Фернандо Ботеро определя себе си като “най-колумбийския от всички художници в Колумбия”. Работите му са в характерен фигуративен стил, който критиците наричат “ботеризмо”. Персонажите му са с преувеличени и гротескни пропорции, пресъздадени с тънък хумор, сатира и ирония.
“Не в отразяването на действителността е силата на твореца, а в създаването на собствен свят.”
Фернандо Ботеро дава обем не само на нежния пол, но и на всички фигури, излезли изпод четката му: човеци, плодове, дървета, животни – всичко притежава естетика, много далеч от класическия канон. Темите, които рисува са самотата, меланхолията, житейските драми, които са пресъздадени с разкошно великолепие, украсено с много силен южноамерикански колорит. Неговите закръглени фигури са световно разпознаваеми. Всяка от картините му струва около 2 млн. евро.
„Обемът е важна част от историята на изкуството. През ХIХ век масивните фигури изчезнаха, но не може да загърбваме 600 г. история. Още на 17 г. се интересувах от обеми.“
Признава, че работи непрекъснато. Има ателиета в Ню Йорк, Париж, Тоскана и в Гърция, за да може, щом му хрумне нещо, веднага да го нарисува.
„Виждам картината, над която работя, първо като цвят, после поставям цветовете обемно върху повърхността и я запълвам цялата. След това прецизирам формите. За мен е важно съдържанието зад формите и цветовете.“
Писателят Марио Варгас Льоса, родом от Перу казва за него: “Светът на Ботеро е замръзнал. Неговите плодове, хора, животни, дървета и цветя се намират в момент на великолепна зрялост, преди тя да започне да загнива. Това е мигът, отвоюван от кончината. Това спряло време е времето на спомена и копнежа.“
Важна тема за Ботеро са натюрмортите - тлъсти банани, огромна торта, червей, надничащ от огромна круша, но “никога ябълки, те са за снобите”.
Ежедневието в Латинска Америка е друг мотив на Ботеро. Изпълнени с меланхолия, фигурите му се разхождат, пият, хранят се, перат, свирят, танцуват. Чувствеността на живота се сблъсква с неговата преходност. Заплахата винаги присъства в творчеството му. Избухващи вулкани и падащи къщи обикновено поставят под въпрос идилията, изобразена на преден план.
По времето на диктатурата на Саддам Хюсеин затворът "Абу Гариб" бе известен като най-зловещото място в света. Всеки ден стотици от неговите 50 хил. обитатели са подлагани на мъчения, екзекуции и ужасяващи условия на живот. Впечатлен, колумбиецът решава да изобрази това в цикъла си “Абу Гариб”. Веднага го обвиняват, че използва страданието на лишените от свобода в иракския затвор, за да облагороди собственото си изкуство, на което авторът отговаря, че само дава емоционално свидетелство за срама от случилото се.
“Понякога изкуството трябва да обвинява”, казва Ботеро и сочи одраните изкривени от болка мъже с качулки на главата и кървящи закърпени рани.
“Не трябва да си въобразяваме, че с една картина ще се промени светът, но тя има силата да напомня. Без “Герника” на Пикасо градът щеше да е бележка под линия в историята на испанската Гражданска война. Понякога човек трябва да забрави, че изкуството е тук, за да доставя удоволствие.”
През 2005 г. никой музей в САЩ не иска да покаже платната от цикъла. Университетът в Бъркли нарушава мълчанито и Ботеро им подарява почти всичките 50 картини с обяснението, че “от тях не бива да се печели”.
Не прави и портрети на известни хора, защото рисува неща, които го вълнуват. Приятели го убеждават да нарисува Джордж Клуни. Отказва, защото мъжете са по-претенциозни от жените.
“При портретите винаги има проблеми, защото хората не изглеждат така, както биха искали.”
“Никога не съм се стремял да бъда на мода. Следвам собствените си идеи, никога тези на другите. Следвам убежденията си, дори те да противоречат на общоприетите.”
Изображения: toperfect.com, wikiart.org
