Вяра в себе си ~ Николай РЬОРИХ

Приказка за деца

„Аз върша всичко само за себе си, а живея за хората. И вярвам в себе си, и искам да гледам любовта…”

Портрет Н.К.Рьорих от Светослав Рьорих

В един много известен и голям град живеел стар цар, вдовец. Царят имал дъщеря, мома за женене. Царкинята била прочута надалеч и с лицето, и с ума си, и затова мнозина доста добри хора искали да я вземат за жена. Между тези кандидати имало князе, военачалници и търговци, и хитри мошеници, които винаги се врат в знатните домове и гледат с какво могат да услужат; имало различни хора. Царкинята определила ден, в които да могат да дойдат при нея кандидатите и да кажат на глас пред нея и пред всички какво се надява всеки един от тях да предостави на жена си; царкинята била мъдра. Кандидатите много очаквали този ден и всеки се мислел за по-добър от другите. Един пред друг се хвалели кандидатите: кой с именития си род от безброй поколения, кой с богатството си, но един от тях с нищо не се хвалел и никой не знаел откъде е дошъл той. Той умеел много добре да реди песни; песните му подсещали всички за техните млади, най-хубави години, при това той говорел красиво и хората обичали да го слушат, дори забравяйки да попитат кой е този певец. И макар, че не бил княз, всички кандидати се отнасяли с него като с равен.  

В уречения ден всички кандидати се нагиздили и тръгнали за царския палат. Според обичая кандидатите се поклонили на царкинята. Един княз от древен род не пуснал никой да го изпревари, а слугите му носели след него тежка, червена книга. Князът рекъл:   

– Царкиньо, родът ми е много знатен. В тази книга са вписани повече от сто поколения... – И князът много дълго чел от книгата си, а накрая рекъл: – И в тази книга ще впиша жена си! Тя ще ходи из палатите ми, а наоколо ще бъдат образите на прочутите ми деди. 
– Царкиньо – казал един именит военачалник, – околовръст е гръмко и страшно името ми. Спокоен ще бъде животът на жена ми и хората ще й се кланят – името ми ги плаши.
– Царкиньо – започнал един обсипан със съкровища презморски търговец, – с бисери ще обсипя жена си; тя ще върви по изумрудено поле и ще си полегне за сладък сън на златно ложе. 

Така говорели кандидатите, но певецът мълчал и всички го погледнали.

– А ти какво ще донесеш на жена си? – попитал царят певеца.
– Вяра в себе си – отговорил певеца. 

Кандидатите се засмели, спогледали се, изумено вдигнал очи старият цар, а царкинята попитала: 

– Кажи как да разбирам твоята вяра в себе си! 

Певецът отговорил:

– Царкиньо! Ти си красива и много съм чувал за твоя ум, ала къде са делата ти? Няма ги, защото ти липсва вяра в себе си. Омъжи се, царкиньо, за княза от древен род и чети всеки ден в алената му книга своето име и вярвай в алената книга. Или се омъжи, царкиньо, за именития търговец, напълни палатите си с лъскаво злато и вярвай в това злато! Спи в покой на златно ложе и вярвай в този покой! С покоя, със златотo, с алените книги се закривай, царкиньо, от самата себе си! Моето име го няма в алената книга, не мога да напълня тази палата със злато и там, където отивам, не четат алената книга и златото не се цени. И не знам къде отивам, не знам по кой път ще тръгна и не знам къде ще стигна, и няма граници за мен, защото вярвам в себе си!... 
– Чакай – прекъснал го царят, – но имаш ли право да вярваш в себе си?                                                                                             

Но певецът нищо не му отговорил и запял весела песен; усмихнал се царят, радостно я заслушала царкинята и лицата на всички грейнали. Тогава певецът запял жална песен; и млъкнала палатата, и на очите на царкинята се показали сълзи. Млъкнал певецът и казал приказка; не за властното изкуство говорел той, а за това как вървели през живота различни хора и им се наложило да се връщат, и на едни им било леко, а на други тежко. И мълчали всички, и царят обронил глава. 

– Вярвам в себе си – казал певецът и никой не му се присмял. – Вярвам в себе си – продължил той – и тази вяра ме води напред; и нищо не се изпречва на пътя ми. Не знам ще имам ли злато, ще впишат ли името ми в алените книги, но ще повярвам не на златото, нито на книгата, а само на себе си, и с тази вяра ще умра, и смъртта ми ще бъде лека.
– Но ти ще се откъснеш от света. Хората няма да ти простят. Ако вярваш само в себе си, самотен ще вървиш и ще ти бъде студено да вървиш, защото който не е с нас – той е против нас – сурово казал царят.                                    

Но певецът не му отвърнал и пак запял песен.. Той пеел за яркия изгрев; пеел как природата вярва в себе си и как той обича природата и живее с нея. И се отпуснали веждите на царя, и се усмихнала царкинята, и казал певецът:                                        

– Виждам – няма да ме сметнат хората за враг и няма да се откъсна от света, защото пея, а песента живее в мир и мирът живее с песента; без песен няма да има мир. Щяха да ме сметнат за враг, ако съм унищожил нещо, но на земята нищо не подлежи на унищожаване и аз създавам, а не руша човешките устои. Царю, ако човек е поел в себе си любов към цялата природа, нима той няма да намери любов към човека? Обикналият природата няма да прекърши без нужда клонка от храст, та човек ли ще помете по пътя си?

И кимнала царкинята, а царят казал:   

– Не в себе си вярваш ти, а в песента си. 

Ала певецът му отвърнал:   

– Песента е само част от мен; ако повярвам в моята песен повече, отколкото в самия себе си, с това ще разруша своята сила и няма да пея спокойно песните си, и хората няма да ме слушат както сега, защото тогава ще пея за тях, а не за себе си. Аз върша всичко само за себе си, а живея за хората. Пея за себе си и докато пея за себе си, дотогава ще ме слушат. Вярвам в себе си, в моята песен; в песента ми всичко е за мен, а аз пея тази песен за всички! В песента обичам само себе си, а с песента си обичам всички! Целият за всички, всички за мен – всичко в една песен. И вярвам в себе си, и искам да гледам любовта. И както пея само за себе си, а с песента си радвам всички – нека бъде тъй навеки. Ще поведа жена си на далечен път. Нека тя вярва в себе си и с тази вяра даде щастие на мнозина!   
– Искам вяра в себе си; искам да вървя надалеч, искам да гледам изгрева от висока планина!...  – казала царкинята. 

И всички се смаяли.
И шумял вятърът навън, превивал дърветата, и тласкал към сухата земя дъждоносни облаци – той вярвал в себе си!

Николай Рьорих, Отворените двери, 1893

Снимка: bg.wikipedia.org

Webstage.bg използва бисквитки и подобни технологии. Научете повече в нашата Политика относно бисквитките. Вижте подробности. OK