1-ви април ~ Ден на хумора и шегата
За етнопсихологията на българите и чувството за хумор на нашия народ, споделено от писателката Анна Каменова (1894-1972) в списание „Златорог”, 1929 година.
Без съмнение безхуморните - това сме ний българите, или поне за такива минаваме и сами се считаме. Народ реалист, трезв, практичен, който не се отдава на фантазиране и празни, безполезни занимания. А каква полза можем да извлечем от хумора? На пръв поглед - никаква. Струва ни се, че единствената цел на хумора е да ни забавлява. За практичния българин тази полза е съвсем излишна. Въпреки всички весели страници, които много ежедневници намериха за износно да открият, ний живеем без хумор. Сатирата има по-голям успех у нас. В нея чувстваме отрицанието и поуката изведнаж.
Има ли хумор у нас и необходимо ли е да насърчаваме неговото развитие. Ще ми се възрази: Цървули няма, гайда иска... Или с други думи, липсват ни най-елементарни условия за спокоен живот, а пък ний говорим за хумор. Ала тъкмо това възражение ще ми послужи за доказателството, което търся. Тази народна мъдрост, изразена в хумористичната пословица, съдържа елементи на този хумор, за който говорим.
Като се откъснем от съвременността и се попитаме дали хуморът, здравият хумор е присъщ на нашия народ, не можем отговори отрицателно. Къде другаде ще намерим по-добре отразен българския характер, запазен от чужди влияния, свеж и самобитен, ако не в народните умотворения? Ако потърсим там, що открием един богат източник на хумор, здрав и неподправен. Изглежда, че ний сме били като Молиеровия благородник, Monsieur Jordain: говорели сме в проза, без да знаем това или по-добре, проявявали сме хумор, без да подозираме, че имаме хумор.
В нашия хумор по-често липсва остроумие на фразата, няма търсен ефект. Той възниква неочаквано, несъзнателно и произлиза от обстоятелствата, от най-простия, най-практичния, най-позитивния възглед, изразен по начин, който характеризира лицето. Остроумният израз може да мине от уста на уста, да го припишем на други лица и да го поставим при други обстоятелства - той не губи своето значение. Хумористичният израз напротив, е в повечето случаи свързан с лицето, характерен е само за него. Нашият хумор повечето пъти се изразява при характеризиране, рисуване на забавни и самобитни, по-често симпатични характери. В нашия хумор има здрав смисъл, просто, правдиво чувство.
Ако потърсим де е изразен нашият хумор, ще видим, че не е само в смешни народни приказки и шеги, а още и в пословици и гатанки. Ние недостатъчно ценим нашите пословици, модерните хора дори съвсем не ги употребяват. Обикновено смятаме, че употребата на пословици и поговорки е отживяла времето си и е подходяща само за старите хора. Забравяме, че характеристиката на един народ, неговата мъдрост и остроумие се открива най-лесно чрез пословиците. Ний имаме едно неизмеримо богатство. Някои са произлезли от смешни приказки, остроумната фраза от които служи за поговорка. Така напр. “Болен здрав носи”, “Измамих те свети Никола”, “По-сладък да дойдеш”.
Мнозина у нас все още гледат на хумористичното като на средство за осмиване, подиграване с другите. [...] Не можем да търпим ний да бъдем закачени, засегнати - а другите може, разбира се, защо не. Дори по-остричко. Но когато някой с нас се закачи, дори беззлобно, ний ставаме непоносими. Не можем да търпим закачки, обиждаме се от най-беззлобната шега, дори когато е наистина остроумна. Не проявяваме търпимост в отношенията си с хората и със събитията. Това неспокойствие, липса на душевно равновесие, липса на хумор проявяваме при най-дребната закачка. Всички се смеят на Големанов, като мислят, че само кандидатите за министри са осмени. Но щом доловят, че всъщност почти всеки българин крие в дъното на душата си един мъничък “Големанов”, който няма нищо общо с политиката и може да се прояви като поет, музикант или занаятчия, че в лицето на Големанов всяка прекалена, не по силите амбиция е осмяна, почувстваме и себе си засегнати, тогава смехът се смразява на устните и ние недоволно се мръщим.
И въпреки всичко това, ний, българите, безхуморните, които се смятаме хора на разума, а не на сърцето, сме всъщност повече подчинени на сърцето, отколкото обикновено мислят. Ний владеем това качество, но сме се потрудили да спрем неговото развитие, да го прикрием. Младите народи са като децата, които искат да минат за възрастни. В душата си са още деца, а мръщят лица и си дават вид на много сериозни, на по-сериозни, отколкото са дори възрастните. Така и ний, късно застанали в семейството на културните народи, за да не предизвикаме снизходително отнасяне от по старите, побързахме да си дадем прекалено сериозен вид и пренебрегнахме развитието на хумора.
Обикновено смятаме, че едно по-голямо дарование не заслужава да бъде посветено само на хумористичното. Затова повечето съвременни хумористични творби у нас, малки и по-големи, са случайни, делнични, а не плод на едно систематично развитие на дарбата. А за да се изрази хумор в художествена форма не е работа на шега. Древните гърци и по-късно Молиер, са признавали, че е по-лесно да се пише трагедия, отколкото комедия. А Шекспир казва за своя шут: “Този приятел е твърде мъдър, щом като може да се представи за глупав. И за да може добре да изпълнява тази служба, му трябва много ум”. За да бъде авторът духовит, хумористичен, остроумен, необходими са му толкова качества, колкото и за да бъде мъдър. Не всичко, което предизвиква плач, е трагично, както не всичко, което предизвиква смях, е хумористично.
Хуморът е верен на живота.
Избрано от „Хуморът на безхуморните", сп."Златорог", 1929 г.
Карикатури ~ Александър Божинов (1878-1968), с право наричан баща на българската карикатура