В сърцевината на истинското учене се крият не трикове и мисловни техники, а любов ♥ Джон ХОЛТ

За ученето и любовта, назаем от книгата „Как децата учат”

Джон Холт (1923-1985) е един от водещите критици в САЩ в областта на образованието и необходимостта от образователни реформи. Автор е на 10 утвърдени книги, сред които: „Как децата се провалят“, „Как децата учат“, „Никога не е късно“, и „Непрестанно учене“ - многократно преиздавани и повлияли цяло поколение учители и родители. Как се печелят детските умове и способни ли сме да позволим на децата са учат и растат с любов? Ето някои от размишленията на един красив ум.

Ученето и любовта 

В предговора към първото издание на тази книга казвам, че ако наблюдаваме достатъчно внимателно малките деца (което не значи да ги окичим целите с екзотична апаратура), може да научим важни неща за тях. През петнайсетте години, които изминаха оттогава, наблюдавахме и учихме много. Лично аз съм се виждал с много малки деца на частни и публични места, прекарвал съм доста време с тях, а някои съм опознал и отблизо. Стотици родители са ни писали неведнъж в „Да пораснеш без училище“, разказвайки надълго и нашироко за мисленето и ученето на бебетата и малките си деца. Какво научих от всичко това? Разбрах, че децата обичат да учат и умеят да го правят много добре. По този въпрос не ми остана и капка съмнение.

Въпреки че се надявах тази книга да промени отношението към децата в училище, това не се случи. Призивът ми бе: „Доверете им се, че ще учат“. Училищата все още отказват да им се доверят и дори и да искаха, огромното мнозинство в обществото нямаше да им позволи да го направят. Причините им могат да се обобщят така

1. Децата не са добри; те няма да учат, освен ако не ги накараме; 
2. Светът не е добър; децата трябва да бъдат пречупени, ако ще живеят в него; 
3. Аз съм изтърпял; и те ще изтърпят

Не знам какво да отговоря на хора, които мислят по този начин. Когато им разказвам как на практика учат децата, те още по-настървено се заинатяват в теориите си за лошотията и глупостта им. Защо постъпват така?

Защото тези теории им дават разрешително да действат като тирани и да се чувстват като светци. „Прави каквото ти казвам!“ реве тиранинът; „За твое добро е и един ден ще си ми благодарен“, изрича светецът. Малко са хората, които могат и искат да се съпротивят на изкушението да играят ролята на добронамерен деспот. Те често се чувстват безпомощни в един свят, в който всичко е обърнато с главата надолу.

От друга страна обаче книгата окуражи някои хора - учители и родители - да взимат децата по-насериозно, да ги наблюдават по-отблизо, да мислят по-внимателно за смисъла на това, което правят, както и да ги харесват, да им се доверяват, да ги уважават и да им се радват повече. Тя може да е потвърдила, че това, което някои възрастни са научили за децата от собствения опит, е наистина вярно че децата са умни, жадни за учене и горящи от желание да допринесат нещо полезно в нашия свят. Опасявам се обаче, че книгата може и да е причинила определена вреда. В цяла Америка и в много други страни хората създават техники и организират програми за целенасочено развиване на интелигентността. Венецуелското правителство дори учреди специално министерство за тази цел и доколкото разбирам, ръководителят му смята, че е повлиян от мен. Много съжалявам, ако това наистина е така. В никакъв случай не съм го целял. Някои ще възразят: „Но какво лошо има в това, ако се помага на децата стават по-умни?“ Наистина какво? За съжаление почти всички лоши идеи са започнали като добри. Опасявам се, че не след дълго тази привидно добра идея ще се превърне в една от най-лошите и министерствата за развитие на интелигентността ще причиняват още по-голяма вреда от министерствата на образованието. Вече са ни научили да вярваме, че знанието, уменията и мъдростта са следствие от ходенето на училище. Ето защо хората трябва да бъдат оценявани и категоризирани в зависимост от това колко училище са успели да изконсумират. Скоро ще ни кажат, че интелигентността е следствие от упражненията за развитие на интелигентността и че хората трябва да бъдат оценявани и категоризирани в зависимост от това, каква част от този процес (който като всички фабрични процеси е по необходимост оскъден и скъп) са могли да закупят. Така както е тръгнало наистина може да се окаже, че задължителните процедури за развиване на интелигентността (извършвани от сертифицирани специалисти, естествено) са само на крачка от нас в бъдещето.

Разбира се, тези хора имат добри намерения („Сър, пътят към ада е постлан с добри намерения!“ - Самюъл Джонсън) една дама (д-р Мери Мийкър), която е силно въвлечена в популяризирането на тези идеи, пише:

„Преди тръгването на училище трябва да се премине през разнородна стимулация, която впоследствие да се увеличи в училище. Развитието на функциите на човешкия мозък е явление от спираловиден характер и училищата трябва да включат поравно в програмата преподаването на образна, символна и семантична интелигентност… Трябва да се движим в следната поредност: Познавателна способност - Памет - Оценяване - Дивергентно мислене. Първо трябва да идентифицираме и захраним основните функции на мозъчните мисловни процеси.“

О! Това ли било?

Идват ми наум три неща. Първо, двеста осемдесет и трите отделни умения за четене на Чикагската комисия по образованието, които споменах по-рано. Дали скоро не предстои да видим и триста отделни умения за мислене? Второ, забележката на Иван Илич по отношение на съвременната вяра в безкрайните възможности на процеса да създава стойност. Трето, написаното през трийсетте години от Джеймс Ейджи в „Да отдадем дължимото на великите хора“. Говорейки за селските училища в Алабама, той разказва за някои от „напредничавите“ идеи, изобретени от различни образователни школи, които полуграмотните селски учители се мъчели да приложат върху децата. В тази връзка той казва: „колкото е по-остър инструментът в ръката, която не е квалифицирана да борави с него, толкова по-опасен става той“. Наистина ли ще възложим трудни задачи на същите хора, които са претърпели такъв огромен провал с простите задачи? Д-р Мийкър продължава:

Ако детето не получи отклик на единственото си средство за комуникация - плачът, то във вестибуларните и мрежести структури в мозъка не се осъществява сетивно-двигателна интеграция между зрението, слуха, равновесието, двигателните и осезателните импулси. Тази интеграция е жизненонеобходима основа за развиване на множеството връзки в мозъка, свързващи двете полукълба и различните режими за осмисляне на околната среда.“

Цитирам отново думите на Ланг, според който това е езикът на ада - на разума, лишен от сърце. Това ли е причината да се откликне на бебешкия плач - да помогнем за развитието на вестибуларните и мрежести структури в мозъка? Възможно ли е някой да е толкова елементарен, че да предположи, че родителите, които не откликват на детето си от любов и съчувствие, ще се убедят да го правят поради тези обяснения? Дори ако го направят, дали резултатът върху детето ще бъди същият! Наистина ли бебето не е нищо повече от сбор от нервни връзки, подлежащи на стимулация?

Време е отново да се върнем към Милисънт Шин и заключителния параграф от прекрасната й книга Биографията на едно бебе“. Там се говори за първия рожден ден на племенничката й Рут:

„И така, историята за тази светкавична, прекрасна година свършва и нашето мъничко, пухкаво, безпомощно бебе се е превърнало в очарователно същество, което се опитва да прохожда и проговаря. Будната бебешка интелигентност прелива в него и то се наслаждава на ума и тялото си; общува с нас на своя изразителен и достатъчно богат диалект и е изпълнено с бебешка благодарност и сладък, егоистичен и неустоим бебешки чар. На една годинка перспективата за наближаващия край на бебешката очарователност още не хвърля сянка върху нея. На втория рожден ден обикновено казваме: „Скоро вече няма да имаме бебе!” Но на първия сме не по-малко жадни от бебето за нови хоризонти; тази възраст е разгарът на бебешката пролет - съвършена, удовлетворяваща, красива.“

Това е единствената нагласа, с която е възможно изобщо да се научи нещо за децата или да им се помогне те да учат.

Бен Баркър, женен в продължение на пет години, след което разделен с жена си за още пет, публикува в „Ню Йорк Таймс“ (18 април 1981 г.) прекрасна кратка история за ежегодната тримесечна среща с двете си малки деца. В нея той цитира бележка, написана от дъщеря му до него една сутрин, преди той да се събуди:

„Кога ще станеш. Няма мляко, а съм гладна.
Не ме оставяй да умра от глад, глад, глад
Моля, моля, моля моля

Не ме оставяй да умра от глад.
Ще ме оставиш ли?
Какво ще ми отг.
Попълни точките………

С обич, слънчице.“

Тази бележка ме преследваше в продължение на дни и сякаш чувах как един тих глас ми нашепва: „еа ме оставяй да умра от глад, глад, глад. Ще ме оставиш ли?“ Искаше ми се хем да плача, хем да се смея, да напиша музика по тези думи, да прегърна това малко човече и да кажа: „Не, не, не, никога, никога няма да те оставим да умреш от глад“. Бележката разкрива така много за децата. В нея има толкова любов и нужда, драма смесена с игривост, фантазия смесена с реалност (попълни точките). Тя ни напомня по какви странни пътища пристъпваме към света на възрастните. В определен момент от детството си аз също обичах да пиша дълги редове от точки, само за да мога да се подпиша върху тях. Това ми изглеждаше толкова официално. Каква магия се криеше в тези точки! Прекрасното в децата е, че те могат да направят голяма работа и от всичко, и от нищо. От офиса виждам много хора, които вървят с малките си деца по улицата. Възрастните пристъпват тежко, а децата се въртят, скачат, прескачат, втурват се на едната страна, после на другата, търсят какво да настъпят, прескочат или заобиколят, катерят се по всичко, по което е възможно да се катери човек. Никога не искам да съм някъде, където няма да виждам това. За мнозина цялата енергия и глуповатост, любопитство, бърборене, неспирни въпроси, разгорещени страсти, неутешима мъка и невъздържана радост изглеждат като досадно бреме, ако не и като болест за лекуване. За мен те са национална гордост и неоценимо съкровище, което е жизнено необходимо за националното ни здраве и оцеляване повече от всякакъв нефт, уран или каквото там щете.

Един ден на тревата под дърветата в парка видях баща с двегодишната си дъщеря. Той лежеше, а момиченцето търчеше наоколо. Каква радост е да се тича! Изведнъж тя спря, вгледа се внимателно в земята, наведе се и вдигна нещо. Клонче! Камъче! Изправи се, затича се пак, видя един гълъб, втурна се да го гони, спря внезапно и погледна нагоре към огрените от слънцето дървета, за да види - какво? Може би катерица, може би птица, а може би просто формата и цвета на огрените листа. След това се наведе, намери нещо друго, взе го и започна да го разглежда. Листо! Още едно чудо.

Скорости, клонки, листа - малките деца обичат света. Именно затова учат толкова добре за него. В сърцевината на истинското учене се крият не трикове и мисловни техники, а любов. Способни ли сме да позволим на децата да учат и растат чрез тази любов?

„Не ме оставяй да умра от глад. Ще ме оставиш ли?“

Какъв е нашият отговор?

От: „Как децата учат”, Джон Холт, How Children Learn, 1967, изд. Изток-Запад
Снимка: From a publisher's photo shoot in 1983, John Holt GWS

Tози сайт използва "Бисквитки". Научи повече Приемам

Моля, запознайте се с нашите Общи условия и Политика за поверителност