Интересът на момчето към бащата минава през този, който майката отрежда на съпруга си

„Бащата е този, който би трябвало да предотврати болезнената среща на юношата с реалността - възпитанието не е утеха, а напротив, едно същинско ваксиниране.”

Tumblers (Mother and Son),1905, Pablo Picasso

Патрик ДЕЛАРОШ и „Нуждата от бащин авторитет през юношеството”

Детството в наши дни е един вид сън, който завършва с настъпването на юношеството. Независимо от типа възпитание, детето в действителност се къпе в щастливата и необходима илюзия, че ще бъде обичано от своите родители каквото и да се случва. Никой не би могъл да го обвинява  тази любов наистина е безгранична. Но идва пубертетът и с него един потенциал от възможности, който ще трансформира тези идилични отношения. Ако детето не се е възползвало от етапите, които нормално трябва да го разделят от родителите му, то рискува да изживее тази трансформация като травматизъм, а промяната на родителите му към него – като предателство. Съществува опасност те самите, най-вече ако са били слаби и безволеви досега, да се почувстват виновни. Това чувство ще докара след себе си склонност към прекалена толерантност, а тя, на свой ред, ще увеличи тревогата на юношата. Именно така липсата на авторитет в юношеството може да благоприятства завъртането на нов порочен кръг.

Впрочем юношата има нужда от подкрепа, за да направи траур по своята детска любов и да продължи да напредва. А детската любов и за двата пола означава преди всичко любов към майката и именно затова юношеството определя на бащата специфична роля. Теоретично той разполага с необходимото отдалечаване, за да помогне на съпругата си да открие добрата дистанция и да позволи на детето да се развива. Тази операция е по-лесноосъществима с дъщерята, за която той вече е бил притегателен полюс в детството, и по-трудна с момчето, най-вече ако преди това е бил досадна пречка пред удоволствието.

Но какъвто и да е бил, неговата съпруга, колеблива понякога в миналото, сега ясно призовава за помощта му: юношеството е сериозно нещо и юношите ни го напомнят на драго сърце. Нужно е следователно бащата да бъде на висота. Впрочем множество генерации видяха неговата роля да залязва неизбежно: уморен да налага възгледите си, отегчен да обяснява необходимостта от закон, изкушен даже да копира майката, той се учудва, че бива призоваван. Въпреки всичко именно бащата е този, който би трябвало да предотврати болезнената среща на юношата с реалността – възпитанието не е утеха, а напротив, едно същинско ваксиниране. Това предполага, че самите родители, и в частност бащата, са направили действително юношество.

Апелът към бащата или провокацията

Известен авторитет е необходим на юношата, не само когато му е липсвал през детството, но и за да го подпомогне да превъзмогне вълненията, произтичащи от пубертета. Когато става дума за момче, ролята на бащата е капитална: момчето го призовава даже директно – като го напада, или индиректно – като го провокира. Майката също не остава длъжна, когато изпитва подобна нужда, и често се обръща към мъжа си, особено когато е претоварена. Надявам се и аз да убедя бащите в тяхната полезност.

А дъщерите, ще ми кажете вие? Връзката им с бащата е основна за тяхното превръщане в жени най-общо и в майки в частност, но тази връзка с лекота се лишава от онази същинска интерпелация, която изразява момчето, било словесно, било чрез поведението си или даже чрез своите проблеми.

Защото големият въпрос за отношението с противоположния пол с всичките свои загадки, опасения и надежди, се поставя именно в юношеството. Момичето, както и момчето, се опитват да намерят в това търсене опората на родителя от същия пол, за да се затвърдят в своята идентичност. И впрочем не е случайно, че в по-голямата си част девойките избират жена за терапевт, а момчетата – мъж. Едните и другите избягват клопките на съблазняването и предпочитат друг тип съучастие. Но нещата се различават в това, че дистанцията с бащата не е нова за момичето: нейното желание се е конструирало именно благодарение на това пространство, фаворизиращо въображаемото. Момчето, обратно, трябва да се отскубне от обятията на майка си, за да може след това да желае друга от нейния пол: операцията не е проста и изисква помощта на бащата. Това е едно от основанията – какво казвам! – главното основание за апела към бащата, явен или не съвсем, когато приема форми, които трябва да умеем да разчитаме. Липсата на закон, почти синоним на липсата на авторитет на бащата, би породила семейни неразбории, които тревожат юношата. Именно това безпокойство го кара да извършва нарушения, които са също толкова и търсене на наказание. Въпросният стремеж към наказание се дължи на чувството за вина, причинено от липсата на граници – ако всичко е възможно, то аз съм мислим, потенциален престъпник.

Търсенето на авторитета

Много юноши търсят авторитета, когото не са познали:
– било като откриват наставник или модел, който замества бащината фигура;
– било — поради липса – като се противопоставят на опасности, които те самите са предизвикали.

Такива са рисковите поведения, които могат да приемат различни форми: екстремни спортове, опасни подвизи, но също  престъпност или наркомании. Наистина е свойствено за юношеството да изпробва себе си и умерено да се съобразява със съветите. Но подобни поведения с пълно право отправят въпрос към родителите, както Божият съд през Средновековието (подлагането на изпитание чрез огън, вода и пр.) или по-съвременната игра на руска рулетка, и изглежда предизвикват съдбата на дуел. Не би могло да се отрече, че функцията на бащата (при липсата на личността) е засегната от този въпрос, който запитва колкото нашето родословие, толкова и нашето място на земята.

Но апелът към бащата също така може да бъде и явен. И тук обаче трябва да умеем да разчитаме зад еди-коя си критика съжалението по един силен баща, зад еди-коя си горчивина – фрустрираната нужда от възхищение. Някои сираци изказват високо и ясно недостига, породен от липсата на бащата. Други, просто разочаровани, ще потърсят на друго място някого, на когото да подражават. За щастие непристъпният баща е рядкост в наши дни: той въвежда трудно преодолим комплекс за малоценност и същото радикално отхвърляне като материнстващия баща (онзи, който прекомерно обгражда с майчин тип грижи). Защото юношата (и девойката) не обичат какъв и да е баща, а именно бащата, който е близък и има индивидуалност. Накратко – баща, способен да поеме функцията си и затова – нито приятел, нито подчинен. Това невинаги е възможно, понякога е откровено невъзможно. И даже се случва традиционното противопоставяне между майчината и бащината роля да бъде напълно обърнато. Следва да допуснем, че това противопоставяне, критикувано от някои феминистки движения, има все още своето място, когато слушаме страданието на Кристоф.

Кристоф, на 14 и половина години, е блестящ ученик. Но страда от тежки афективни блокажи. Той ми обяснява: „В много семейства бащата държи кормилото в свои ръце. При мен е обратното, забелязах го твърде рано. Баща ми и майка ми нямат еднакви вкусове. Майка ми е интелектуалка, баща ми е… повече откъм ръчния труд. Когато майка се ядоса, решава, че животът и не е идеален и пр., баща ми не реагира: той се оттегля тъжен в своя ъгъл. Майка ми, която обожавам, е господарят в къщата. Впрочем, аз изпитвах такова безразличие към моя баща, че майка ми отиде да се консултира с някакъв педиатър.“ Кристоф съзнава последиците от подобно състояние на нещата: „Разбирам се по-добре с момичетата, отколкото с момчетата. Сега се опитвам да го поправя, но ми е трудно – страхувам се от мъжете най-общо, чувствам се различен от момчетата в класа ни. Давам си сметка как фактът, че съм се отдалечил от баща ми, ме е отдалечил от момчетата. Аз играех на момичешки игри.“

Вследствие на което е агресивен към баща си, но признава, че откакто се помни той е бил „задушаван“ от майка му. Тази мъка се трансформира в запленяване по един „истински баща“: работодателят на майка му. От десет години двете семейства ходят заедно на почивка и Кристоф кара колело с него. Това е същинска страст, която той обяснява много добре: „Обичах да карам колело с него. Беше невероятно. Впрочем, той беше в линията, която моята майка ме бе накарала да обичам: интелектуалната страна. Баща ми сигурно е страдал от всичко това.“

Както се вижда, Кристоф съжалява, че не е разговарял повече с баща си, че не го е зачитал. Това е едно съжаление, което формулират в анализата много пациенти, чиито бащи са били направо смазани под личността на майката. И е вярно, че интересът на момчето към бащата минава през този, който майката отрежда на съпруга си: това е, което разкрива Кристоф. Следователно съществува фина алхимия, която изработва желанието на момчето като се тръгне от взаимоотношенията на неговите родители. Ако обича майка си, то е също и за да прави като баща си. Но ако заеме неговото място, момчето няма да може повече да желае други жени. Истинската любов, любовта, свободна от оковите на принудата, изисква разстояние и това е разстоянието, което бащата донася, когато играе ролята си на третия. Впрочем той може да я изпълнява само ако несъмнено желае да я поеме, но също и ако бъде признат като такъв от съпругата си. Изправена срещу момчето си, една майка вижда у него други двама мъже: съпруга си и своя баща. От връзката, която има с тези двама мъже, ще произтече онази, която тя ще установи с третия.

От: „Антисоциалното поведение  теория и терапия”, изд. „Център за психосоциална подкрепа” 
Картина: Tumblers (Mother and Son),1905, Pablo Picasso - Pablo-Ruiz-Picasso.net

Tози сайт използва "Бисквитки". Научи повече Приемам

Моля, запознайте се с нашите Общи условия и Политика за поверителност