Според вярването на траките, населявали някога българските земи, в далечно време Родопа планина била прочута с красотата си девойка, харесвана дори от боговете. Те скрито се надявали да пленят хубавицата, всеки от тях мечтаел тя да му стане жена. Бог Хемус бил особено ревнив към девойката и хвърлял огромни каменни грамади, за да я скрие от останалите богове. (Разказва се, че от тези каменни грамади израснали пловдивските тепета.) Ала като не могъл да я опази, бог Хемус вкаменил красивата девойка и тя станала планина.
Дебрите на тази планина били огласяни от чудните песни на най-прочутия певец, Орфей, с които той омайвал птици и животни. Скитал веднъж Орфей цял ден из планината и поседнал на един връх да почине. Залисан от прекрасната гледка, която се откривала пред очите му, не забелязал как от една зейнала скала излязла триглава змия-чудовище. Щом зърнала унесения момък, тя повлякла туловището си към него, изплезила чаталести езици с гъста отрова. Търкулнали се камъни и събудили Орфей от унеса му. Изтръпнал той – нямало къде да избяга, само скали били наоколо. Скован от страх, той запял. Песента му била толкова пленителна, че змията застинала на място и се заслушала. Орфей гледал омаяната от песента му змия и продължавал да пее – песен след песен. Разказват, че три дни и три нощи не секнала песента му. Змията-чудовище бавно прибирала отровните си езици, стиснала уста, протегнала се и легнала на земята. И както слушала, на третата нощ заспала непробуден сън. Щом забелязал, че змията спи, Орфей скочил и пъргаво се спуснал надолу по склоновете на Родопа планина. Къде е отишъл след това, никой никога не разбрал. Но родопчани запазили в паметта си прекрасните му широки и протяжни мелодии, които и днес живеят в чудните им песни.
Има и друга легенда за планината. В много далечно време имало в Родопите праведен човек, поп, на име Слав. Той странял от хората, от техните съблазни и крамоли. Живеел сам в планината, обличал се с кожи от зверове, хранел се с диви плодове, с трева и шума. Познавал целебната сила на планинските билки и умеел с тях да лекува и най-тежко болни.
Далеч се носела славата му, можел той да вдигне на крак тежко болни, да възстанови слабите, да отвори очите им за природната хубост. Много народ се извървял при него, да дири лек за болките и слабостите си. И всички били изцерявани с билкова отвара, с чистия планински въздух, с благите слова на родопския отшелник.
Дълго живял поп Слав и дълги години помагал на хората. От признателност към добротата и лечителството му народът нарекъл планината на негово име – Попславова или Славеева планина. Но споменът за красивата Родопа живеел в сърцето и душата на народа и трудно се заличавал. Затова е останало името Родопа, а на най-високия връх на планината има поляна, обрасла с дъхава трева, която се казва и днес Попславова поляна.
§ Името на планината Родопа е познато от древността. Споменавана е от Омир, Вергилий, Овидий. В Средновековието е позната като Славееви гори. Смята се, че е произлязло от името на тамошния владетел Слав. Турците пък я наричали Доспат - може би от деспот. През долините на Родопа планина са прeминавали армиите на Александър Македонски, Октавий и турския пълководец Лала Шехин.
(Orpheus, Henri Martin, 1895)
(Orpheus in a Wood, Henri Martin)
Източник ~ „Достигнало до нас. Предания и легенди”, издателство "Отечество" 1984
Изображение (заглавно) ~ Jean François Paul Duqueylard