„Задачата на пациента при разрешаването на темата за понижената функция на щитовидната жлеза се състои в съзнателното вглеждане в себе си, в ограничаването на активностите до необходимия минимум и приучаване в приемане на събитията.“

Хипофункция на щитовидната жлеза ♥ Болестта като език на душата

За разлика от повишената функция, при хипотиреоидизма в кръвта попада твърде малко количество хормони от щитовидната жлеза. Последиците са понижена обмяна на веществата и недостатъчна енергия. Кръвното налягане спада, снижава се нивото на кръвната захар, настъпва анемия и обмяната на веществата едва функционира, което се изразява в умора, отпуснатост, обща понижена активност и повишено тегло. Към всичко това се прибавят липса на апетит и запек, косата изсъхва, става чуплива и може да опада. Кожата е недостатъчно кръвоснабдена, поради което става студена и склонна към удебеляване. Подкожната тъкан подпухва, което медицината определя като микседем. Настроението е депресивно, изразът на лицето е тъп и безучастен. Забравеният, интелектуално задрямал и правещ впечатление на изоставащ в развитието си човек е пълна противоположност на жизнерадостно будния, превъзбуден и изпълнен със страхове хипертиреотик.

При заболелите от микседем пациенти, кръвообращението извлича жизнената сила от набъбналата им като тесто кожа - те не желаят никакъв жизнен контакт с околните. По този начин в качеството си на външна граница кожата остава студена и безжизнена. Ако изобщо се протегнат за поздрав към някого, студените ръце издават нежелание за топъл или сърдечен контакт. Студените стъпала показват, че вкореняването им в земята е по-скоро безжизнено и недостатъчно; те издават страх. Човекът, който все още не е открил мястото, където да пусне корени, естествено живее с един принципен страх.

Всичко това пациентите споделят със своите близки по страдание, засегнати от повишена функция на жлезата. Както всички противоречия, и тези са изцяло противоположни, но се намират на една и съща ос. Пациентите с повишена функция на щитовидната жлеза пресрещат живота уплашени до смърт и панически се борят за оцеляване, докато противоположните са в това отношение равнодушни, все едно нищо не ги засяга. Те остават студени - както впрочем и към всичко останало. Но те имат много общо с хипертиреотиците именно в темата за смъртта. Едните се страхуват от нея, другите я имитират - но и двете страни непрекъснато се занимават с нея.

Не е никак чудно, че пациентите не се чувстват комфортно в своята студена и набъбнала кожа. Смазаното настроение и притъпеният, напълно безучастен израз на лицето, ясно показват това. Сърцето бие в уморен, слаб ритъм и раздвижва кръв, лишена от субстанция. Става дума за един направо разреден жизнен сок с твърде малко енергоносители (червени кръвни телца) и недостатъчно гориво (захар). Сниженото ниво на захарта е допълнителен показател за лишен от слабост живот. Не  е чудно, че пациентите демонстрират цялостно отдръпване от живота и във външния си вид. Тук безусловното оттегляне от всички житейски фронтове потъва в сянка и се въплъщава в тялото. Характерът на заболяването се разкрива в екстремния случай, микседемната кома - мнима смърт и спадане на телесната температура до 23 градуса. Тук животът е почти замръзнал и жизнените функции са практически мъртви. Изпадналите в дълбока летаргия пациенти дълго време не дават признаци на живот. Те вече не могат сами да си възвърнат топлината на живота - това е възможно единствено с външна помощ. На практика обаче те могат да бъдат върнати към живота. Подобни екстремни ситуации обикновено се съдържат в съобщенията за живи погребани.

Пациентите с понижена функция на щитовидната жлеза не показват никаква готовност да поемат битката за живот, защото изобщо не се интересуват от него. Уморените и дълбоко хлътнали очи контрастират с блестящите и изхвръкнали от орбитите очни ябълки на пациентите с повишена функция на жлезата. Ленивостта и безучастната апатия са в контраст със свръхактивната деятелност. Едните не помръдват от мястото си, другите подскачат от място на място, без да се задържат никъде. При цялата си противоположност те разделят намиращата се в средата помежду им тема, еднакво отдалечена и от двете страни. Става дума за мястото им в  живота. Между липсата на жизненост в първия случай и изобилието от другата страна - твърде далеч насред пътя се намира истинският живот.

Задачата на пациента при разрешаването на темата за понижената функция на щитовидната жлеза се състоят в съзнателното вглеждане в себе си, в ограничаването на активностите до необходимия минимум и приучаване в приемане на събитията.

Неблагосклонността, с която засегнатите посрещат всеки, трябва да се трансформира в съзнателното убеждение „да бъде Твоята воля!” Задачата не се състои в това да се оставиш на всички да те тикат и блъскат, а търпеливо да приемеш посоченото ти място в живота. Не примирение, а оттегляне от позицията на „аз искам!” към „да бъде Твоята воля!”.

Докато при повишената функция на жлезата в сянката е потънал животът, при понижената там се е настанила смъртта. Трябва да отмре всичко старо, да се изоставят остарелите образци и програми, т. е. всичко онова, което вече е преуморено до смърт. Болният от микседем изглежда като труп: студен, подут и безкръвен. Негова първостепенна задача е споразумението със смъртта. Само ако се научи да умира, той може да живее. В едно модерно индустриално общество това може да изглежда твърде отклоняваща се от пътя далечна задача. Все пак са съществували култури, при които подготовката за смъртта е била най-важното нещо в живота - древен Египет, маите и ламаисткия Тибет. Съответните „Книги на мъртвите” свидетелстват за извървяването на този път.

Въпроси:

1. Защо вече не искам да съм жизнен? Какво ме принуждава да мъждукам?

2. Защо се нуждая от дебела „козина“?

3. Какво иска да ми каже моето свръхтегло? Какво ми замества?

4. Къде крия своята жизнена енергия?

5. Кое ме превръща в леден блок?

6. Как да превърна своето примирение в отдаване, а своя фатализъм в отдаденост?

7. Какво да предам на смъртта, за да се съживя отново?

8. Доколко съм длъжник в споразумението си със смъртта?

9. Кое е мястото, където бих могъл да преживея и просъществувам?

От книгата: „Болестта като език на душата”, Рюдигер Далке, изд. Лик, 1999 г.
Снимка: goodreads.com