Ужасяващата реалност на хората, живеещи в планина от боклук

За фотожурналиста Turjoy Chowdhury, първоначално Dhapa е неизвестно кафяво петно на картата на Калкута, Индия.

„Помня, че първия път, когато посетих мястото, от разстояние изглеждаше като голяма планина на хоризонта.“ Когато приближава, планината се оказва масивно сметище, над шестдесет акра отпадъци, където се изсипват 5,372 тона боклук на ден.

Сред боклуците, той открива хората на Dhapa, които живеят извън обществените структури и чийто живот фотографът описва като жив кошмар. Хилядите семейства в тази общност живеят ден за ден, като сортират боклука, за да го предадат във фабриките за рециклиране.

Много от хората, които фотографът среща са останали без дом, следствие на природни бедствия и катастрофи. Новите им домове се намират буквално насред сметището, като заразите са нещо съвсем обичайно поради, меко казано, нехигиеничните условия, в които живеят. По време на първите си посещения му се налага да покрива носа и устата си, за да се справи с гаденето.

Да успее да стигне до тях се оказва много трудно, тъй като тези хора не са свикнали някой да е добронамерен към тях и се държат враждебно към външни лица. Властите го съветват да се откаже от посещенията си там. На няколко пъти го призовават да напусне и да изтрие снимките, които е направил.

И все пак, той не се отказва от Dhapa и продължава да се връща там отново и отново.

В началото мястото е просто още един обект, който решава да заснеме от разстояние, но започва да приема нещата лично, когато един човек от общността му задава въпроса: „Какво вие, цивилизованите хора, сте ни дали, освен тази планина от боклук?“

Фотографът признава правотата на човека, но няма какво да им даде, освен снимките си.

С течение на времето успява да спечели доверието им. Децата се редят, за да го посрещнат при всяко посещение, хвалейки се със „скъпоценностите“, които са намерили в боклука.

„За тях това е като търсене на изгубено съкровище. Когато намерят нещо, което им харесва, го задържат за себе си.“ Възрастните също започват да се отнасят с повече топлина към него. Предлагат му храна, а хората, които в началото са покривали лицата си, за да не бъдат заснети от апарата му, започват да се усмихват, когато го видят.

Отнема му две години, за да установи взаимно чувство на доверие и да изгради лична връзка с тях. На въпроса как би могъл да им помогне, една жена му споделя: „На обществото не му пука за нас. Винаги гледат да поддържат огромна дистанция и ни наричат „мръсни хора от мръсно място“. За тях не сме човешки същества.“

Думите й го мотивират да се опита да направи пробив в тези предразсъдъци, да разкрие достойнството и човещината на хората, което обществото с лека ръка е низвергнало. В крайна сметка, това са отпадъците от града, боклука на така нареченото „цивилизовано население“, което ги е поставило във въпросната мизерия, и тази горчива ирония, не убягва от обектива на фотографа, който смята, че всяко човешко същество е съучастник в трагедията им.

Първата стъпка към промяната е да се дръпне завесата и да се помоли обществеността да се изправи срещу тази болезнена реалност. Надява се неговите снимки да бъдат връзката между хората, живеещи на бунището и външния свят. Вярва, че ако веднъж бъдат видени, е много по-вероятно някой ден да бъдат и чути.

Снимки: lensculture.com

Webstage.bg използва бисквитки и подобни технологии. Научете повече в нашата Политика относно бисквитките. Вижте подробности. OK