„Никога не съм вярвал в Бог, но вярвам в Пикасо“ ~ Диего Ривера

Диего Ривера е смятан за гений, изпод чиято четка са се появили произведения на изкуството във всеки стил, включително импресионизъм, пост-импресионизъм, кубизъм, фламандската живопис. Макар да впечатлява с невероятните си платна, става по-известен с впечатляващите си огромни стенописи върху обществени сгради, пълни с провокиращи социални и политически послания, до които е смятал, че всеки трябва да има възможност за достъп.

Успява да скандализира обществото не само с живописта си, но и с бурния си личен живот и най-вече със страстната си любов към една от легендите на 20 век и негова ученичка – Фрида Кало. Неговата любима пише следните редове през 1949 за каталог за изложба в чест на Диего Ривера, организирана от Националния институт по изящни изкуства в Мексико Сити.

Предупреждавам ви, че ще нарисувам този портрет на Диего с бои, с които не съм свикнала: с думи...

ПОРТРЕТ НА ДИЕГО

НЕГОВАТА ФОРМА: Диего е голямо, огромно дете си мило лице и малко тъжен поглед, с глава на азиатец, на която расте тъмна коса, толкова тънка и фина, че изглежда сякаш се рее във въздуха. Неговите изпъкнали, тъмни, много интелигентни и големи очи едва се удържат в орбитите от подути и издадени клепачи. Те наподобяват очите на земноводно, по-раздалечени от обикновено. Затова и погледът му може да обхване много по-широко зрително поле, сякаш очите му са създадени специално за художник на големи пространства и групи. Между очите му, толкова отдалечени едно от друго, човек може да долови невидимата източна мъдрост, а ироничната и сладка усмивка, цветът на неговия образ, много рядко изчезва от устата му с дебели устни като на Буда. Когато го видиш гол, веднага се сещаш за малко жабче, застанало на задните си крака.

Неговият огромен, мек и нежен корем е като сфера, която почива върху неговите силни, красиви, прилични на колони крака. Те завършват с големи стъпала, които се отварят навън под тъп ъгъл, сякаш за да обхванат цялата земя – несравними, подобни на допотопно създание, от което ще изникне, от кръста нагоре, пример за бъдещото човечество, две или три хиляди години преди нас.

НЕГОВОТО СЪДЪРЖАНИЕ: Диего е в периферията на всички ограничени и определени лични взаимоотношения. Той е противоречив като всички неща, които запалват живот; той е необятна милувка и в същото време – яростен залп от мощни и уникални сили. Човек може да го опознае отвътре, като семето, обгърнато от земята, или отвън – като пейзаж. Що се отнася до неговите картини, те щедро говорят сами за себе си. Хората на науката ще опишат как функционира като човешки организъм, всички онези, които умеят да ценят неговата неизмерима същност, непризнаваща времето, ще споменат неговия социално-революционен принос и неговата лична и обективна работа.

Има три насоки или черти, които смятам за основни в неговия портрет: първо, той е непоколебим революционен боец, динамичен, извънредно чувствителен и жизнен; неуморим работник в своя занаят, с познания, каквито малко художници в света притежават; възторжен поклонник на живота, в същото време вечно нещастен, че не е успял да научи повече, да изгради повече и да нарисува повече.

Второ, той е винаги любопитен; неизтощим изследовател на всичко. И трето, той е напълно лишен от предразсъдъци, а оттам – и от всякаква вяра, защото Диего приема, подобно на Монтен, че „там, където свършва съмнението, започва глупостта“, а човекът, който вярва в нещо, допуска да изпадне в безусловно подчинение, без свободата да анализира или променя ходя на събитията.

С това великолепно диалектическо, материалистично знание за живота, Диего е революционер...

Постоянно го нападат заради неговото дълбоко желание да помогне обществото, в което живее да стане по-красиво, по-здраво, по-малко мъчително и по-интелигентно, и защото влага всички свои творчески сили, своя градивен гений, острата си чувствителност и постоянния си труд в тази неизбежна и сигурна социална революция.

Казват, че търси реклама. Аз съм забелязала, че по-скоро другите искат да бъдат в добри отношения с него заради личната си изгода, като оставим настрана това, че неумело прилагат йезуитските си методи и постигат обратен ефект. Диего няма нужда от никаква реклама, най-малкото такава, каквато му се предлага в неговата собствена страна. Неговата работа говори за него – не само произведенията му в Мексико, където безсрамно го обиждат повече, отколкото навсякъде другаде, но и във всички цивилизовани страни в света, където е признат за един от най-значимите и талантливи мъже в областта на културата.

Всички тези скрити и явни действия се извършват в името на демокрацията, морала и „вива Мексико“. Понякога се позовават и на Христос. Цялата тази публичност, която Диего не търси и от която не се нуждае, доказва две неща: че работите на Диего и неговата безспорно голяма личност са толкова важни, че не могат да бъдат подминати от онези, които той обвинява в лицемерие и безсрамен опортюнизъм; и че окаяното, слабо, псевдоколониално положение на тази страна позволява през 1949 да стават неща, които биха могли да се случат само в най-мрачните години на Средновековието, във времената на Светата инквизиция или докато Хитлер беше на власт. Те чакат смъртта му, за да признаят /че той е/ прекрасен художник, доблестен борец, честен революционер.

Обаче обидите и нападките не могат да променят Диего. Те са част от социалните явления в един декадентски свят, това е всичко. Той не спира да се интересува и удивлява от всичко в живота, защото всичко се променя. Всичко красиво привлича вниманието му, нищо не го разочарова или плаши, защото той познава диалектическия механизъм на явленията и фактите. Затова и Диего не е пораженец или печален човек. В основата си той е изследовател, строител и преди всичко архитект. Той е архитект в живописта си, в мисленето си и в страстното си желание да изгради хармонично, функционално и здраво общество. Винаги гради с точни елементи (с помощта на) математиката. Няма значение дали замисля картина, къща или аргумент. В основите винаги стои действителността. Той е изключително интелигентен по природа и отхвърля призраците. Твърдо отстоява мненията си, никога не се предава и разочарова всички онези, които се крият зад вяра или фалшива доброта. Затова го наричат неморален, но той всъщност няма нищо общо с онези, които приемат моралните закони или правила.

Покрит с тръни, той защитава нежността у себе си. Със силната си жизненост той оцелява в жестока среда. Той свети като слънце, което отмъщава на сивотата на скалите. Неговите корени стигат по-дълбоко от мъката на самотата и скръбта и всички слабости, които господстват над другите същества. Той се изправя с удивителна сила, после разцъфтява и ражда плодове, каквито няма никое друго растение.

Фрида Кало, 1949

Flower Festival, Feast of Santa Anita, 1931

Flower Festival, 1925

Flower Carrier, 1935

Flower Vendor, 1941

My Godfather's Sons (Portrait of Modesto and Jesus Sanchez), 1930

The Pinole Seller, 1936

Woman Grinding Maize, 1924

Portrait of Two Women, 1914

The Adoration of the Virgin, 1913 

Portrait de Martin Luis Guzman, 1915 

Woman at a Well, 1913

Nude with Calla Lilies, 1944

Agrarian Leader Zapata. 1931

Self Portrait

Self-Portrait, 1941

Frieda and Diego Rivera, 1931 – Frida Kahlo

Превод: Мария Атанасова

Източник: Гери Саутър „Фрида Кало – Другата страна на огледалото“, изд. A&T publishing
Снимки: Wikiwand, Hyperallergic, Diego Rivera
Картини: wikiart.org