АНХЕДОНИЯ ~ неумението да живееш с удоволствие

* Анхедония - старогръцка дума, буквално означава "без удоволствие". В психологията и психиатрията е въведена за първи път от Рибо през 1896 г., който я дефинира като "невъзможност за преживяване на удоволствие".

Vincent van Gogh, “Old Man in Sorrow (On the Threshold of Eternity)”, 1890

Познавате ли хора, които все отлагат живеенето днес – те имат план за близкото бъдеще, нещо обвито в мъгла, с твърде много въпроси без отговори?

Това е удивителна черта от характера – да отричаш настоящето, да очакваш притихнал радостта, която ще те връхлети някога, но няма да е днес – в никакъв случай. Неспособността да получаваш удоволствие от живота именно сега. Да отлагаш, за трупаш запаси, да се подготвяш за онзи момент, когато ще можеш да си позволиш мъничко радост. И най-важното – да забраниш и на останалите да изпитват радостта.

Майката на един моя близък, преди всяка отпуска изпада в паника. Почват да й се привиждат земетресения, наводнения, грабежи, болести. Не смее да се раздели с дома си, защото току виж – станал пожар, например. На мъжа си тя изобщо не разчита. Смята, че този трезвеник непременно ще се напие, ще пуши като комин и разбира се, ще заспи с цигарата. Ето ти и пожара! И защо тогава да тръгва за където и да било и как изобщо ще си почива като мислите й са с апокалиптичен сюжет.

Щастието и безделието трябва да бъдат заплатени с тревожност. Това е новата житейска философия.

Имам приятели, които са напълно уверени, че нищо не може да бъде просто така добре. Те дори залагат, кога ще се случи нещо лошо. Трудно ми е да ги разбера. Вярвам, че ако някой сега се чувства добре, напред във времето той ще се чувства все по-добре, защото усещането за удоволствие е като загар, който попива по кожата и те защитава от трудностите в живота.

Аз самата, минах през много тежка депресия и не виждах никакви шансове да бъде щастлива – нито в близко, нито в далечно бъдеще. Никога. Имах нужда от конкретна причина, за да изпитам някаква радост, дори съвсем мъничка. Този синдром си има име – анхедония. Или още - социална агнозия.

Струва ми се, че анхедонистите – това е твърде красиво и поетично название за хора, които ежеминутно пропиляват живота си, забранявайки си всякакво усещане за удоволствие. От всичко.

Анхедонията се е превърнала в поразяващо масово явление - не щади нито млади, нито стари, нито бедни, нито богати. Всеобщото обсебване от мрачни мисли, безразборно страдание и страх от целия живот е новата модна тенденция.
В живота, така или иначе, винаги се случват плашещи и тревожни събития. С мен, с вас, с цели страни, с приятели, врагове, с всички. Често преживяваме твърде тежко всяко подобно разтърсване, потапяме се в собствената си мъка, споделяме и мъката на най-близките си. И това е в реда на нещата. Светът е устроен по този начин. И няма никаква друга концепция за живота, освен познатата ни от както свят светува. Този кръговрат никога няма да спре, благоденствието няма да ни сполети внезапно и завинаги.

Затова, ако можете да почувствате удоволствието от живота днес, направете го. За кога отлагате? Улавяйте прекрасните мигове, наслаждавайте се на всяка секунда красота, докоснала сърцето ви, пейте, обичайте, носете си новите дрехи, живейте!

Ние хората, по-често си спомняме хубавите моменти и по-рядко лошите преживявания. Всички страшни случки се отмиват, а добрите избухват в паметта ни, сякаш сме ги почистили и полирали с любов. Като скъпоценности, от които имаме нужда.

Моят най-голям страх беше да летя със самолет. Страхувах се до припадък. Веднъж, по време на поредния полет, заех своето място, погледнах през прозореца и разбрах, че този кошмар е останал в миналото. Вече не се страхувах нито да летя, нито да умра. Защото просто бях щастлива. Без никаква обективна причина – нито бях написала бестселър, нито бях родила 3 деца, нито бях открила лек за рака. Беше ми хубаво. Обичах живота си. Защото когато човек е щастлив, той не се страхува нито да живее, нито да умре.

По материал на Арина Холина
Картина ~ 
Vincent van Gogh, “Old Man in Sorrow (On the Threshold of Eternity)”, 1890

В този ред на мисли