За хората, карикатурите, живота, любовта, старостта – с думите на големия Илия Бешков, който пише така, както рисува

"Бешков ще ни направи всички излишни..." – Емилиян Станев

Карикатуристът хуморист се надсмива над дадена проява у другия човек. Това той върши така спонтанно и неудържимо, както спонтанно и неудържимо другият е проявил нелепостта. Те двамата са едно и също нещо. Карикатуристът не стои по-горе от другия – не е негов съдник, а равен нему и негов съучастник. Нещо повече, с изработването на карикатурата той прави всички хора съпричастни на нелепостта и глупостта и така последната става обща и присъща на всички. А щом е присъща на всички, тя вече е простена, защото хората обикновено прощават на себе си по-лесно, отколкото на другите.
Карикатуристът не съди света и не го поправя – той го опрощава, като прави и себе си смешен.
Май 1950 г.

Днешното време е много сериозно и тежко за възможностите и силите на човека. Велико време го наричаме всички. Идеите станаха големи, много големи за човека и всяка негова крачка, проста човешка крачка му отнема живота. Всеки човек, без изключение, се поставя безкрайно по-долу от идеите си. Опивайки се от тях, той погива като от отровно цвете. И никой няма кураж да се усмихне над себе си и идеите си, за да запази живота – своя и чуждия. И жертвата, и саможертвата са прекалени и необуздани. Виновността покри човеците като същински потоп. А всъщност аз не виждам нито един виновен – всеки е малко глупав, малко смешен и достатъчно порочен. Защо човеците искат да бъдат нещо по-друго и нещо повече, и то с цената на живота? Ако можеха хората да усетят, че са глупави, а не виновни, че са смешни, а не безпогрешни, щяха да се спасят; а така, както е, никой няма да се спаси от смърт освен децата и тези, които се усмихват.
Май 1950 г.

Жената люби мъжа, докато е убедена, че може и да го мами понякога. Доволна от успеха на своята измама, тя го дарява с ласките си, с тялото си, с „честта си“... с всичко свое, което „всичко“ за самата нея не представлява никаква ценност. Не е разумен онзи мъж, който не се оставя да бъде мамен – той загубва всичко и си спечелва отмъщението и омразата на жената, която продължава да му дарява „ласките“ си, „честта“ си, тялото си, но... напоени с отрова. Този мъж е неспасяем.
Жената наистина трябва да е убедена, че може и да мами мъжа – това я прави свободна, а не свободата, която мъжът й дава – последната я обременява повече, а първата я прави годна дори да се чувства виновна пред него, а само това може да направи жената поносима.
Юни 1950 г.

Големите идеи винаги смаляват човека, те откъсват човека от човека, той загубва навика да се вглежда в другия, да се отразява в него, да разчита на него, да зависи от него – загубва и представата за него (оттам и за себе си) и тази ледена незаинтересованост се превръща в омраза, каквато изпитваме към всичко непотребно. По-добре е да живееш само един ден с един човек, отколкото сто години с една идея. Терорът на една голяма идея е по-зловещ от цялата човешка престъпност. Във всеки случай те вървят заедно.
16 януари 1951 г.

Из дневника на Илия Бешков, „Черната тетрадка”

От всички възрасти най-ценна и приятна е старостта. Първо - до нея се стига най-трудно, а и не всеки се добира до нея. Ползваш се с почит и уважение, без да си ги заслужил - немощта и окаяният ти вид са достатъчни. Сам не си задължен към никого, с нищо. Движиш се сред свят, който не познаваш и не те познава - така на две крачки от леглото ти си винаги в чужбина. Слушаш без да разбираш и заговаряш с всекиго спокойно и безнаказано. Не ти е нужна нито памет, нито напрегнат слух, нито ясен говор. Можеш да фъфлиш, да плачеш, да се смееш винаги, всекиму и навсякъде: по-жив от всички, защото желанията са мъртви. Смъртта е обезсилена, защото няма какво да ти вземе. А и нищо по-умилително, облекчително и радостно от умрял старец! Надживял годините им, той е баща на баща си и на всичките си деди. Единствената му неприятност е срещата с друг старец.
28 февруари 1955

Из "Словото на Бешков”, Александър Бешков

Картини: Илия БEШКОВ