„И той се показва: мъртъв, увит в просто платнище, скръстил ръце, прободeн в ребрата, жален и мил с великата тъга на смъртността си, страшен със своята невинност и с нечуваното злодеяние, извършено над него.“
(1907 - 1979)
Антихрист
Уж беше Великден, пък в тоя ден щяха да разпъват отново Христа и аз бях възлязъл върху крепостната стена на Царевград. Навръх Света гора, в сивото, пепеливо небе стърчеше страхотен дървен кръст, а по хълма пълзеше шествие от царе, велможи, архийереи и войска. Там бяха всички земни царе и клировете на църквите, а народът беше се стълпил долу като стадо, стенеше и виеше и не можеше да се разбере дали от страх, или от нещо друго. Някой зад мене рече: „Ще има повсеместни кланета и всеки ще се укрепи в къщи, защото няма вече бог.“ И едни заявиха, че са доволни, понеже се свършвало с черковните тегоби, пости, въздържание и страх, други се вайкаха, трети скърцаха със зъби и точеха мечове. Всички знаеха, че настъпва свършекът на света, но оставаше необяснимо, като знаят това, защо не пуснат Христа и не съборят грамадния кръст. „Защото той не е бог и ни е излъгал. Началниците са решили да го разпнат, за да се убеди народът, че няма възкресение“ - каза този, който стоеше над мене. Аз попитах ще има ли изгрев и като не получих отговор, рекох си: „Ще ида да спра безумието.“ Ала не посмях, макар да знаех, че ако направя първата крачка, ще вървя и на смърт.
Душата ми се замъчи и попитах къде са Теодосий, Евтимий, книжниците, светите отци, ангелите и архангелите, нима и те гледат развенчаването? Тогава се чу вик: „Разпнаха го и царете заповядаха на войската да стреля и да го пробожда с копия. Ето, умря!“ И веднага от народа се понесоха писъци и рев, всички хукнаха към домовете си и край мене не остана жива душа. Побягнах и аз в къщи, а там баща ми каза: „Какво ще правиш сега? Хвърли расото, няма за кого да го носиш.“ „Ами ти, рекох, как ще иконописваш, щом няма светци и господ?“ „Ще рисувам жената на Балдьо, дума. Хайде да запушим и ние прозорците и вратите, да се браним.“ И започнахме тая работи - той, мама и аз, - докле настъпи пълен мрак и се чу плачът на сестричката ми Каля. Въоръжихме се и застанахме на стража, а над земята лежеше черна тишина и не се чуваше нищо.
Тогава от долния край на града някой извика в дълбоката доба: „Гробът му е пуст. Търсили го и не го намерили, защото възкръснал!“ Тозчас дойде изгревът, екна градът от камбани, клепала и радостни викове, майка ми се завтече да ме прегърне, а баща ми заблъска главата си о стената. „О, малодушнико, казва, как можа и ти да се отречеш от него? Моли се, иноче Теофиле!“ Пък аз нито се моля, нито се разкайвам, а си мисля: „Нека не ми прости. Ще ида на нашето лозе да размисля, преди да вляза в пъкъла.“ И веднага са озовах там на пътечката. Гледам бряста, ореха, трапа с грозните бурени зад колибата. Но каква е тая могилка в трапа? Дали тате не е скрил покъщнина, като е чул за кланетата? Взех мотика, разкопавам, а пръстта мека, гробовна, сама се рони и разстила.
Пот ме облива, цял се треса - предчувствувам какво е заровено. И той се показва: мъртъв, увит в просто платнище, скръстил ръце, прободeн в ребрата, жален и мил с великата тъга на смъртността си, страшен със своята невинност и с нечуваното злодеяние, извършено над него. И като заридах, извиках: „Господи, защо излъга и него? Защо стори подвига му безсмислен и това, що е говорил и учил? Кой го скри тук, тези ли, които го разпнаха и мъчиха, или Теодосий и Евтимий?“ И едната половина в мене ридаеше, а другата с ужас тържествуваше, понеже бе узнала тайната.
Завтекох се към града и видях Търновград, подобен на змей, нашарен с краски, залян от слънце, да ликува с лъжата на тоя, който лежеше в трапа на нашето лозе. Тогава станах най-окаяният между человеците и най-самотният, защото, като узнах голата истина, не можех да я споделя с никого - ако я издадех, щеше да настъпи оня мрак. Ако я скриех, как щях да живея с нея? И разбрах, че устата ми сами ще проговорят, нозете ми сами ще отведат хората пред трапа и ръцете ми сами ще го посочат…
Така се озовах при Юда Искариот и като него не ми оставаше друго, освен да се обеся. Взех въже, направих примка и пъхнах шията си в нея…
Из: „Антихрист“, Емилиян Станев, изд. „Български писател“, 1970 г.
Снимка: Емилиян Станев (1907-1979), Институт за литература; dictionarylit-bg.eu
