"Превъзходство е да знаеш как да страдаш, ако стане нужда."
Виктор Франкъл е професор по неврология и психиатрия във Виенския университет, създател на ново направление в психотерапията – логотерапия и автор на книги, доказали своята непреходна стойност. Удостоен е с почетната титла “Доктор хонорис кауза” от над 29 университета от цял свят. Прекарва години на страдание в концентрационните лагери, където загиват всичките му близки – родителите му, брат му и бременната му съпруга, но въпреки това Франкъл не престава да вярва, че животът има смисъл и чрез примера си доказва, че личната трагедия може да се превърне в триумф, а страданието – в достижение с общочовешки характер.
Любовта е единственият начин да достигнеш до най-вътрешната част на личността на друго човешко същество, до нейната сърцевина. Никой не може напълно да осъзнае дълбоката същност на друго човешко същество, ако не го обича. Чрез своята любов той в състояние да види същностните черти и особености на обикнатия човек и дори повече – той вижда онова, което е заложено в него, което още не е осъществено, но предстои да стане.
Тази неповторимост и изключителност, които отличават всеки индивид и дават смисъл на съществуването му, имат същото отношение към творческата работа, както към любовта. Когато човек си даде сметка за невъзможността да бъде заменен, неговата отговорност към продължаване на съществуването се проявява в цялата си сила. Онзи, който осъзнае отговорността, която носи към човешко същество, което го чака с обич, или към незавършено дело, никога не би могъл да захвърли живота си. Той знае защо-то на своето съществуване и ще бъде способен да понесе почти всякакво как.
Сред нещата, които, изглежда отнемат смисъла на човешкия живот, е не само страданието, но и умирането. Никога не се уморявам да повтарям, че единствените наистина преходни аспекти на човешкия живот са потенциалните възможности. Но в мига, в който биват осъществени, те стават реалност; те биват съхранени и предадени на миналото, в което са спасени и запазени от преходността. Защото в миналото нищо не е безвъзвратно загубено, а всичко е завинаги съхранено…Песимистът напомня човек, който наблюдава със страх и тъга как стенният му календар, от който ежедневно къса по един лист, изтънява с всеки изминал ден. От друга страна, човекът, който атакува активно проблемите на живота, е като онзи, който отстранява всеки следващ лист от своя календар и внимателно го прибира при предходните, след като е нахвърлил няколко бележки за деня на гърба му. Той може с гордост и радост да размишлява върху цялото богатство, отразено в тези бележки, върху целия пълноценно изживян живот. Какво значение ще има за него, ако забележи, че остарява? Има ли причина да завижда на младите, които среща, или да трупа носталгия по собствените си отминали младини? Какво основание има той да завижда на един младеж? За възможностите, които младия човек има, за бъдещето, което го очаква? „Не, благодаря – мисли той – наместо възможности, аз имам реални неща в моето минало, не само реалността на свършената работа и на изживяната любов, но и на храбро понесените страдания. Дори тези страдания са онова, с което се гордея най-много, макар и да не могат да възбудят завист.
Не се стремете към успеха – колкото повече се стремите към него и го правите своя цел, толкова повече ще ви убягва. Защото успехът, както щастието не може да се преследва, той трябва да последва, и то само като непреднамерен страничен резултат от посвещаването на човека на кауза, по-висока от самия него, или като вторичен продукт от отдаването на друг човек. Щастието трябва да дойде както и успехът: трябва да ги оставите да се случи, без да мислите за него. Искам да слушате онова, което вашата съвест ви диктува да сторите, и да го изпълните по най-добрия начин, на който сте способни. Тогава ще доживеете да видите, че в края на краищата – в края на краищата, казвам – успехът ще ви следва тъкмо, защото сте забравили да мислите за него.
Ако има смисъл в човешкия живот изобщо, то трябва да има смисъл и в страданието. Страданието е неотделима част от живота, дори само като съдба и смърт. Без страдание и смърт човешкият живот не е цялостен. Начинът, по който човек приема своята съдба и произхождащото от нея страдание, начинът, по който носи кръста си, му дава изобилни възможности – дори при най-трудни обстоятелства – да придаде по-дълбок смисъл на своя живот. Той може да остане смел, доблестен и щедър. Или в горчивата борба за самосъхранение може да забрави човешкото си достойнство, да стане животно и нищо повече. Тук се крие шансът на човека да използва или да отхвърли възможността да придобие морални ценности, която трудната ситуация му предоставя. И това решава дали той е достоен за своите страдания или не.
Със сигурност човешкото същество е крайно и неговата свобода е ограничена. Тя не е свобода от условията, но е свобода да се вземе позиция спрямо условията. Както веднъж формулирах: „Като професор в две области – неврология и психиатрия, аз напълно си давам сметка за степента, в която човек е обусловен от биологични, психологични и социални условия. Но в добавка към това, че съм професор в две дисциплини, аз съм преживял и четири лагера – концентрационни лагера имам пред вид – и като такъв нося свидетелство за неподозираната степен, в която човек е способен да се опълчва и да противостои дори срещу най-лошите мислими условия.
Зигмунд Фройд твърди на едно място: „Нека някой опита да подложи известен брой най-различни хора на глад при еднакви условия. С нарастването на повелителния подтик на глада всички индивидуални различия ще се размият и на тяхно място ще се появи еднообразният израз на едничкият неутолен инстинкт.“ Слава Богу, на Зигмунд Фройд бе спестено да опознае концентрационните лагери отвътре. Неговите пациенти лежат на кушетка, изработена в плюшения стил на викторианската култура, не в мърсотията на Освиенцим. Там „индивидуалните различия“ не се „размиха“, а напротив, хората станаха още по-различни; те свалиха маските си, както свинете, така и светците…
Светът е в лошо състояние, но всичко ще стане още по-лошо, освен ако всеки един от нас не направи най-доброто, на което е способен.
Човечеството е осъдено вечно да се колебае между две крайности - лишения и скука!
Тези задачи и следователно смисълът на живота се различават както при различните хора, така и в различните моменти. Затова е невъзможно да се определи смисълът изобщо. Гръмките изявления никога не могат да бъдат отговори на въпросите за смисъла на живота. Живот не значи нищо смътно, а нещо съвсем реално и конкретно, така, както са реални и конкретни житейските задачи. Те формират човешката участ, която е различна и уникална за всеки индивид. Един човек и една участ не могат да се сравняват с друг човек и друга участ. Нито една ситуация не се повтаря и всяка се нуждае от различно решение. Понякога човек се оказва в ситуация, която може да изисква от него сам да оформи съдбата си чрез действие. Друг път за него е по-изгодно да използва възможността за съзерцание и по този начин да извлече полза. Понякога от човек може да се иска просто да приеме съдбата, да носи своя кръст. Всяка ситуация се различава по своята неповторимост и винаги има само един верен отговор на проблема, поставен от тази ситуация.
Душевното здраве се основава на известно напрежение между вече постигнатото и това, което още предстои да бъде осъществено, или разликата между онова, което човек е и онова, което трябва да стане. Да се страда, без да е необходимо, е по-скоро проява на мазохизъм, отколкото на героизъм.
Емоцията, която е страдание, престава да бъде страдание веднага щом си съставим ясна и точна картина за нея.
На неизлечимо страдащия се дава много малка възможност да се гордее със своето страдание и да го смята облагородяващо, а не унизително, тъй че той е не само нещастен, но и се срамува, че е нещастен.
В концентрационните лагери, в тази жива лаборатория, на това изпитателно поле, наблюдавахме и засвидетелствахме как някои от нашите другари се държат като свине, а други – като светци. Човек носи в себе си двете потенциални възможности; коя ще бъде реализирана, зависи от решенията, а не от условията.
Да, човек може да свикне с всичко, само не ни питайте как.
Но нямаше нужда да се срамуваме от сълзите, тъй като те бяха свидетелство за най-голямата човешка смелост - смелостта да страдаш.
Никой не трябва да съди, освен ако не се запита съвсем честно дали в подобна ситуация не би направил същото.
Ненормалната реакция при ненормални обстоятелства е нормално поведение.
Опитът да се развие чувство за хумор и да се видят нещата в смешна светлина е вид хитрост, която се научава при овладяването на изкуството да се живее.
Можеш да вземеш всичко на един човек, освен да му отнемеш правото да взима решения и да избира своя собствен път.
От истинско значение е не какво ние очакваме от живота, а какво животът очаква от нас. В крайна сметка да се живее означава да се поеме отговорност за намиране на правилния отговор на проблемите и да се изпълнят задачите, които животът постоянно поставя пред всеки индивид.
Аз препоръчвам Статуята на свободата от Източното крайбрежие да бъде допълнена със Статуя на отговорността на Западното крайбрежие.
Когато повече не сме способни да променяме даден ситуация, трябва да бъдем способни да променим себе си.
Живей, сякаш живееш вече за втори път, и първия път си действал така погрешно, както се каниш да действаш сега!
Избрано от: Виктор Франкъл: “Човекът в търсене на смисъл”, “Смисълът на живота”, изд. Хермес
Снимки: bookfans.com, Wikipedia