Как домашните любимци преживяват загубата на обичано от тях същество, какви емоции изпитват? Уважаваният норвежки философ и автор на бестселъри проф. Ларш Свенсен споделя интригуващото си разбиране за животинското съзнание и идеята, че опознавайки самия себе си, човек може да разбере по-добре своя любимец.
(Waiting for the Hunt, a Terrier and Two Hounds’ by John Emms)
♥ Самота и скръб
Могат ли животните да се чувстват самотни? Зависи от това как дефинираме самотата. В продължение на дълго време смятах, че животните могат да бъдат изолирани и недостатъчно стимулирани, но не и самотни. Наложи ми се да преосмисля това си разбиране, когато една от котките ми - Ласе - се разболя и в крайна сметка трябваше да бъде приспана. Трудно ми е да опиша изразеното от неговия брат близнак Гайр, без да използвам думи като „самота“ и „тъга“. Когато Ласе се разболя и бъбреците му започнаха да отказват, той започна да страни от Гайр. Вече не лежаха заедно на дивана, в кошницата или под завивката в спалнята, както винаги досега. Намирах ги един до друг само когато Гайр отиваше да намери Ласе, а Ласе не се преместваше другаде. Вече не се боричкаха ежедневно и Ласе не почистваше Гайр. Когато стана очевидно, че повече нищо не може да се направи за Лace, у дома дойде ветеринар и сложи край на живота му с една спринцовка. През следващите дни Гайр обикаляше апартамента, мяукаше и търсеше Ласе, което не е толкова странно след 13 години, през които не се бяха разделяли и за ден. Мислех си, че ще премине след известно време. Купих феромонен спрей, за да го успокоявам, а и получаваше допълнителни дози любов и внимание. Стига да лежеше в скута ми, беше добре, но когато ми се наложеше да отида и да направя нещо друго, продължаваше с хроничното мяукане и търсене. Нещата не се подобриха с времето, което не успя да излекува раната на Гайр. Сякаш значителна основа от съществуванието му се беше сринала. Беше му ужасно самотно без брат му.
Няма да твърдя, че знам как една котка преживява самотата, поради простата причина, че няма как да имам нейния душевен свят. Котките и хората имат толкова различни форми на живот и когнитивни и емоционални ресурси, че емоциите ще се проявят много различно за нас. Можем да използваме обаче общото помежду си като начална точка - поведения, които са сходни за хората и за животните и които правят възможна определена форма на комуникация. Ласе и Гайр ясно ми даваха да разбера какво искат в ежедневието си: когато са жадни и искат вода от душа, когато искат храна, когато са уплашени от нещо, когато искат да си играят и когато искат любов. Въпросът е дали могат да имат и по-сложни емоции. Бих казал, че изразеното от Гайр след смъртта на Ласе беше дълбока тъга. Трудно ми е да коментирам точно как е преживял това състояние. Тук бих могъл да бъда обвинен, че съм станал жертва на антропоморфизъм, проектирайки своето чувство за загуба върху Гайр. От друга страна, както казах, не можем напълно да избегнем употребата на антропоморфизъм, когато се опитваме да разберем животните. Ако искаме да узнаем как едно животно възприема определено нещо, не можем да избегнем употребата на понятия, взети от собствените ни преживявания, защото собствената ни субективност е единствената скала, по която бихме могли да се сравним. Така че отговорът ми на въпроса: „Могат ли животните да са самотни?“, е „Да“. Социалните животни могат да изпитват социална болка, дори и емоциите им да се проявяват под форма, различна от тази на човека. Проучванията показват, че социално отделените папагали умират по-рано. Можем да наблюдаваме това и при примитивни същества като мравките. Не можем обаче поради тази причина да твърдим, че мравките изпитват самота. Те и хората са толкова различни същества, че е напълно проблематично да използваме психологичен термин като „самотата“ - нещо произхождащо от човешкия опит - и за двата вида. Имаме по-близка и комуникативна връзка с кучетата и котките. За мен е очевидно, че кучето ми Луна изпитва социална болка, която наричаме „самота“, когато е вкъщи сама или е затворена в някоя стая, когато на гости ни е човек с алергия към кучета. Това става ясно от цялото й поведение. От друга страна, нейната самота вероятно е много различна от тази, която засяга хората. Човешката самота може да се опише като отклонение от очакваното и действително привързване към другите. Под съмнение е обаче, че можем да припишем на Луна умствени способности от рода на „очакване на привързване към другите“. Самотата на Луна не е същата, която хората изпитват. Тя не мисли за други кучета, които си играят заедно, без да я включат в играта. Няма си представа каква връзка би трябвало да има с „глутницата“ си. Няма лингвистичните и символични ресурси, с които хората разполагат, и това ограничава емоционалния й живот до представените пред нея неща тук и сега. Човешкият емоционален живот има напълно различен обхват и сложност, защото хората населяват символична вселена. Душевният живот на Луна може да бъде реализиран до най-голяма степен в тялото й.
Когато съм с друг човек, мога да се запитам какво си мисли той или тя „в действителност“. В известен смисъл може да има нещо подправено относно видимото. Във връзката между двама души винаги съществува дистанция, защото субективността у другия може да съдържа скрит елемент. Но не е скрит поради факта, че е вътрешен феномен, а защото другият човек го прикрива. Една от причините присъствието на едно животно да е толкова смислено за нас е, че не съществува филтър на преструвка между нас и тях.
Не съм сигурен обаче, че състоянието на Гайр трябва да се определи като „самота“. Може би е по-правилно да се нарече скръб. Или може би и двете. Котка, която е изгубила най-близкия си приятел, обикновено ще тръгне да го търси и постоянно ще посещава местата, където са лежали и спали заедно. Миризмите ще избледняват все повече с всеки изминал ден, но загубата ще остане по-дълго от тях. Когато Ласе умря, Гайр започна да издава звуци, които не бях чувал преди. Идваха отнякъде дълбоко вътре в него. Спеше по-зле и почти нямаше апетит. Поведението му не беше по-различно от това на скърбящ човек. Не мисля, че Гайр скърбеше за това, че Ласе е мъртъв. Скърбеше за това, че го няма. Причината да не скърби за смъртта на Ласе е, че няма понятие за това какво е смъртта. Но му липсваше брат му. Как щеше да реагира Гайр, ако след смъртта на Ласе нова котка бе влязла в къщата? Трудно е да се каже, но след първоначален скептицизъм сигурно щеше да я приветства, защото е приятелски настроен. Може би щеше да намали самотата, но се съмнявам скръбта му да намалееше дотолкова, че да спре да обикаля и да търси Лace всеки един от малкото дни, в които него вече го нямаше. На Гайр не му липсваше друга котка, липсваше му Лace. Така мисля, но разбира се, всичко това е само спекулация.
Трябва да се спомене, че проучванията върху процеса на скръб на животните са недоразвити. Поне можем да кажем, че когато искаме да забележим състояния на скръб сред тях, трябва да погледнем моделите в социалното им поведение и да проследим промените в навиците за хранене и сън и в други изразявания на емоция. Тези знаци варират между видове и индивиди, какъвто е случаят с други емоции. Бихме могли да се задоволим с обяснението, че животинската скръб би трябвало значително да се различава от човешката скръб. Тя до известна степен зависи от качествата, които само хората притежават. Дори човешката скръб обаче не е напълно универсална - различните хора я изразяват по различни начини. Общото между всяка една скръб е загубата на нещо, което не бихме искали да загубим. Човешката скръб може би най-радикално се различава от чувствата на другите животни в това, че ние можем да предвидим загубата и да започнем да скърбим, преди да сме изгубили някого, защото знаем, че ще се случи. Когато например някоя болест има неизбежен завършек. Не е лесно да определим кои животни осъзнават феномена, наречен смърт. Някои демонстрират ясни знаци на разбиране за нечия смърт, подобно на слоновете и шимпанзетата. Под по-голямо съмнение е дали например конете, кравите и овцете го могат. Ако едно животно не може да осъзнае нечия друга смърт, то е още по-невероятно да може да осъзнае своята собствена. В крайна сметка ние ставаме свидетели единствено на чуждата смърт, никога на своята собствена, и това разбиране за чуждата смърт трябва да допринесе за разбирането на собствената ни тленност. Чуждата смърт ни дава представа за смъртта. Едно животно обаче няма нужда да има представа за „смъртта“, за да скърби. Достатъчно е животното, към което то се е привързало, да го няма физически или да се е превърнало в студена, празна обвивка. Скръбта е резултат от разбирането за загубата на връзка, а дали тя може да бъде разбрана като „смърт“, или не, е от второстепенно значение. При скръбта чувството за загуба е толкова силно, че изглежда смазващо. Скръбта не е необходимо да бъде свързана с нечия смърт. Може да се породи, защото някой от изключителна важност в живота ти е изчезнал от него - подобно на половинка, която е приключила с теб. Скръбта винаги е заради някого. Защото си загубил някого, когото не можеш да понесеш да изгубиш.
Из: „Как да разбираш домашния си любимец“, Ларш Свенсен, Изд. „Книги за всички“, 2020 г.
Картини: ‘Waiting for the Hunt, a Terrier and Two Hounds’ by John Emms (1843-1912)
