Наскоро бях свидетел на една дискусия (която много скоро се превърна в спор), посветена на темата. Ще ви представя чат от нея:

С: „Не мисля, че говоренето на малко име е проява на неуважение към хората с повече опит. За пример, нашите деца ни говорят на малко име."
И: „Но как може така?! Къде остава уважението?"
С: „Това не пречи на уважението. Ако ни казват „мама" и „татко" значи не ни приемат като приятели. Къде тогава остава равнопоставеността?"
И: „Каква равнопоставеност? В едно семейство не може да има равнопоставеност! Къде в живота има равнопоставеност?!"

Какво стана в този случай? Конфликт между две гледни точки, които много често се срещат в схващанията на родителите, относно грижата и възпитанието на децата. В вдете има резон, но къде е истината? Кое е по-полезно за изграждането на нашите отрочета като самостоятелни и уверени личности?

Да, действително, никъде в живота няма равнопоставеност – хората са на различна възраст, социален статус, умения, знания. Нужно е човек да се бори ежедневно,за да се развива и за това е именно средата. А първата такава, в която детето попада е семейството.

Но, това е истина, която децата разбират още от съвсем малки. Неслучайно още Алфред Адлер говори за чувството за малоценност, свойствено за всеки един човек. Според него, то се корени още в ранното детство, като го обяснява с факта, че човек преживява много продължителен период на зависимост. За пример, докато бебето е абсолютно безпомощно, то разчита на своите родители, за да оцелее. Тази зависимост намалява с развитието на неговите знания и умения, но дори в наши дни е необходимо да преминат поне 20 години /а дори и повече, ако имаме предвид финансовата опека/, за да може едно дете да се нарече напълно самостоятелно. През всичките тези години неговите родители са хората, които знаят и могат повече. Не бива да забравяме, че в началото това превъзходство се явява дори по отношение на физическите характеристики. Неслучайно, малките момчета определят своите бащи като най-големите и най-силните. В очите им те действително са такива. Получава се така, че още от своето раждане, детето разчита на своите родители, за да оцелее. Този опит провокира у него силни преживявания на непълноценност, ежедневно сравнявайки се с другите хора от семейното обкръжение, които са много по-силни и могъщи. Появата на това ранно чувство на непълноценност е началото на продължителна борба за постигане на превъзходство над средата, както и началото на стремежът към развитие, който се явява основна мотивационна сила в живота ни.

С всички дейности, които реализираме, имаме за цел да преодолеем точно това чувство и да укрепим чувството си за превъзходство.

Какво се получава, когато в семейството му се показва и казва ежедневно, че то е малко – че трябва да седи на малкото столче отстрани, докато родителите му се хранят на голямата маса, защото са големи; че темите им за разговор са „за възрастни", затова е нужно да излезе от стаята; че е още малко, затова не може да участва при вземането на решения вкъщи? Не се ли засилва по този начин именно това чувство на непълноценност? Как в утрешния ден ще очакваме от същото това дете да е уверено, самостоятелно и да се справя само с живота, когато още от съвсем ранна възраст сме му насадили, че не може, не знае и мястото му е в ъгъла? Адлер описва този развой на ситуацията: когато чувството на непълноценност стане прекомерно, то прераства в комплекс за непълноценност, изразяващ се в преувеличено чувство за собствената си слабост и несъстоятелност. То следва да бъде разглеждано като патологично, защото води до развой в развитието. Детето се вторачва като омагьосано в своите мними или реални недостатъци и няма надежда, че може да ги преодолее. Новото буди страх и тревожност, а качества като активност, смелост, адаптивност, отстояване на позиция и други няма как да бъдат развити.

Независимо от обстоятелствата, играещи роля за появата на чувството за непълноценност, при „благоприятни обстоятелства в бъдещият възрастен може да се появи компесаторен механизъм наречен комплекс за власт и превъзходство. Целта е да го изведе от състояние на безпомощност и несигурност, като му помогне да разтовари върху околните цялата агресия, която в годините е трупал. Този комплекс се изразява в тенденция да се преувеличават физическите, интелектуални или социални способности. Характерно за поведението е доминирането, враждебността и експлоатацията. Самият човек изхожда от илюзорното убеждение, че ако има власт, никой не ще го докосне. Примери от световната история за такъв тип хора са Сталин и Хитлер. В семейната история също са често срещани. За пример ще дам млада жена, която току-що е създала семейство. Детството й е свързано предимно с неприятни спомени за недооцененост и незачитане на потребностите. В следствие на това многото права и отговорности, произтичащи от новата й роля в живота я заслепяват , поради което влиза в другата крайност. Приема, че тя е най-права, че цялото семейство трябва да я слуша и да се съобразява с нея, а резултатите са катастрофални за всички членове.

В този ред на мисли,схващайки тези основни положения, не е ли тъкмо роля на родителите да предиставят на детето си една първоначална, относително защитена среда, в която то да повярва, че може да се справя „като големите"? Не е ли именно равнопоставеността в семейството ключът, който ще му помогне да се справя по-лесно с липсата й в реалния живот?

Има и още един факт, който дава на детето пълно право да участва във вземането на важни семейни решения. Детското мислене до голяма степен е лишено от моралните норми и обстоятелствените рамки, ограничаващи мисълта на възрастния. В резултат,често идеите му могат да са доста иновативни и да дават ключ към разрешаването на проблема. Ще приложа следният пример: родителите започват малък бизнес, отпечатвайки и разпространявайки научно-популярно списание из цялата страна. Резултатите от продажбата на първите броеве очертават голям проблем: комуникацията с разпространителите е тромава и некоректна, има много бракувани бройки. Семейството се събира заедно и родителите обясняват случващото се на децата, като заедно започват да търсят решение. В този момент момчето, което е в началните класове, пита татко си дали не може да продават списанието само на онези, които искат да си го купят. Макар и предложена наясно, по детски, тази идея показва на мъжа пътят на излизане от ситуацията. В резултат, списанието започва да се продава само чрез абонамент, което води до редуциране на брака и ограничаване на контактите с разпространителите. Ето как едно дете, следвайки своята интуиция и въображение, може да помогне на своето семейство, като равноправен член.

Ще засегна и въпроса с обръщението на децата към своите родители. Основен начин за изграждането на равнопоставеност в семейството е доминирането на приятелските взаимоотношения, а все пак приятелите се наричат по име /или прякор/. Нека разгледаме какво предполага наименованието „мамо": показва, че жената е майка на своето дете, тоест тя е поставена в позицията на грижещ се за него човек, защото то все още е малко и безпомощно. Да, но когато се получава промяната от използването на името се приема, че детето вече е относително самостоятелно и може да задоволява доста свои потребности. Защо тогава е нужно да продължава да се държи в ролята на подчинено? Или за самото него е по-лесно да се представя за такова, за да оправдае своя мързел и пробуди съчувствие у възрастните? В заключение ще кажа, че когато то е живяло в равнопоставена среда, в която му се е давало правото на избор /в рамките на неговите възможности/ е нормално с нарастването на възрастта му, връзката с родителите постепенно да започне да се разпада. Целта е да му се даде шанс да се почувства самостоятелно и да изгради нова обектна връзка с бъдещия си партньор в живота. Ако дори като юноша то продължава да нарича родителите си „мамо" и"татко", може да се предположи, че све още се приема в ролята на дете, а не възрастен, с всички несъзнавани значения, която тя има. От тук може да се предположи, че у него има страх от мнението и мерките, които майката или бащата може да предприеме, ако посмее да го разочарова или не спази повелите му. Тоест, детето вижда родителя в ролята на Свръх Аз, но в частта съвест, норми и морал вижда го като фигура, стояща по-високо от него, което е една от основните причини за липсата на диалог между поколенията и възникващите неблагоприятни следствия.

Автор: Ирена Киркова
Източник: Българска школа по психоанализа / Психология за родители
Изображения: livewellmagazine.org, www.northcountrypublicradio.org