От Европа останаха само печални развалини и срам ♥ Георги ТОМАЛЕВСКИ

Из трагедията на народите по пътя на криворазбрания национализъм, споделено в есето на Георги Томалевски „Нацията и човекът“ (1938-1945).

Георги Томалевски (1897 ~ 1988)

Културна ли е Европа?

Ето, до къде стигнаха народите, по пътищата на криворазбрания национализъм. Чувството към на­цията във военния период 1939-1945 год., се превър­на в лошо шовинистично чувство, което погълна скъпи жертви. Злото, което се подготвяше толкова дълго време по стадионите, в училищата и по сборовете, най-после се разрази в буря, която помете най-свид­ните плодове на живота. От Европа останаха само печални развалини и срам. Сред мрака, само тук-таме блещукаха нечии сърца, но какво бяха те сред океана на безлюбието и озлобленнето.

Въздушната война, нападенията над мирни се­лища, нападения върху мирни беззащитни човешки същества, които нямат никаква вина, е варварство, което се появи в века на радиото и въздухоплава­нето, като най-ярко доказателство за деградираното човеколюбив в нашето време.

Нито човекоядците могат да получат толкова страшен упрек, какъвто заслужават нашите цивили­зовани съвременници. В аналите на историята, която толкова почитат сегашните люде, ще има една стра­ница, на която с едри слова ще бъде написано: „След Христа, след културата на Елада и Рим, след ренесанса и хуманизма, когато човечеството се чув­ствувало гордо, че „завладява природата“ - както високомерно обичали да се изразяват самонадеяни хора - хвърчила над градове и села пускали бомби, огън и смърт. Човечеството е имало доста напреднала техника, но крайно беден морал и човечност. Епохата може да се нарече засрамената цивилизация.“

Културна ли е Европа? Ето въпросът, който започнахме да си задаваме в тия безогледно жестоки и безпринципни времена. Ние спорехме в недоумение по него, защото, наистина, Европа, която роди най-голямата култура, показа най-голямо варварство. От­говорът може да бъде само един. Европа е, наистина, материкът, в който се роди най-голямата ма­териална и духовна култура, но в тия дни, тя не се проявяваше културно, защото първенюта заграбиха нейния облик, нейното наследство и като варварски. пришълци извършиха върху нея най-голямото ко­щунство. Една шепа амбициозни и неизяснени пред себе си хора, поискаха да се обезсмъртят, като из­ползуваха общата морална и идейна разпуснатост на епохата. Вината е както в тях, така и в хората,, които сляпо тръгнаха по стъпките им. Германската култура, голяма или малка, се подчини на един чо­век, който я тикна в катастрофа. Хитлер получи пълномощието на германския народ и така раздели на две своята вина. Народ, който се съгласява с жестокостта, подписва пред световната правда една полица, която рано или късно ще требва да плати.. Не могат да останат без значение и без последствие тия площадки манифестации на абсолютно доверие към една воля.. Тия, които ги правят, приемат както облагите, така и бедствията. Не е позволено от веч­ните закони на света, ръцете на една жена-майка, създадени като инструмент на любовта, ръцете, с които може да се милва една детска главичка и да се избършат сълзите на някой страдалец, да пълнят с взрив аеропланните бомби, щом като тия бомби са предназначени за жилищни квартали, където ужасът на смъртта ще свари беззащитните заспали деца на други майки. Жената е също влязла в престъпле­нието. Жените от всички материци и страни, които раждат човека, трябваше да възстанат като една и да не дават своята подкрепа на това толкова жестоко човекоубийство. Доблестно би било едно порицание на тая унизителна човешка касапница, а не тия лице­мерни, престорени писма, които някои псевдомайки пишеха по вестниците, с които насърчаваха сино­вете си да умират и да убиват.

Колко от народите на културна Европа се за­грижиха за бъдещата съдба на материка ? Защо во­дачите на тия народи не се заеха с образуването на едно европейско семейство, което ще живее в мир и ще даде достойни плодове за общочовешката кул­тура? Защо Германия, която заема централно место-в Европа, не пожела да стане апологет на едно общо­европейско семейство и не послужи като звено за обединението на народите? Германия, в лицето на своя водач, предпочете омразата, разделението и за­владяването на малки народи, за да направи от тях свои колонии, а можеше вместо това, да издигне лозунга за обединението на всички европейски на­ции в едно благоденствуващо семейство. Вместо да премахва различията, тя с своя античовешки и анти-културен расизъм, издигна нови прегради, създаде нови омрази. И докато Германия от страна на омра­зата не се превърне в звено за обединение, дотогава все ще страда и никога не ще се успокои. В идеята за едно побратимяване на народите, Германия ще намери пътя за своето изкупление.

Европа е засрамена и унизена! Светините й са поругани. В една статия италианският вестник „Джорнале д'Италия“ се възмущава, как Рим, седалище на главата на християнството и като културен център на западноевропейския свет, може да бъде бомбар­диран от англосаксонците. Да, така е, ние се възму­щаваме от това обстоятелство, че се посяга на Рим. Но задаваме въпроса на същия Рим, как той, като седалище на главата на християнството и център на западноевропейския свят, същият Рим, който тряб­ваше да праща благословение и християнска любов, позволи на бомбардировачите, пратени от Мусолини, да пускат заедно с германските аероплани бомбите си над Лондон? Нали Рим е свещен град? Да не би папата да е смятал, че протестантите, или кои да са други клонове на християнската религия, не за­служават друга участ? Не е ли това нова форма на някогашното суеверие ?

Стига лъжа! Ние сме човеци и трябва да жи­веем съобразно повелята на безсмъртния дух, вло­жен у нас! Време е вече страданията, които изжи­вяваме да пробудят висшия живот. А ние, наистина, бихме могли да бъдем братя. Приближете се към човека с любов и вие ще видите, как от разтопе­ните ледени прегради на сърцето му, ще потекат спасителни сълзи. Позовете душата му и тя ще ви отговори.

Веднъж видях, как падаха парашутисти от един запален бомбардировач. Докато висяха в въз­духа, човечетата ми изглеждаха жалки, дори противни същества, тръгнали да убиват. Но когато летецът стъпи на земята и аз го видех изблизо, в очите му, в няколкото капки кръв по челото, в тоя плах вид и тежкото дишане, аз видях човека. Отведнъж ми стана жално за него, за неговия живот, затова, че дошъл не по своя вина от далечното си отечество. Там го чака майка или другарка, или пък някое малко де­те гледа на масата неговия портрет. Жалко ми стана за това, че този млад човек е направен убиец.

Не, не живеем добре ние хората! - реших за себе си. Няма никой право да променя божествената: природа в нас, никой няма право да докосва съкро­вищницата на нашия дух. Ние почваме да изпитваме срам от чистите зеници на децата, които ние възпи­тавахме и на които казвахме, че човекът е създаден да люби и да помага на своите ближни. Но какво остана от него сега?

Като отнемете на човека искрицата, която бле­щука в дъното на неговата душа, като му внушите, че той е случайна и сляпа игра на молекули и атоми, като го убедите, че човек за човека е звяр и, че жи­вотът е суетен и глупав сън, тогава вече можете да очаквате всичко от него. Излишни, лицемерни и ба­нални ще бъдат въпросите, които ще си задавате, как човек може да направи това и онова, и как е възможно в тая епоха на висока култура, да сме свидетели на такива безчовечия.  Някой може да възрази, че между тия, които превръщат живота в жалки развалини, има и вяр­ващи, които четат Писанието. Ето още едно до­казателство за съвременния човек, че това не е до­статъчно. Не спасява човека нито обредът, нито ка­нонът, нито пустословието. Вярата в Бога и в до­брото трябва да се живеят в катадневността, през всеки час, във всякоя минута. Другото е празна работа.

Докогато ние не направим тая вяра в дихание на живота, думите си в дела, а проповедите в неуморна работа за тържеството на всечовечната обич, дотогава ще преливаме от пусто в празно.

Развалините на нашата жестокост ще се поправят един ден. Може би, някои сърца ще намерят сили да превъзмогнат и горящите рани на своята скръб, но питам се, кой ще ни възвърне куража да гледаме малките деца в очите, да им говорим, че има култура в света? От всички чувства, които гнетят душата, най-парливо е чувството на срам, което изпитвам, като гледам очите на някое малко дете. „Та това ли сте били вие големите?“ - искат да ми кажат тия очи. „Нали вие ни разказвахте за небето, за пролетта и за това, че хората били до­бри, Защо сега ни избивате с бомби ? Не сте ли ни лъгали ?“ Убиха вярата на човек към човека, убиха вярата в онова, което културата съгради за толкова векове.

Имаше време, когато ние слушахме с затаен дъх за огромната цивилизация, която човечеството е на­трупало в своята богата съкровищница и ни се стру­ваше, че, сравнени с това лъчезарно богатство, ние сме някакви бедни, нисши човешки същества. Самочувството ни на хора беше много бедно и принизено до степен, от която ние участвувахме не като равно­правни, но като някакви помощни, второстепенни съ­щества в човешкия род. Всичкото благородство на постъпките, което пълнеше живота наоколо нас, струваше ни се в реда на нещата, и ние си мислехме, че като нямат друго по-ценно и по-блестящо, на нашите смирени хора не остава нищо друго освен да бъдат .добри, честни и великодушни. Едва ли не считахме, че това са неизбежните добродетели на простия живот.

Така беше някога, в нашето смирено юноше­ство, когато с трепетно усърдие възприемахме пло­довете на знанието. Тогава дори и не мислехме, че ще имаме някога куража да се докоснем до евро­пейската култура и цивилизация така непосредствено и просто, защото в нашето съзнание, това което се зовеше Запад, имаше някакъв лъчезарен нимб. Нещо повече, колко пъти ние сме се срамували от калпа­ците и салтамарките на нашите бащи и деди, от за­грубелите им пръсти и дори от техния честен, благ и наивен поглед.

Някога ние бяхме готови да заменим нашата чиста и благословена от Бога вяра, за да я подно­вим с „доктрини“, с някакви системи и с измамния блясък на нещо „ново“, което ние не можехме да схванем напълно, а още по-малко да го преценим.

Нашите майки ни хранеха с пшенична пита, приспиваха ни на рошавите черги и ни разказваха безкрайно чистите и прости оказания за живота, за старото време, за Исуса с благите очи, пред кроткия образ на Когото те смирено и с безкрайна обич све­ждаха глава. Това беше някога. Дойдоха времена, когато животът ни се потопи в едно модерно вар­варство. Това време, обаче, ни завари с прогледнали очи. Ние познахме живота, познахме Изтока и За­пада, вкусихме от Севера и Юга. Никой вече не може да ни измами с външен блясък на циви­лизацията, защото тя, лишена от добродетелите на нашите смирени и милостиви хора, ни донесе хи­ляди беди и нещастия. Ние вече я отричаме в тоя й вид смело, с ведри очи и с пламнали сърца. Ние казваме, че без любовта на нашите майки и без сми­рението на нашите бащи, тази цивилизация е осъ­дена на загиване. Тя трябва да се върне при нас, за да й се вдъхне дъх от живота, тъй като тя е мъртва, бездушна и жалка, каквато е всяка машина.

Сега ни идва да извикаме с горест:

Прощавайте, вие наши благородни бащи и майки, че се стеснявахме от вашата скромност. Прости ни ти, народе, от села и паланки, защото някога дръз­вахме да кажем за тебе: „Народът ни е прост и на­божен“, без да подозираме, колко е бил той велик и добротворен и колко е още потребно да работим над себе си, за да достигнем сърдечната му чистота. Тоя народ сега става мълчалив обвинител и пита всички хора, които имат позволение от своята съ­вест да пръскат бомби над градове, под покривите на които спят невинни деца: „Това ли сте били вие?“ И нека да дадем обет да се върнем там, при тия чисти люде, с напуканите пръсти, които наве­ждат глава пред образа на великата обич и да се не срамуваме от тях, но да направим човечните им сърца кумир, защото те бяха най-близо до оная истина, която тепърва ще трябва да изучат гордите, празните люде.

Даровете на живота и днес са при чистите, простите сърца, които още не са загубили вкус към доброто. Без тия дарове, машината на нашата съвременност ще се самоунищожи и ще заскърца зловещо, защото се свършват изворите, пресъхва влагата на живота и Творецът отвръща лице от нея.

Ние сме бедни, смирени народи. Ние познаваме само плодородието на земята, свещения труд по браз­дите и благослова на ведрото открито небе над нас. Не познавахме доскоро света на машината, но и него вече опознахме. Сега, когато душите ни са пре­ситени от него, ние гледаме с тъжна усмивка нашата нявгашна заблуда и сегашното празно изпустяло съ­ществувание.

Никой вече не може да ни измами, когато ще трябва да се отдели зърното от плевеля. Ние сме горди с познанието, което получихме в нашата мъка. Ние имаме все още връзка с живия живот и по на­шите места още има светии и пророчески сънови­дения…

Утре ще изгори горивото и вие, гордите хора на машината, ще дойдете при нас да ви възвърнем загубения смисъл, защото без любовта няма живот, без мъдростта няма никаква светлина, без истината няма никаква свобода!

От: „Слънце след буря“ (Есета), Георги Томалевски, изд. „Житно зърно“, 1946 г.
Снимка: Георги Томалевски (1897-1988), beinsadouno.bg