загуби и най-малко. В заведенията много често съм виждал хора с добро име, които минават за напълно нормални и почтени, а за една изгубена игра, особено ако искат да прехвърлят на партньора си вината за загубата, толкова фанатично, толкова грубо, толкова свински проклинат и беснеят, че изпитвам силната потребност при най-близкия лекар да направя предложение за изолирането на такъв нещастник. Има най-различни мащаби и всичките могат да се признават, но някои от тях, било в областта на науката или на настоящия обществен морал, няма да ми се удаде да смятам за свети.

И същият човек, който може да се смее над самоописанието на курортиста Хесе и да го намира доста комичен (за което има право), би бил много удивен, ако започне да описва и анализира точно и в подробности една-единствена от собствените си линии на размишление, някоя от своите всекидневни реакции спрямо околния свят. И както под микроскоп нещо иначе невидимо или грозно, влакънце нечистотия, може да се превърне в чудно звездно небе, също така под микроскопа на една истинска психология (каквато още не съществува) всяко, и най-малкото вълнение на една душа, била тя иначе също толкова лоша или глупава, или побъркана, би се превърнало в свята, смирена, благоговейна пиеса, защото в нея не ще се вижда нищо освен един пример, параболично отражение на най-святото, което познаваме – на живота.

Избрани фрагменти от „Курортист“, Херман Хесе („Пътуване към Изтока“), ДИ „Народна култура“, София, 1990 г.
Снимка: Hermann Karl Hesse (1877-1962), en.wikipedia.org