”Дано!”- то е словесен израз на нашето велико българско търпение, което един път е мъдрост, друг път е овчедушие ~ Марко СЕМОВ

 

Затворете си вечер очите, оставете грижите и тичането през деня настрани и турете ухо пред радиото или пред телевизията. Вземете една хартийка и молив в ръка и чуете ли думата „Дано!”, правете, каквото са правили някога терзиите и воденичарите – драскайте по една чертичка. За една вечер лист от тетрадка ще напълните с такива чертички, показващи честотата, с която употребяваме думата „Дано!”.

Като гледаме футболен мач на националния ни отбор – колко пъти ще чуете коментаторът да поиска да падне гол с „Дано!”. Като  се зададе  буря – емваме да се кръстим и да викаме „Дано нас ни отмине…”.

Идат избори – „Дано този път имаме късмет” – приказва и посяга към пликчето нашенецът, без много да мисли какво върши – той разчита на своето „Дано!”.

Война гърми около нас, съседите ни се стрелят един друг. Ние кога в  църква, кога на одъра у дома се кръстим и викаме – „Дано ни отмине”.

… Питал съм се, защо е това наше викане на тая дума. Поличба, проклятие, просто навик или нещо много повече – съдба. С всичката й сложност, с всичките й посоки…

Или е последица от онзи сложен живот, който сме живели – посечени, бити, спасявани, оцелявали, отново потъвали и изплували нагоре. Все време, в което сме губили държавността си, посичани са традицията и порядъкът. Колко време е било в историята ни – да вървят работите на България и на българите  нормално, без насилие, без объркване. Без външна намеса, която да обръща всичко наопаки.

Когато няма закони или ако ги има, те не са за всички – както е било винаги у нас – на какво да разчита човек: на вратичките между тях, на пролуката, която  той може да зърне, да вдигне, ако може, летвата на закона, да се провре отдолу и да бутне едно шише Троянска и пр., и пр. „Дано”-то е разчитане  на случайността, на късмета на отделния човек, протягане на ръце в хаоса, в бъркотията, пласиране и натъкмяване в безредието… Който го може – оправя се.

Но нашето „Дано!” е и молба. Едни я отправят към Бога – „Дано Бог да ни е на помощ!”, други я отправят към късмета си, трети към самите себе си, четвърти към случайността и добрата фея, пети, шести и т.н. Това е личната, скътаната надежда да те отмине метлата, да останеш някъде между листата на тръстиката, непометен, спасен, измъкнал се…

Дано”-то е и нашето примирение, нашата кроткост пред съдбата. То е словесният израз на нашето велико българско търпение, което един път е мъдрост, друг път е овчедушие… Само че докато се разбере кога е едното, кога другото, тоягите удрят по главите ни. С „Дано”-то ние признаваме, че сме навели главите си, че чакаме да мине бурята, че се кръстим и се молим, белким се размине това, което много често не съдбата, не Бог, а самите ние сме си „надробили”.

Избрано от „Българска народопсихология”, том 1, Марко Семов
Карикатура: aig-humanus.blogspot.com

Webstage.bg използва бисквитки и подобни технологии. Научете повече в нашата Политика относно бисквитките. Вижте подробности. OK