За генералната мерзост на българския живот и извращението на културните ценности ~ Владимир СВИНТИЛА

Талантите на Владимир Свинтила са така ярки, че е трудно творчеството му да бъде поставено в рамка. Публицист, есеист, преводач, художествен и литературен критик, историк на българската култура, народопсихолог, социолог, поет. На Свинтила българските читатели дължат блестящия превод на Шекспировите „Сонети”, омайните „Песни и поеми” на Робърт Бърнс, поезията на Уолт Уитман. И докато в поетичните си преводи Свинтила е космически ефирен, впускайки се в дълбоките дебри на българската народопсихология, той се превръща във вещ хирург, който търси и намира туморите на така нареченото общество. За деградацията, духовната нищета, чиновниците и просветата, избрани фрагменти от есетата на Владимир Свинтила „Развратителното въздействие на администрацията върху духа” и „Генералната мерзост на българския живот”.

Стига се дотам, че да бъдеш интелектуалец в България е престъпление. Вътрешният живот на интелектуалния тип представлява мрачна съдба до такава степен, че родители, близки и приятели почват едно бдение върху младите да нямат увлечение в интелектуалните професии. Оттам българската идея, че образованието трябва да създава само практични хора, homo faber, без теоретична мисъл, което е един пълен абсурд: какъв лекар ще бъдеш, ако не знаеш биохимия? Разбира се, тези неща не са били толкова неясни на българите. Изразени са във вицове. Например, минават в пъкъла край казани с катран. От гърците се подава някой и вика нещо, от турците някой плава и гори, само при българите е спокойно. Питат дявола защо е така. "Ами те се теглят надолу един друг", отговаря им той. Или когато се извърши някаква грамадна мърсотия, има едно умилно запитване: "Ама защо ний българите сме такива?" Тези работи се долавят не толкова рационално, колкото с инстинкт. И средният българин е еснаф, тарикат, хитрец, има цяла една гама от термини, които го обозначават. Например – "в мътна вода риба лови", "знае къде зимуват раците", "намерил е на баницата мекото". Това са типове на социално поведение, на използване на злото. И кое е злото? Организираното безличие в борбата му срещу личността. Ухилените физиономии на тия, които знаят "къде е на баницата мекото", които знаят "да те пратят за зелен хайвер"... Интелектуалната мафия, която е конституирана на тази основа, много дълбоко бди за инакомислещите. Ако тръгнеш да се противопоставяш, ще те уволнят, ще пребият сина ти на улицата, теб ще пребият, ще ти запалят къщата. Това не са празни приказки. От време на време България току пропищи около някоя личностна драма.

В чиновничеството се е утвърдил идеалът на вечната безпечност: не ме безпокой за нищо! Давай ми заплата, аз ще намеря какво да правя през тия осем-девет часа престой – ще чета вестник, ще пия кафе, ще излизам по своя работа… Това е идеята за постоянното материално охолство въз основа на нищо. И то стимулира прословутото българско ученолюбие, на което човек не трябва да има абсолютно никакво доверие. У нас учебни заведения, средни, висши, представляват само един механизъм за трансформирането на селянина в благородник, на лумпена в учен, като използуват системата на прословутата диплома – най-голямото нещастие, което Наполеон Бонапарт е дал на света, държавно учредената диплома срещу официално положен изпит. Тук няма вече никаква идея за образованост и специализация, тука има само идея за пунктиране, за имитиране на даден тип дейност и едно добро живеене. Аз един-два пъти съм ходил да чета лекции в университета, поканен от един или от друг професор, за един разговор или някаква лекция по социология – кракът ми няма да стъпи повече пред тая тъпащина! Един преподавател ми разказа следния случай: че цяла една пълна аудитория попитал „Колко души имат пет книги, да вдигнат ръка, но не романи, а сериозни“ и две ръце се вдигнали. Това ниво е такова, че то никога не може да бъде извисено. В света няма измислен начин тоя тип невежество да бъде култивиран. И ето как фактически тази администрация довежда в последна сметка до една деградация на мисловността на българина. Неговата мисловност е деградирала, той не само е лумпенизиран, той е унищожен духовно. Тия неща не са могли да бъдат направени от турците, можаха да ги направят само българите заедно с руснаците в администрацията.

Понятието държава няма съдържание. И както и да насилвам паметта и съзнанието си, не мога да стигна до някакво осмисляне на понятието за българска държава. И не съм срещнал досега такъв герой, който да е успял да го направи. С това става пълно обезсмисляне на националните институции — от армия до университет. Оттук нататък започва и цялата празнота на обществения живот – парадите, юбилеите, помпозността, ордените, бомбетата, шествията, цялата тази абсолютно куха дейност, която в никакъв случай не може да бъде свързана с идеята за народ, още по-малко за българския народ. Аз смятам, че българският народ при тая ситуация се е окопал, той е в отбранително положение, той не се е предал и не е капитулирал. Но проблемът е, че е деградирал, мисловността му е деградирана и че той е тотално възпрепятствуван по отношение на едно развитие. Единственото, което той пази все още като добродетел, това е, че не успяха по руски модел да му въведат алкохолизма като задължителен почерк на живот. И второ, че той упорито устроява дома си. Тоя забързан, загрижен еснаф, който непрекъснато носи кога дъска, кога някакво желязо и вътре непрекъснато нещо прави. Това е единствената област на позитивно приложение на неговите сили и качества.

От цялата тая работа зависимостта на интелектуалеца става толкова страшна, че той не може да не адаптира в някакво отношение към тая система. Необходимостта от тая адаптация дава и едно друго отражение: създаване на неврастеничния тип, на човека, който вече не може да намери успокоение и равновесие. Който не може да стигне до едно равновесно състояние дори с помощта на измама. Създава се, на латински казано, homo irascibilis, неуспокоимия човек. Но ако се вгледаме в живота, този homo irascibilis, който е във вражда, във воюване със всичко и със всички, ще го срещнем на всяка стъпка. Това вече прави интелектуалеца непродуктивен и го прави неползваем. Той вече не е нужен нито на читателя, на публиката, нито е нужен на себе си.

Но най-дълбокото извращение на тая адаптация е сменянето на функциите на културата и на изкуството. Те почват да служат на просветата – това е дидактическо разбиране, това е отвратително. Но се създава един модел на национална култура, която е в услуга на просветата. И започва тая вечна стагнация, при която българина го занимават с глупостите на ранния Яворов – „На нивата“, тия негови имитации на Некрасов, „Кому на Русь жить хорошо“ или с другите Яворови абсолютно неискрени стихове – „Великден“ – „Самси… при това зинало огнище…“, една псевдо скръб, една декорация на скръб. Това е фалшивенето в българското изкуство, най-ужасно в драматургията. Аз не вярвам, че един Вазов е писал с оглед на педагогически цели. Ако той пише „Новото гробище на Сливница“, то е защото той е развълнуван, той живее тоя живот, той взима файтон и отива, без някой да го вика, да види момчетата, да види как вървят сраженията. Нещо, което един съвременен българин няма да направи, ако стане война. Ако той се трогва – „детенце хубаво, пиленце любаво, къде под мишчица с таз малка книжчица“ – цялата тази трогателност, тя си е негова. Това е човекът от епохата. Вазов си е един спонтанен родолюбец, там му е вдъхновението, това е същността на живота му. Ако е писал за Шипка, то е защото като младеж той е гледал тоя връх в очакване да свърши войната, нали ние винаги чакаме да свърши една война. В очакване да свърши войната – това е била най-голямата му надежда, той е съвършено спонтанен! Ако пише за Левски, той е съвършено спонтанен. Той ни е оставил спомени, действително е виждал Левски, това е проверявано 200 пъти по спомените му. Нищо пропагандно няма, това са му изживяванията, това е същността на живота му. Всичко това бюрокрацията трансформира. Българинът пише или рисува за поука. Това е такова дълбоко извращение на нашия културен живот, че това извращение просто го и възпря. Съвременното му унищожение, когато цялата публика с отвращение отхвърля българския автор и българската култура и под култура разбира само това, което не е създадено в България, говори първо за достойнството на българина и второ, че цялата тая работа е вече стигнала до един перверзен климакс. С това деградиране става деградирането и на понятието за интелектуалец. За интелектуалеца вече в българския живот няма място. Доколкото го има, той трябва да се научи да живее подмолно, нелегално, да не приема квалификацията, да не приема себе си за интелектуалец.

Избрано от „Развратителното въздействие на администрацията върху духа” и „Генералната мерзост на българския живот”
Снимка: boyscoutmag.com
Изображение: Бай Ганьо

Webstage.bg използва бисквитки и подобни технологии. Научете повече в нашата Политика относно бисквитките. Вижте подробности. OK