Защо капитализмът произвежда ненужни работни места

„Сякаш някой някъде измисля безсмислени работни места, само за да ни държи заети през цялото време.“

Дейвид Гребер е професор по антропология в London School of Economics. Наскоро издаде книгата си Утопията на правилата: за технологиите, за глупостта, за тайните радости на бюрокрацията“, в която разсъждава за покварената социална система, в която живее западното общество.

През 1930 Джон Майнард Кейнс предсказа, че технологиите ще напреднат дотолкова, че в края на века държави като Великобритания и САЩ ще успеят да съкратят работната си седмица до 15 часа. Имаме всички основания да вярваме, че той е бил прав. Технологичният напредък абсолютно позволява това. И въпреки това, не се случва. Реално, технологиите биват използвани, за да измислят начини как да работим повече. А за да се случи това, се налага да се измислят работни позиции, които са ненужни. Огромно количество хора в Европа и Северна Америка  в частност, прекарват целия си трудов живот изпълнявайки задачи, за които тайно осъзнават, че са абсолютно ненужни. Моралната и духовната вреда, която произлиза от тази ситуация е дълбока. Това нанася белег върху колективната душа. Но почти никой не говори за него.

Защо обещаната от Кейнс утопия, така дългоочаквана през 60-те, така и никога не се случи? Обикновено обяснението е, че той не е взел предвид огромното нарастване на консуматорството. Оставени на избора между по-малко работни часове и повече играчки и удоволствия, ние колективно избираме второто. Това би било история с интересна поука, но ако се замислим за миг, ще разберем, че не е вярно. Да, свидетели сме на създаването на безкрайно разнообразие от нови работни позиции и индустрии още от 20-те, но много малко от тях имат нещо общо с производството на суши, айфони или модерни маратонки.

Така че, какво всъщност представляват тези нови работни места? Един скорошен доклад за сравняване на заетостта в САЩ между 1910 и 2000 ни дава ясна представа. През миналия век, броят на работниците, наети като домашни прислужници, в промишлеността и в сектора на селското стопанство се срина драстично. В същото време, „професионални, управленски, технически, търговски и обслужващи работници“ са се утроили - от една четвърт до три четвърти от общия брой на работните места. С други думи, продуктивните работни места, точно както е предвидено, са намалели вследствие автоматизацията и технологизирането на работния процес /дори ако броим индустриалните работници в световен мащаб, включително и трудещите се маси в Индия и Китай, които също не са толкова голям брой, колкото бяха преди/.

Но вместо да се намали работното време, за да се освободи човешкото население и да има време да следва собствените си мечти, удоволствия, да осъществява собствените си идеи и проекти, виждаме уголемяването не толкова на сектора, предоставящ услуги, колкото на административния сектор, включително изобретяването на цели съвсем нови индустрии като финансови услуги и телемаркетинг, безпрецедентното разрастване на сектори като корпоративно право, академична и здравна администрация, човешки ресурси и връзки с обществеността. И в това число дори не се включват тези, чиято работа е да се осигури административно, техническо или охранително осигуряване в тези индустрии, както и целите нови работни места, които допълнително се създават във връзка с тях, като например „хора, които къпят кучета“ или „денонощна доставка на пица“, които съществуват само защото хората, които имат нужда от тях прекарват времето си, заети с техните безсмислени работни места.

Те са това, което аз предлагам да наричаме „bullshit jobs“.

Сякаш някой стои и измисля безсмислени работни места само и само да държи всички ни заети. И тук точно, се крие тайната. В капитализма, точно това е, което не трябва да се случва. Разбира се, в старите неефективни страни като Съветският съюз, където заетостта се е смятала за право и свещен дълг, системата е измислила толкова работни позиции, колкото хора е имало (това е причината в съветските универсални магазини трима души да ти продават парче месо). Точно този проблем пазарната икономика е трябвало да разреши. Според икономическата теория, последното нещо, което една компания, ориентирана към печалба ще направи, е да плаща пари за работници, които са ненужни. И все пак, това се случва.

Докато корпорациите могат безмилостно да съкратят работните позиции и да оставят на работа само ефективните работници, които действително вършат някаква работа, никой не може напълно да обясни, защо броят на наетите по договор хора, се разширява и все повече служители, на хартия работят по 40 или дори по 50 часа на седмица, при положение, че ефективно работят само 15, точно както Кейнс прогнозира, тъй като останалата част от времето си прекарват в организационни дейности, „работни срещи“, посещаване на мотивационни семинари, актуализиране на фейсбук профилите си или сваляне на филми.

Отговорът очевидно не е икономически: той е морален и политически.

Управляващата класа е разбрала, че едно щастливо и продуктивно население със свободно време, е смъртна опасност (достатъчно е да си спомните 60-те, когато това бе започнало да се случва). От друга страна, усещането, че работата сама по себе си има морална стойност и че всеки, който не желае да се подчини на някакъв вид интензивна работна дисциплина през по-голямата част от времето, което прекарва в будно състояние, не заслужава нищо, е идея, изключително удобна за тях.

Веднъж, докато разглеждах планирания бекраен растеж на администрацията в британските академични отдели, ми изскочи един от възможните варианти на ада. Адът е колекция от хора, които прекарват по-голямата част от времето си в работа по задача, която не обичат и в която не са особено добри. Да речем, били са наети, защото са чудесни в обзавеждането на кабинети, а след това откриват, че от тях се очаква да прекарват голяма част от времето си в пържене на риба. Да не говорим, че и задачата не е толкова наложителна да се свърши – все пак има ограничен брой риби, които трябва да се изпържат. И все пак, някак, всички стават толкова обсебени от негодувание при мисълта, че някой от колегите им може да прекарва повече време в обзавеждането на кабинетите и да не изпълнява справедливия си дял от отговорностите им по пърженето на риба, че не след дълго пред тях се струпва безкрайна купчина безполезна, зле приготвена риба в цялото работно помещение и това е което всъщност всеки прави.

Мисля, че това е доста точно описание на моралната динамика на нашата собствена икономика.

Разбирам, че ще се сблъскам с непосредствени възражения: „Кой си ти, че да казваш кои наистина са необходимите работни позиции?! Ти си професор антрополог, каква пък е нуждата от това?!“ (и наистина много читатели вероятно възприемат работата ми като образец за разхищаване на социални разходи). И на някакво ниво е възможно това да е вярно. Не може да има обективна мярка за социална значимост.

Не бих дръзнал да кажа на някой, който е убеден, че дава значим принос към света, че не е така. Но какво да кажа за хората, които са убедени, че техните работни места са безсмислени? Не много отдавна се срещнах с приятел от училище, който не бях виждал от 12-годишен. Бях изумен да открия, че междувременно той е станал поет и фронтмен в рок група. Бях слушал някои от неговите песни по радиото, без да знам, че този, който ги изпълнява, ми е приятел. Той очевидно беше брилянтен, иновативен и работата му със сигурност осветява и подобрява живота на хората по целия свят. И все пак, след няколко финансово неуспешни албума, той бе загубил договора си, оказал се в ситуация с много дългове и новородена дъщеря, и в крайна сметка се предал и влязъл да учи право. Сега е корпоративен адвокат, който работи в голяма фирма в Ню Йорк. Той беше първият, който призна, че работата му е напълно безсмислена, не допринася с нищо за света и по собствената му преценка, не би трябвало изобщо да съществува.

Тук изскачат много въпроси, като например какво може да се каже за нашето общество, което изпитва нужда да генерира изключително ограничен брой талантливи поети-музиканти, но има привидно огромно търсене на специалисти в областта на корпоративното право? (Отговор: ако 1% от населението контролира по-голямата част от богатството, което наричаме „пазар“, то този пазар отразява това, което те мислят, че е полезно и важно, не някой друг). Но и по-лошото е, че повечето хора на безполезни позиции, изглежда са наясно с това. Всъщност, не съм сигурен, че съм срещал корпоративен адвокат, който да не мисли, че работата му представлява „пълна глупост“. Същото важи и за почти всички нови индустрии, изложени по-горе. Има цял набор от наети професионалисти, които ако срещнете на парти, след няколко питета ще стартират тирада за това колко глупава и безсмислена е тяхната работа.

Съществува дълбоко психологическо насилие в това. Как някой дори може да заговори за почтеността на труда, ако вътре в себе си чувства, че работата му дори не трябва да съществува? Как може при това положение да не се създаде чувство на дълбок гняв и негодувание? И все пак това е своеобразна гениалност – че управниците на нашето общество са измислили начин, като в случая с фритюрниците за риба, да се гарантира, че яростта прецизно е насочена срещу тези, които желаят да вършат смислена работа.

Изглежда има общо правило, че колкото е по-очевидно, че една работа носи ползи за други хора, толкова по-ниско платена ще е тя. Отново, обективна мярка е трудно да се намери, но един лесен начин за това е, като просто си представим, че всички тези хора изведнъж просто изчезнат. Например медицинските сестри, събирачите на смет, механиците – резултатите, ако изчезнат биха били катастрофални. Един свят без учители или санитари много скоро ще се окаже в беда, а свят без автори на научна фантастика или ска-музиканти, очевидно ще е по-лошо място. Не е съвсем ясно как точно ще страда човечеството, ако внезапно всики капиталови изпълнителни директори, лобисти, ПР-изследователи, телемаркетингови директори, мениджъри или юридически консултанти изчезнат. (Много хора смятат, че светът значително ще се подобри).

Можете да видите как вестниците предизвикват негодувание срещу работниците в метрото в Лондон заради протестите им: самият факт, че тези работници могат да парализират Лондон показва, че действително тяхната работа е необходима, и точно това е, което дразни повечето хора. Още по-очевидно е в САЩ, където републиканците имат забележителен успех в мобилизирането на негодувание срещу учителите или авто-работниците /а не срещу училищните администратори или управителите в автомобилната индустрия, които всъщност причиняват проблемите/ за техните уж раздути заплати и осигуровки. Мислят, че нямат право на тях и сякаш им казват: „Вие сте там, за да учите децата! Или да правите автомобили! Имате реална работа! И на всичкото отгоре, имате наглостта да очаквате нормални пенсионни осигуровки и здравеопазване?“

Ако някой измисли работен режим, съобразен с нуждите за поддържане материалното благоденствие, би свършил доста добра работа. Истинските, продуктивни работници са безмилостно изцедени и експлоатирани. Останалата част от финансовия капитал се разделя между винаги руганите безработни и тези, които са на работни позиции, за които се плаща да не правят нищо, позиции, предназначени да ги накарат да се идентифицират с перспективите и чувствителността на управляващата класа (мениджъри, администратори и т.н) и в същото време се насърчава негодуванието срещу всеки, чиято работа има ясна и безспорна социална значимост.

Ясно е, че тази система е съзнателно проектирана отдавна. И това е единственото обяснение, защо въпреки нашите технологични възможности, не работим само по 3-4 часа на ден.

Източник: Evonomics - The Next Evolution of Economics
Снимка: WBUR
Изображение: The Norwich Radical

Webstage.bg използва бисквитки и подобни технологии. Научете повече в нашата Политика относно бисквитките. Вижте подробности. OK