За вълненията и трепетите на детската душа в очакване на последния ден от годината, с разказа на обичания наш писател Георги Караславов (1904 ~ 1980).
♥ Срещу Нова година
Денят преди Новата година винаги беше най-тревожният и най-радостен ден. Ние тичахме нагоре-надолу, постоянно преглеждахме сурвачките си, приготвени, изгладени и накичени отпреди цяла седмица, и се питахме един друг в колко часа да излезем. Панчо, най-големият и най-смелият измежду нас, наръчаше:
– Щом чуете да се вика: „Сурва!“, грабвайте сурвачките – аз ще мина да ви взема.
Кога ще дойде този щастлив дългоочакван миг?
Дядо казваше:
– Щом стане дванадесет часът, и вече е Нова година.
Братчето ми не разбираше и дърпаше баба за полата:
– Бабо ма, кога е туй, дванадесет часът?
– Полунощ, баби.
– Да ме дигнеш, чу ли? – заповядваше братчето ми и лягаше със сурвачката си.
И аз се мъчех да си легна рано, че нали уж рано щяхме да излизаме за сурвакане, но все се мотаех с възрастните, а и когато си легнах, дълго време не можах да заспя. Все ми се струваше, че по улиците тичат вече децата и викат: „Сурва!“ Тъкмо когато започнах да се унасям в сън, ставах и търсех мама в другата стая, дето още пълнеха луканки.
– Да ме вдигнеш точно в дванадесет часа! – казвах и се връщах в леглото. Братчето ми вече спеше. „То ще се наспи и ще ме изпревари“ — мислех си аз. Лягах си пак, затварях очи, но сега вече не можех да заспя. Чух как дядо се прибра в съседната стаичка, за да си легне, скочих и изтичах при него.
– Моля ти се, дядо! – гледах го покорно. – Като стане полунощ, да ме дигнеш, та докато дойде Панчо, да съм готов.
– Бива, момчето ми, бива! – тупаше ме дядо по рамото и се смееше. Защо се смееше той? Дали не мисли да не ме дига толкова рано и само ми обещава?… Тръпнех от страх да не се успя и Панчо да ме не завари в леглото. Ще има да ми се присмиват след това. Защото между другарите си аз минавах за юнак и за ранобудник. Казвах, че ставам, когато си поискам, и че дори будя и мама, за да пали печката. Моите другари цъкаха учудени, но ми вярваха. Голям срам щеше да бъде, ако на Нова година ме намереха в леглото!
Аз дълго още бдях и мислех. Усетих, когато мама и баба привършиха работата в кухнята и легнаха да спят. Преди да угаси лампата, мама ме погледна, подгъна покривката на гърба ми, но аз се престорих на заспал. А кога всъщност съм заспал, не помня.
Събудих се уплашен, трескав, настръхнал. По улиците кънтят стъпките на ранобудните сурвакари, гласовете им се извиваха над заледеното село, по дворищата лаеха ожесточено кучета. В стаята беше светнало, топло, приятно. Дядо и баба седяха до печката и си приказваха.
– Стана ли полунощ? – попитах аз.
Дядо се смееше:
– Че то се разсъмва вече – за каква полунощ бълнуваш!
– Ами Панчо идва ли?
– Панчо ли? – мигна дядо. – Не е. И той, види се, е спал много.
От сборника с разкази за деца: „Мравчо-Главчо“, Георги Караславов, Библиотека „Дъга“, изд. „Народна младеж“, 1979 г.
Снимка: Георги Караславов,1944 г., ДА „Архиви“; bg.wikipedia.org
