Дима Зицер е педагог от Санкт Петербург. Дипломиран филолог, а още и режисьор, създател на INO - Институт Неформального образования Школа "Апельсин". Институтът е създаден през 2005 г. и както самият му основател споделя, той се занимава с педагогическо творчество. Там се подготвят професионални кадри за педагогическото изкуство, защото според Зицер учителството е именно това – изкуство. Тук се реализират различни образователни проекти, програми и методически материали. „Отдавна започнах да се занимавам с педагогически и образователни технологии, но онова, което най-силно ме вълнува е взаимодействието на човек с човека, отношението му към света, към работата”, споделя Зицер.

За оценките като грешка на образованието, думата има Дима.


(© Stepan Kiyanov)

Оценките, които поставят на децата в училище са вредни. Искате доказателства? Разбира се. Желанието им да получат положителна оценка и да избегнат отрицателната, постепенно се превръща в най-силната мотивация. Толкова силна, че често измества всички останали. Затова тази манипулативна система за дресировка се въвежда в съвсем ранна детска възраст. Ще започна с най-простия пример – да кажем, че за обяд едно дете иска да хапне само десерт. Но в същото време знае, че за да бъде одобрен, за да получи положителна оценка, трябва да яде супа. Как да постъпи? В рамките на условния рефлекс /реакция за положителна оценка/, той започва супата. Получава похвала, добра оценка. Как мислите? Колко пъти според вас, ще трябва той да се сблъска с подобен модел, за да се дресира? Няколко ще бъдат достатъчни, нали? Какво ще получи като резултат? Неспособността да определи какво всъщност иска да прави той самият? Че възрастните знаят по-добре как се живее? Че е зависим от субективната майчина оценка или оценката на учителите?

Организмът му казва, че иска десерт, а светът му диктува, че трябва да яде супа! И какво да се прави? Тази дилема не е безкрайна. Оценката е наркотик, ежедневно приемане, което пренебрегва всички тези въпроси. И постепенно измества истинската мотивация.

Ако искате, нека направим следната опасна проверка: въведете за седмица такава оценъчна система в собствените си отношения у дома и ще видите с каква скорост всичко ще се срути. „Скъпи, за снощния секс ти поставям 4 –„. „Драга моя, а ти едва заслужи тройка”. Смешно ви е, нали? А защо на децата в училище не им е смешно? Оценката води до това, че човек се научава да съответства не на самия себе си, на своите желания, мисли, интереси, а на учебниците, на възгледите на учителя, изобщо – на възрастните. Той постепенно губи умението да общува със света, да прави избор.

Мнозина ще кажат, че без оценки „те” няма да учат. И това съвсем не е вярно. Тази формула възниква само в един случай: случващото се извън уроците е доста по-важно и интригуващо от случващото се по време на урок. И още един задължителен елемент: често самият оценяващ страда от силен комплекс за непълноценност. Ако учителят заедно с учениците, създаде интересен, занимателен и жив процес на преподаване, необходимостта от оценяване ще отпадне сама. По време на ученето и трупането на познания, безусловно е необходима и обратната връзка. Ами, хайде, дайте я! Да започнем с ранното детство. Разговаряйте с детето си за това, какво мисли, какво чувства, кое му пречи, кое му помага, какъв е вашият опит – всичко това е много по-реално и полезно, отколкото поставянето на оценки – „Браво, моето момче, сега вече ми харесваш!”

После продължаваме в училище – човек се учи, и това е толкова интересно. Защо да подменяме неговото желание да опознава света с желанието да се хареса на учителя и да съответства на даден стандарт? Колко изгубени поколения са нужни, за да разберем, колко е безсмислено и опасно всичко това? Първо да залагаме на оценката като основен двигател, а после да се чудим защо децата не са самостоятелни и от нищо не се интересуват.

Манипулативната система изисква и манипулативна поддръжка. Нима с друго е свързано честото оправдание: „Днес той учи важните принципи – каквото си изработиш, това ще получиш. Поработиш ли добре – шестица, мързи те – двойка. Като пораснеш ще бъде така – работиш  добре – имаш висока заплата, длъжност, положение. Помайваш се – получаваш минимума”. И първото, и второто са лъжа. И съм сигурен, че няма нужда да се дават много примери за това.

Аз всеки път се връщам към любимия си въпрос „Защо е нужна оценката?”. Ако е заради нуждата от обратна връзка, не е ли много по-смислено тя да бъде дадена като съвет, като обяснение какво трябва да се прави, заедно да се търсят грешките, да се предложат начини за тяхното поправяне и всичко това - с разбиране. Оценката е едно от най-силните укрепления на учители и родители, които не желаят или не умеят да направят живота по-интересен, както за себе си, така и за останалите.

На простия въпрос „Защо учим”, ще ви дам за доказателство следния взаимоизключващ се отговор – нужно е да учим заради себе си, но според оценката на другите. И какво значи това? Сами помислете.

Източник: snob.ru
Снимка: Stay at Home Mum