Когато съм дошла на този свят е имало една единствена книга за отглеждането на детето, чийто автор е д-р Спок. Говоря за Бенджамин Спок, автор на книгата „Грижи за бебето и детето". От нея са продадени близо 50 милиона екземпляра до смъртта на автора ѝ. Днес, като майка на шестгодишно дете, когато вляза в някоя книжарница, виждам удивително разнообразие от книги на лавиците. Има ръководства за екологично отглеждане на деца, на деца, които се хранят с храни без глутен, на деца, които не се разболяват, което, ако питате мен, звучи малко зловещо. Има ръководства за отглеждане на двуезични деца, дори и да говорите само на един език у дома. Има ръководства за отглеждане на финансово интелигентни деца, както и на ориентирани към науката деца, а също и на деца факири по йога. Нещо като да научите току-що проходилото ви дете как да обезврежда атомна бомба, на практика има ръководства почти за всичко.
Всички тези книги са добронамерени по своя характер. Убедена съм, че много от тях са страхотни. Но взети заедно, съжалявам, но не виждам никаква помощ, когато разглеждам тази лавица. Виждам тревожност. Исполински паметник с цветовете на шарени бонбони на колективната ни паника, което ме кара да се запитам защо отглеждането на децата ни се свързва с всичките тези терзания и цялото това объркване? Защо всички се чувстваме в небрано лозе, когато става въпрос за единственото нещо, с което хората са се справяли успешно хилядолетия, много преди появата на форумите в Интернет за отглеждането на деца и рецензираните научни изследвания? Защо толкова много родители преживяват родителството като някаква криза? Може би „криза" е доста силна дума, но наличните данни предполагат, че вероятно това не е така. Всъщност има научна статия точно с това заглавие: „Родителството като криза", публикувана през 1957 г., и повече от 50 години по-късно вече са натрупани множество научни изследвания, документиращи съвсем ясен модел на родителските терзания. Родителите преживяват повече стрес от хората без деца. По-малко удовлетворени са от брака си. Има множество проучвания, които изследват как се чувстват родителите, когато прекарват време с децата си и често отговорът е: „Не много добре".
Миналата година говорих с изследовател на име Матю Килингсуърт, който провежда изключително впечатляващ проект, проследяващ щастието на хората. И ето какво установява той: „Взаимоотношението ни с нашите приятели е по-добро от това с партньора ни, което на свой ред е по-добро от това с останалите ни роднини, което пък е по-добро от това с нашите познати, а то пък е по-добро от това с нашите родители, което на свой ред е по-добро от взаимоотношението ни с нашите деца. Които са на едно равнище с непознатите."
И ето най-важното. Изследвах какво стои в основата на тези данни в продължение на три години.Оказва се, че проблемът не е в децата. Нещо, свързано с родителството днес, точно в този момент, е проблемът. По-конкретно, не смятам, че знаем какво трябва да бъде родителството.„Да съм родител" или „родителствам" като глагол, е дума, която започва да се ползва масово едва през 1970 г. Ролите ни на майки и бащи са се променили. Ролите на децата ни са се променили. Днес яростно импровизираме как да реагираме в дадена ситуация, за която не разполагаме с указания и ако сте превъзходен джаз музикант, тогава импровизациите са изумителни, но всички останали можем да преживеем ситуацията като кризисна.
И така, как изобщо стигнахме дотук? Как стана така, че всички ние навигираме из вселената на отглеждане на децата без никакви норми, които да ни насочват? За начинаещите трябва да кажа, че беше отбелязана голяма историческа промяна. До съвсем скоро децата работеха, най-вече в селските стопанства, но и във фабриките, заводите, мините. Децата бяха смятани за икономически актив. И някъде през Прогресивната ера сложихме край на този ред. Признахме, че децата имат права, забранихме детския труд, вместо това поставихме акцент върху образованието и училището се превърна в новото работно място на децата. Да благодарим на Бог, че сторихме това. Но по този начин ролята на родителя в известна степен стана по-объркваща. Старият ред може би не беше особено етичен, но беше реципрочен. Предоставяхме храна, облекло, подслон и морални наставления на децата си, а в замяна те ни предоставяха своите доходи.
Когато децата спряха да работят, се стигна до промяна в икономиката на родителството. Децата се превърнаха, да цитирам един възхитителен, макар и абсолютно безскрупулен социолог: „икономически безполезни, но емоционално безценни". И вместо те да работят за нас, ние започнахме да работим за тях, защото само за няколко десетилетия стана ясно, че ако искаме децата ни да успеят, училището не е достатъчно. Днес извънкласните занимания са новата работа на децата, но те са работа и за нас, тъй като ние караме децата на тренировките по футбол. Безкрайните домашни са новата работа на децата, но те са работа и за нас, защото трябва да ги проверяваме. Преди около три години жена от Тексас ми сподели нещо, което напълно разби сърцето ми. Каза ми почти небрежно: „Домашните са новата вечеря." Средната класа днес влага цялото си време, енергия и средства в своите деца, въпреки че средната класа разполага с все по-малко от тези ресурси. Майките днес прекарват повече време с децата си от колкото през 1965 г., когато повечето жени изобщо не са работили.
Може би ще бъде по-лесно на родителите да изпълняват своите нови роли, ако знаеха за какво подготвят своите деца. Това е друг проблем, който създава толкова стресиращия характер на модерното родителство. Нямаме никаква представа каква част от знанията, ако има такава, ще бъде полезна на децата ни. Светът се променя толкова бързо, че не е възможно да знаем това.Беше така дори когато и аз бях дете. Когато бях малка, по-точно в гимназията, ми казваха, че ще бъда загубена в новата световна икономика, ако не зная японски език. Е, с цялото ми уважение към японците, нещата не се развиха в тази посока. Днес сред средната класа има група родители, обсебени от идеята децата им да учат мандарин и вероятно вървят в правилната посока, но няма как да сме сигурни. И така, без да можем да предвидим бъдещето, това, което правим като добри родители, е да се опитаме да подготвим децата си за всякакво бъдеще, надявайки се, че поне едно от усилията ни ще бъде възнаградено. Учим децата си да играят шах, смятайки, че сигурно ще са им необходими аналитични умения. Записваме ги в отборни спортове, смятайки, че може би ще са им необходими екипни умения, когато бъдат приети във Факултета по бизнес на Харвардския университет. Опитваме се да ги научим да притежават финансови, научни и екологични познания, да не приемат храни, съдържащи глутен, въпреки че може би сега е моментът да ви кажа, че аз не съм отгледана екологично и че съм се хранила с храни, съдържащи глутен. Хранили са ме с бурканчета с пасирани макарони и говеждо. И знаете ли какво? Справям се добре. Плащам си данъците. Имам постоянна работа. Но днес презумцията е, че това, което е било добро за мен или за родителите ми, вече не е достатъчно добро. Затова се втурваме като луди към тази лавица с книги, защото смятаме, че ако не опитаме всичко възможно, не правим нищо и отказваме да изпълняваме задълженията си към децата ни.
И така, достатъчно трудно е да навигираме новите ни роли на майки и бащи. Добавете към този проблем и следното: навигираме нови роли и като съпруги и съпрузи, защото повечето жени днес работят. Това е друга причина според мен, поради която родителството се възприема като криза.Нямаме правила, нямаме указания, нямаме норми какво да правим, когато се появи детето, днес, когато и мама и татко изхранват семейството. Писателят Майкъл Луис описва прекрасно това явление. Пише, че най-сигурният начин семейната двойка да започне да се кара е да излезе на вечеря с друга двойка, при която разпределението на труда е съвсем малко по-различно от това при първата, тъй като разговорът в колата на връщане към дома е нещо подобно: „Видя ли, че Дейв води децата на училище всяка сутрин?" Без указания, които да ни казват кой прави точно какво в този прекрасен, нов свят, двойките се карат, като и майките и бащите имат своите основателни оплаквания. Много по-вероятно е майките да извършват много задачи, когато са си вкъщи, докато бащите е много по-вероятно да вършат по една задача докато са си у дома. Ако попаднете на мъж у дома му, можете да се обзаложите, че върши само една дейност в конкретния момент. Скорошно проучване на Калифорнийския университет анализира най-типичната конфигурация на семейството от средната класа у дома. И познайте каква е тя? Татко си стои сам в стаята. Съгласно проучването на бюджета на времето на американците майките се грижат два пъти повече за децата от бащите, което е далеч по-добре от времето на Ерма Бомбек, но все пак си мисля, че едно от нещата, които пише, все още е съвсем приложимо: „Не съм била сама в банята от октомври."
Но ето истината, мъжете правят много. Прекарват повече време с децата си отколкото техните бащи са прекарвали с тях. Средностатистически работят повече часове от съпругите си и съвсем чистосърдечно искат да бъдат добри и ангажирани бащи. Днес бащите, а не майките докладват повечето случаи на конфликт между личния и професионалния живот. Но, както и да е, ако си мислите, че е трудно на традиционните семейства да се справят с тези нови роли, само си представете какво преживяват нетрадиционните семейства; семействата с двама бащи, семействата с две майки, домакинствата с един родител. Всички те в действителност импровизират.
В по-прогресивна страна, като се извинявам, че ползвам това клише, уф, да, пак Швеция,родителите могат да разчитат на държавата за подкрепа. Има страни, които разбират притесненията и променящите се роли на майките и бащите. За съжаление Съединените щати не са сред тях, затова, ако се чудите какво е общото между САЩ и Папуа Нова Гвинея и Либерия, то е следното. Нямаме политика за платено майчинство. Ние сме една от осемте държави, за които е известно, че нямат такава.
В този век на пълно объркване има само една цел, която обединява всички родители, независимо дали сме майки тигрици или майки хипита, майки орлици или спазващи дистанция родители,щастието на децата ни е най-важното. Ето това означава да отглеждаш деца във век, в който те са икономически безполезни, но емоционално безценни. Всички ние сме пазители на тяхното самочувствие. Мантрата, която нито един родител не поставя под въпрос, е: „Всичко, което искам е, децата ми да бъдат щастливи." И не ме разбирайте погрешно, смятам, че щастието е прекрасна цел за всяко дете, но тя е нещо неуловимо. Щастието и самочувствието, да научиш детето на това не е като да го научиш да оре нивата. Не е като да го научиш да кара колело. Няма програма за тези неща. Щастието и самочувствието могат да бъдат вторичен продукт от други неща, но сами по себе си не могат да бъдат цел. Щастието на детето е много несправедливо бреме на раменете на родителите. И е още по-несправедливо бреме, ако го поставим на раменете на детето.
Трябва да ви кажа, че смятам, че води до много странни крайности. Днес сме толкова загрижени да защитим децата си от лошотията на света, че не им даваме да гледат „Улица Сезам". Ще ми се да мога да кажа, че се шегувам, но ако си купите първите епизоди на „Улица Сезам" на DVD,както направих аз от чиста носталгия, ще прочете предупреждение в началото, че съдържанието не е подходящо за деца. Бих искала да повторя. Съдържанието на оригиналните епизоди на „Улица Сезам" не е подходящо за деца. На въпрос на в. "Ню Йорк Таймс" защо това е така, продуцентката на програмата дава поредица от обяснения. Едно от тях е, че бисквитеното чудовище пуши лула на една от сцените и след това я поглъща. Лош модел. Знам ли... Но това, което ме порази, беше, че продуцентката не беше сигурна дали боклученото чудовище Оскар би било създадено днес, защото има прекалено депресивно излъчване. Не мога да ви кажа в какво отчаяние изпаднах. Пред вас стои жена, която си има таблицата на Менделеев на героите от „Улица Сезам", окачена на стената в офиса. чудовището-престъпник, ето го и него.
В деня, когато родих сина си бях в еуфория като след доза морфин. Бях родила с непланирано цезарово сечение. Но в цялата мъгла на опиянение успях да формулирам съвсем ясна мисъл в момента, в който го взех на ръце. Прошепнах в ушенцето му: „Ще направя всичко възможно да не те нараня." Това беше хипократовата клетва и дори не знаех, че я изричам. Но сега осъзнавам, че хипократовата клетва е много по-реалистична цел от щастието. Всъщност всеки родител ще ви каже, че е ужасно трудно. Всички ние сме казвали или правили болезнени неща и се молим на Бога да можехме да върнем лентата назад. Мисля, че в друга епоха не сме очаквали толкова много от самите себе си и е важно всички ние да си го припомним следващия път, когато гледаме тези лавици, а сърцето ни се пръска от притеснение. Не съм съвсем сигурна как да бъдат създадени нови норми за този свят, но смятам, че в отчаяните ни опити да създадем щастливи деца, може би поемаме погрешното морално бреме. Смятам, че по-добра и, смея да заявя, по-добродетелна цел е да се съсредоточим върху създаването на продуктивни деца, на морални деца и просто да се надяваме, че щастието ще ги споходи в резултат на създаденото от тях добро, на техните постижения и на любовта, която чувстват, че им даваме.
Дженифър Синиър