Думи на полския писател Януш Корчак, педагог и педиатър, който обичаше децата повече от живота си. През 1942 г. Януш Корчак доброволно придружава питомците си от дома за сираци във Варшавското гето до лагера Треблинка, оставайки с тях дори и в смъртта.
Моята най-голяма грешка е, че не съм вече дете.
Погледни света и се смей.
Детето е способен актьор със стотици маски: различно е пред майка, баща, баба, кърмачка или снизходителен учител, готвач или прислужница, за приятели, богати или бедни. Наивно или хитро, скромно и високомерно, нежно или отмъстително, послушно или непослушно, то се дегизира толкова добре, че може да ни води за носа.
Аз съществувам не за да ме обичат и да ми се възхищават, а да обичам и да действам. Тези около мен не са длъжни да ме обичат. По-скоро аз съм длъжен да се вълнувам от света, от хората.
Не си давах сметка, че децата могат да си спомнят толкова добре и да чакат толкова търпеливо.
Ще продължиш да грешиш, но само този, който не прави нищо, успява да избегне грешките.
Сто деца са сто индивидуалности, сто човека. Те не са хора на бъдещето, на утрешния ден, а са хора днес, сега.
Ако фанатично следиш за морала на своите деца, значи ти самият не си съвсем в ред.
Животът хапе като куче.
Източник: lira.bg
Снимки: culture.pl, bi.gazeta.pl