Когато децата се чувстват малки и слаби, напомняйте им, че са деца на Вселената ~ Дийпак ЧОПРА

„Всеки може да преброи семенцата в една ябълка; никой не може да преброи ябълките в едно семенце.“


(„Mother And Child“, Mary Cassatt)

Кое е онова, без което не можеш като родител? Повечето хора биха отговорили без да се замислят: „Любовта“ и това несъмнено е вярно. Всички възпитаваме децата си според онова, което наричаме любов; но въпреки това днес младите хора все още имат ужасяващи проблеми. Онова, без което не можеш и което е по-дълбоко от любовта, е невинността. Невинността е източникът на любовта. Невинността е знанието, че можеш да направляваш децата, но не и да ги контролираш. Трябва да си открит към личността във всяко дете, личност, обречена да е различна от теб. Невинността е знанието, че животът никога не е сигурен. Абсолютно сигурно е, че децата ти ще поемат непредсказуеми за теб посоки и ще извършат неща, които самият ти никога не би сторил. В невинността си можеш да приемеш това – тогава изоставяш нуждата да принуждаваш детето си да се съгласява с предубедените ти схващания. Всички души са безсмъртни; те не могат да бъдат създавани или унищожавани. Но ние избираме временните роли, които играем. Причината да приемем ролята на родител е извънредно себична – в най-добрия духовен смисъл. Това е ролята, която повече от всяка дуга ни въздига и вдъхновява. Същото важи и за децата ни. Като всезнаещ и безсмъртен дух, детето е избрало да бъде слабо и уязвимо бебе, напълно зависимо от нашата помощ. Това е ролята, която детето е играе с тотална убеденост и всеотдайност. Но ако се отърсите от приетите роли, и двамата сте чисти души, равностойни и в единение. Невинността позволява да прозрете това, да играете ролята, но и да излизате извън нея. В този свят има много неща, които унищожават невинността, и съвсем малко безценни неща, които я пазят. Седемте духовни правила, на които трябва да научим децата си като родители, не се различават от онова, на което винаги трябва да учим самите себе си.

Всичко е възможно

Ако детето не е научено да търси смисъла на живота по прости начини, един ден ще му се наложи да го прави в много по-трудна обстановка. Търсенето обикновено остава за края на пубертета или за началото на двадесетте години, а понякога за средата на живота, които са, за нещастие, най-нестабилните и стихийни стадии в развитието на личността. Смисълът на живота бива бъркан или с бунтарството и въртележката на емоциите, така типични за края на юношеството, или с настъпващото в средата на живота все по-силно осъзнаване, че си смъртен.
Истински духовното израстване променя човека по парадоксален начин. То донася познание, но в същото време запазва невинността. Дистанцирането от детството е болезнено изкушение за нас, родителите. Правим го, защото смятаме, че знаем за живота повече, докато фактически само сме живели повече. Усвоили сме твърде добре правилата за избягване на наказание и прикриваме слабостите си с демонстрация на сила и вечна маска на неуязвимост. Няма по-добра рецепта за унищожаването на детската невинност от унищожението на нашата собствена.
Експериментите са естествена част от прехода към юношеството, но не е задължително те да са безразсъдни и разрушителни. Проблемът е дали детето притежава вътрешна личност, която да използва за ориентир. Вътрешната личност е безмълвният глас, способен да направи избор между правилното и неправилното въз основа на дълбокото познаване на живота. Това познаване е привилегия на всяка възраст. Новороденото го притежава в същата пълнота като зрелия човек. Разликата е, че възрастният е възпитал в себе си поведение, следващо вътрешния си ориентир – ако си научил детето си да се вслушва във вътрешния си ориентир, навлизането в света няма да носи риск, когато то порасне. Наистина е радостно (макар понякога да къса нервите) да наблюдаваш как детето израства в самоосъзнаването си, експериментирайки с първия набор от възможности, предложени от живота.
Смятам, всички бихме се съгласили, че старият метод на обучение чрез наказания и порицания трябва да бъде избягван. Поставянето в ролята на наказващ авторитет само подчертава моралната дилема, която родителят не е разрешил за себе си. Децата бързо регистрират пропастта между онова, което ние, родителите, говорим, и държанието ни. Те може да свикнат да се подчиняват поради страх от наказание, но на емоционално ниво интуитивно разбират, че родителят, който прилага заплаха и принуда, не е модел на онова, което трябва да означава добро.
Най-лесният начин да преподадеш значението на духа е да създадеш атмосфера, в която духът бива попиван като любов. Да имаш дете е толкова благословен акт, че всеки родител иска да се реваншира за подаръка многократно. Невинността прави от децата безпощадни преподаватели на истина и любов. И ако не си родител с цялостен дух от любов, няма никакво значение какви правила си мислиш, че преподаваш – те ще останат само безсмислени предписания, които детето ще отхвърли веднага щом изчезне авторитетът, изискващ подчинение. Вдъхновението, ентусиазмът и удоволствието са духовни качества. Без тях няма духовен живот в никоя възраст.
Всяко дете се нуждае от цялата зряла любов, която можеш да му дадеш. Онова, което прави любовта зряла – а не просто възрастна, - е съзнателното духовно намерение зад нея.
Помнете, че децата основно се учат от онова, което сте, а не от онова, което казвате. Най-положителното влияние е винаги начинът ви на действие. Вие сте нужни на децата като модел и пример; в този смисъл, още от най-ранна възраст, тяхната практика се състои в това да ви наблюдават. Ако виждат, че вие се променяте, израствате и намирате повече смисъл и радост в собствения си живот, тогава изразът „да си в хармония с вселената“ придобива практическа сила. Те ще искат да са същите, дори да не схващат заложените принципи.
Осъждането не е част от духовния подход на човек към живота. Всички проектираме отрицание върху хората, но го правим, защото смесваме емоционалните си реакции с действителността. Когато хората ни ядосват, нервират, плашат и така нататък, ние смятаме, че те са отговорни за отрицателното усещане. Никой не може да бъде осъждан, нито да му се прикачват етикети, защото животът изцяло се състои от възможности; всичко е вътре в нас. Нищо в нашата природа не може да бъде създадено, нито разрушено от някой  отвън. Възможно е човекът, който ви ядосва или плаши, да оказва върху друг противоположния ефект. Така че е полезно да посветите известно време, за да погледнете на всеки в светлината на любовта, без да осъждате и без да наричате някого добър или лош. Винаги когато употребявате думите „недей“, „престани“ или „не“, вие налагате собственото си осъждане.

Ако искаш нещо, давай го.

Установете като семейна практика всеки да дава нещо на някого. Не е необходимо подаръците да са планирани или специално изработени. Припомняйте си, че да подариш усмивка, добра дума или помощ в домакинството е нещо естествено и просто. То е вероятно и най-трайното, защото елементарното даване в дома възпитава желанието да правиш услуги. Успехът се съчетава с удовлетворение, когато услугата е значителен негов аспект.
Някои семейства намират, че темата за даването, поделянето и услужването е значителен проблем. Децата по природа обичат да дават. Тъжно е, когато хората така лекомислено повтарят, че „децата са родени егоисти“. Себичността се дължи на това, че малкото дете не разбира нещата и начините, по които те стават. За него оставянето на играчката на друго дете е равносилно на загуба завинаги; сграбчването на парче сладкиш е естествена реакция, понеже малкото дете още не разбира, че парчетата са повече от едно или че единственото парче може да се подели.

Когато правиш избор, ти променяш бъдещето.

Децата трябва да знаят, че всеки направен от тях избор води до резултати, които могат да бъдат добри или лоши в личен план – с други думи, всеки избор променя бъдещето. Изборът с цялата му комплексност е съществен за успеха в живота, защото успехът е просто другото име за желаните резултати, които целим чрез постъпките си. Изборът е дълбоко личен и колкото и да се изкушавате да контролирате децата си в избора на приятели, занимания, хобита, училищни предмети и така нататък, най-добрият начин да използвате влиянието си е да направите от децата си чувствителни и съзнателни хора, които избират сами.
При малките деца изборът често е необмислен и хаотичен. Още щом проговорят, децата автоматично заявяват: „Остави ме да направя това“, „Искам онова“ и други подобни. Това е проява на воля, а волята направлява избора. Чак по-късно детето започва да забелязва, че изборът води до последствия. Егото не се радва, когато не постига своето, и ако от вредните за нас постъпки не възникваха отрицателни резултати, то би било абсолютен господар на живота ни. Така кармата непрекъснато ни учи да правим разлика между онова, което искаме, и онова, което знаем, че е добро за нас. Всяко дете иска повече, отколкото получава, и нашата задача е да му покажем, че изборът не представлява безкраен поток от волеви изисквания.
От най-ранна възраст можете да учите децата си да отбелязват дали се чувстват зле, когато вършат нещо нередно. По-късно може да се въведе концепцията за съвестта и накрая, след дванадесетгодишна възраст, може да започнете да обсъждате по-абстрактните аспекти на дълбоката връзка между причините и следствията.

Не казвай „не“ – остави се на течението.

Съществуването винаги е ново, но ние се изкушаваме да привнасяме в него стари реакции. Когато усетим, че се съпротивляваме на нещо – което в основата си означава, че казваме „не“ – ние обикновено се опитваме да наложим старо убеждение или навик в нова ситуация. На мнозина възрастни е доста трудно да схванат концепцията за най-малкото усилие. Най-голямата пречка е общоприетата етика, която гласи, че повечето работа носи по-големи награди. В това твърдение има две грешки. Първо, самата Природа действа с най-малко усилие – законите на физиката повеляват всеки процес, от въртенето на елекрона до въртенето на галактиката, да протича в съответствие с най-ефективното изразходване на енергия, тоест с минимално преместване. Второ, човешкият напредък винаги е рожба на идеи, вдъхновение и желание. Те възникват спонтанно; никакво количество работа не може да породи вдъхновение, желание и дори съдържателни добри идеи. Ако за нас е трудно да се оставим на течението, то за детето това е съвсем естествено. Преди шестгодишната възраст или там някъде инструкциите са напълно излишни, доколкото децата незабавно поемат по линията на най-малкото съпротивление – те посягат към онова, което искат, казват онова, което имат да кажат, изразяват емоциите си в момента, в който те възникват. Приемането е естествено, защото при оказване на съпротива се прахосват доста усилия. Опитът да правим нещата по собствения си начин е изкушение, на което устояват малцина от нас, но Правилото на най-малкото усилие твърди, че можем да постигнем това, което желаем, и по други начини, различни от борбата и конфликта. Всички сме възпитани, че борбата и усилието са път към успеха. Всъщност много по-важно е да се уповаваш на собствените си желания. Когато си приел, че другите съществуват, за да ти пречат в постигането на онова, което желаеш, ти не би имал друг избор, освен непрекъснато да се защитаваш. Урокът, че съществува сила, която изпълнява желанията и която надхвърля силата на всички хора, е безценен урок за детето. Децата трябва да бъдат възпитавани, че успехът и удовлетворението идват отвътре и има значение единствено вътрешното. Всеки е отговорен за това как се чувства, какво желае и как решава да подходи към предизвикателствата на живота. Най-висшата отговорност се поема не когато се извърши огромно количество работа, а когато с радост и съзидателност се извърши работата на духа. Това е единственият начин животът да протича без борба.
Точната противоположност на това отношение е перфекционизмът. Перфекционизмът се корени в страха и контрола. Той маскира скритото чувство, че „няма да оцелея, ако не свърша това точно както го иска Господ“, като се изхожда от предположението, че Господ е някакъв взискателен нелюбящ възложител на задачи.

Всеки път, когато искаш или пожелаваш, ти засяваш семенце.

Сърцевината на успеха е в това да направиш така, че желанията ти да се сбъднат, и степента, в която сме усвоили този урок, датира от детството. Успехът и провалът са изключително лични изживявания и засягат дълбоко човека, за който дълбоко в себе си се смяташ. Ние се раждаме като съзнания на желанието. Това, което възнамеряваш, определя онова, което получаваш. За да може бъдещето да те изненадва, ти трябва да имаш виждане за него, защото без виждане животът се смалява до ритуали и повторения. Бъдеще, което просто повтаря настоящето, никога не може да е изненадващо. Липсата на успех в живота се дължи на мисловна обърканост. Ние пропускаме да видим колко дълбоко конфликтни са желанията ни, което ни кара да изпращаме към вселената несъзнателни и объркани послания. Желанията на децата ни са многопластови, макар те да не го осъзнават, точно както възрастните. Желанията не винаги възникват ясно и рядко възникват сами по себе си – те са свободно свързани с фантазии, мечти и пожелания. Колкото по-конкретни се научат да бъдат в намеренията си децата ни, толкова по-лесно ще подредят живота си, доколкото началото на реда е в съзнанието. Желанията ни са като семена. На някои от тези семена е нужно повече време, за да поникнат – например дете, което свири на пиано, е посяло семе, което расте цял живот. Всяко желание си има свой собствен сезон и свой собствен начин на сбъдване. Пътят на желанията ни е естествен – ние се насочваме към работа, която ни носи най-дълбоко удовлетворение и която е в съзвучие с талантите и способностите ни. Поради тази причина желанието става учител на детето, като му показва как да следва вътрешния си ориентир.

Радвай се на пътешествието.

Хиляди години, най-вече на Изток, необвързаност е била позитивна дума, свързана със способността да се намери щастие отвъд играта на удоволствие и болка. Мъдрият човек е откъснат от драмата на материалния свят, понеже вместо това е съсредоточен върху източника, от който произлизат в действителност всички двойствености като светлина и тъмнина, добро и зло, удоволствие и болка.
Не е необвързаност да кажеш, че не ти пука.
Не е необвързаност да кажеш, че нещо не е твоя отговорност, когато всъщност е.
Не е необвързаност да игнорираш потребностите и чувствата на другите.
Не е необвързаност непрекъснато да търсиш само най-доброто или най-добрия.

Необвързаност е влагането на пълен ентусиазъм във всичко, което правиш, но без очаквания аз конрол над резултата. Твоята отговорност се ограничава до действията, които предприемаш; резултатът е в ръцете на духа. Необвързаността е начинът, по който показваме, че оставяме мащабния план в ръцете на Господ; - който надхвърля всяка лична рационална концепция. Необвързаността е начинът, по който показваме, че оставяме мащабния план в ръцете на Господ; заинтересоваността е начинът да демонстрираме желанието си за участие, тъй като нищо не вдъхновява повече от това да си съавтор заедно с Господ. Възможно е предварително ясните резултати да ни носят емоционален конфорт, но пълната определеност би била смърт. В духовен аспект смъртта не е унищожение, тя е застинал живот, енергия, принудена да застане на едно място, вместо да потече към следващата цел в божествения план. Цялостното виждане за света трябва да включва осъзнаването, че всичко и всяко нещо е обречено да се случи и нашата роля е да останем открити за неопределеността и изненадата.

Съществуването ти има смисъл.

Винаги има деликатен баланс между това да дадеш на децата чувство за сигурност и урока, че действителността е много несигурна. Това води до залитане в едната от двете крайности – насаждане на лъжлива сигурност или прекаляване в предупрежденията за опасностите и риска.
Духовно, за да се чувстваме в безопасност в променливия и непредсказуем свят, ние трябва да помирим тези противоположни стойности.  Важно е да научим децата си да оставят света на мира и да се радват на промените такива, каквито са, както е важно и директното противопоставяне на прикритото безпокойство. Можем отрано да научим децата си да търсят щастието по-скоро във вътрешните, отколкото във външните неща. Тук е мястото на урока за загубата и печалбата. Третирането на загубата единствено в материален аспект не задоволява детето. Изказването: „Не плачи, ще ти купя нова кукла“, е също толкова късогледо, колкото обратното – „Сама си си виновна, че я изгуби, няма да получиш друга.“ И двете изречения предполагат, че куклата е източникът на щастието. Решението дали да подменим нещо изгубено е лично, но по-големият проблем е, че не куклата е същественото. Накарайте детето де се чувства уверено и обичано без значение какво някой има или няма. Така загубата може да подпомогне убеждението, че с „истинското ти“ всичко е наред, независимо какво се случва. Позволете на мъката от загубата да излезе наяве – не трябва да заставате на пътя на емоционалния израз, - но я представете в перспектива: „Знам, че сега ти е зле, но това е само един предмет, а за да си тук, има много по-важни причини от притежаването или непритежаването на някакви неща.“ Плачът по изгубената кукла не е същото като да изгубиш част от себе си – но е изненадващо колко много деца не осъзнават тази проста истина, защото техните родители са пропуснали да им я припомнят.
Има скрит идеал, който работи за еволюцията ни във всяко събитие, във всяко действие, във всяка мисъл. Най-висшата цел в живота е да откриеш този идеал и да живееш в съгласие с него.
Да накараш детето да се чувства уникално, означава да го накараш да се чувства уникално желано. Притежанието на талант е едно нещо; чувството, че самата вселена го приветства, е съвсем друго. Уникалността без любов е ялова и почти не се различава от самотата.

Източник: Дийпак Чопра: „Седемте духовни правила за родители“
Снимка: businessinsider.com

Webstage.bg използва бисквитки и подобни технологии. Научете повече в нашата Политика относно бисквитките. Вижте подробности. OK