За нацията и човека между две войни ~ Георги ТОМАЛЕВСКИ

За нацията и човека между двете световни войни, споделено от есето на известния наш писател, белетрист и публицист Георги Томалевски, писано през 1938 г. и допълвано преди и след 9 септември 1944 г., съгласно събитията от онова време.

Между две войни

От десетина дванадесет години светът бе сви­детел на едно необикновено подсилване на масовите емоции в народите под формата на силно подчертан, своеобразен национализъм. За да се случи това, трябваше да се измине един не кратък път. Ще се постарая да изясня този път на стремглаво слизане надолу в бездната, както и бързия, неестествен и не­очакван облик, който младите генерации добиха в Европа – континентът, който роди световната цивилизация. Всички, които преживяха покрусата и трудно­стите след първата световна война (1914-1918 г.), помнят много добре, през какви фази минаха след­военните поколения. Те могат да си спомнят, когато по улиците се срещаха хора с цивилни шапки и с войнишки шинели, или пък войнишки панталони съ­четани с някое старо, износено палто. По главите се виждаха фуражки с извадени кокарди, а под тях две измъчени или пък кръвясали очи, зад които дебнеше изтласканият назад, недавна преживян ужас.

По това време, на фона на общата покруса, разочарование и една забележителна апатия към всичко, което ни заобикаляше, проблясваха и изчез­ваха като светулки думи и недомлъвки за дирене нов път и ново възраждане на покрусения човешки дух. Това възраждане, привидно, е много трудно, защото по пътищата се движеха полухора – раз­бити физически и душевно, помъкнали в себе си тежък товар на немотия и разочарования, но тъкмо това тежко наследство от войната, без сами да по­дозираха хората, представяше чернозема, в който-можеше да се посади семето на една нова надежда за по-светъл и по-възвишен живот.

Хората, след такива масови бедствия приличат на болки, които едва са се спасили от смъртта и макар разбити, с малко физични сили, бавно се връщат към живота, към слънцето и към простата но велика радост, която крият в себе си нацъфтелите дървета, облачетата и звънът на пробудените пчели. Такива хора имат още слаби, изтощени тела, но огромна възприемчивост към бликащия живот. След оная изтощителна война хората бяха тъкмо с такива покрусени, но разорани за посев души, които несъзнателно търсеха опора и път.

Всеки съвременник на тая епоха съвсем ясно си спомня, колко бързо и с каква необикновена сила се разрастваха след войната всички идейни движе­ния. Това беше едно явление, което за очите на кон­венционалните историци е признак на болезненост, но за очите на тия, които познават човешката душа, е естествен повик към светлината, към свободното безпрепятствено изповядване на онова, което круто и брутално е било възбранявано в продължение на години.

В тази характерна с своята неориентираност, пълна с лутане следвоенна епоха, когато продуктите от първа необходимост се предлагаха тайно и ве­рижно по улиците и кафенетата, когато имаше жилищна криза и мъжете, както споменах, ходеха с дрехи, ушити от войнишки плат, всеки мислещ чо­век диреше и намираше нещо, което беше или слу­чайно попадение, или истинска храна за изгладнялата и изжадняла душа. Тогава клубовете бяха  претъп­кани от хора, свободните религиозни общества бяха посещавани изобилно, появиха се идейни безвластнически гнезда, угнетени отчаяни, но инак свободо­любиви и безстрашни младежи, грабнати от своя пламенен ентусиазъм, кривнаха по пътищата на някакъв своеобразен нихилизъм, а други пропълзяха по Балкана. Една картина в обществото, напълно естествена и очаквана след страшния гнет на мъ­чителната война, водена в съюз с един злополучен съюзник, с малко средства, с лошо облекло, с недо­статъчна храна и с максимум напрежение на телес­ните и душевни  сили. Това отчаяние и нихилизъм бяха подбуждани и от пресния спомен за държа­нието на голяма част от ръководните лица през бу­рята – някак си саможиви, неуки, слабокултурни началници, користни и брутални, непознаващи никакви други добродетели, освен грубост и надменност.

Разбира се, такова хаотично оцветяване на идейността в едно общество е нито трайно, нито особено полезно явление за една страна, но то е на­пълн обяснимо. То, естествено, бе почнало да се свежда във все по-малък брой и по-голям обем гру­пировки, докато се стигне до най-последните и класични два фронта: идеализъм и материализъм. Естествено и редно за очакване е, като знаем неизбежната последица от пресищането, че в такива времена, на най-задно място остават ония от куми­рите на човека, за които той е изразходвал най-много енергия и които са причината за неговото бедствено положение. Макар и да имат обективна, неувяхваща стой­ност, всички неща, повтаряни до пресита, човек от­блъсква лесно, непринудено и естествено. Ако бъдем справедливи пред себе си, трябва да признаем, колко трудно бихме могли да понасяме в такова едно не­стройно, следвоенно време, каквито и да са речи и хвалебствия на базата на национализма. Думите нация, патриот, война и ако щете дори и думата родина, която има такова магично въздействие върху човека, бяха твърде много демагнетизирани, защото бяха се нахабили в устата на най-обикновени професионални викачи, както по стъгдите, така и по полковите роти. Тия думи нямаха обаяние, нямаха никаква сила, защото дълго време бяха пленници в съзнанието на служители, поставени да поддържат с всички сред­ства курса на дадена политика и своето лична благополучие.

Знае се, че силата на всяко слово възраства в магия, когато то се изрече в подходящ момент, осо­бено когато то действува контрастно н неочаквано. Само в горещата пустиня, където пътниците са в премала и отчаяние, думата вода има значение на спасителен зов, а не в някое мочурливо място, или в дъждовен ден, когато водата и влагата изпи­ват и костите на човека. Така беше станало и с на­ционализма след войната. Всеки отбягваше да чува често тая дума, всеки отбягваше да я произнася, Жаждата за свобода и подбор на собствен път, тол­кова дълго потискани, караха хората да мечтаят за подвига на Карл Мор, а ужасното притеснение в ма­териално отношение и липсата на средства за по­минък, караха химиците да произвеждат у дома си боя за обувки, да варят анасон за ракия, а художни­ците да пишат табели за магазините.

Има едно верно подсъзнателно, чувство, което ръководи хората при техните деяния, особено ако тая деяния са от обществен, масов характер. Това подсъзнателно чувство всякога подсказва благоприят­ните моменти, в които дадено слово или идея ще произведат най-силно впечатление. Никоя политическа система не би имала успех, ако тя не следва върху друга, която напълно, или почти да е била лишена от „новостите“ на идващата. „Ние ви носим нещо ново“ – казват винаги политическите агитатори на тия, които ги слушат. Тъкмо това ново е заразява­щият елемент, това ново е, което очаква всеки по­ради вечния и неизменен закон за пресищането. На­полеон никога не би влязъл в историята, ако преди него нямаше френската революция. Няма какво да се прави! Никой няма право да съди хората, че се подават на влияния и внушения. Това е свещеното, макар и понякога жалко право на масите. На тая почва се явяват хора по-волеви, по-амбициозни, по-предвидливи, а често по-хитри, които успяват да инжектират на масата известни идеи, конто в скоро време стават знаме и ръководно начало на обще­ствения живот, изпълвайки цялото зрително и идейно поле на своето време.

По тоя начин се създават „движения“ и какви ли не още неща, които покриват с мрачно було ре­дица протекли години – безплодни, преситени с ули­чен параден шум, лишени от духовна основа, чужди на животворното полъхване на безсмъртния съгра­ждащ дух.

Такъв опасен опит се направи с чувството на­ционализъм, като на понятието нация се даде един чудовищен образ. В по-сетнешните дни, тия особени и доста груби емоции, които обладаха милиони хипнотизирани човешки същества, взеха необикновен ха­рактер, преминаха към изстъпления и превърнаха Европа в неузнаваем материк на безумие.

От: „Слънце след буря“ (Есета), Георги Томалевски, изд. „Житно зърно“, 1946 г.
Снимка: Георги Томалевски (1897-1988), beinsadouno.com