Според Ницше в метафизичен смисъл няма грехове и добродетели, а в цялата сфера на нравствените представи настъпват непрестанно колебания и съществуват по-възвишени и по-дълбоки понятия за добро и зло, нравствено и безнравствено и който успее да опознае нещата в тяхната относителност и алогичност и се отърве от мъчителните представи за мъките на ада като наказание за греха и съблазните на злото, ще преодолее чрез познанието раздвоеността на душата си.

За относителността на моралните понятия от Фридрих Ницше в „Човешко, твърде човешко“:

В общуването ни с хора често изниква нужда от доброжелателна преструвка, тъй сякаш не сме прозрели мотивите за действията им.

Случва се някой да говори извънредно разумно и уместно и пак целият свят да крещи в полза на противното: именно защото думите му не са адресирани до целия свят.

Липсата на доверие между приятели е грешка, която не може да се порицае, без да стане неизлечима.

Неутолимата страст към равенство може да се изрази така, че или да ни се иска да смъкнем на нашето равнище всички останали (чрез принизяване, лишаване от достъпа до литература, препъване), или заедно с всички да се издигнем нагоре (чрез признание, подпомагане, радост от чуждата сполука).

Ние не отдаваме особено значение на притежанието на някоя добродетел, докато не забележим пълното й отсъствие у нашия противник.

Човек често противоречи на някое мнение, докато всъщност му е несимпатичен само тонът, с който то се поднася.

Ако някой се старае да създаде насила интимни отношения с една личност, обикновено не е сигурен дали притежава доверието й. Който е сигурен в доверието на другия, не държи много на интимността.

В отношението ни към друг човек истинското равновесие в приятелството понякога се възстановява, като поставим в собственото блюдо няколко зрънца от неправдата.

Смели хора могат да се увещаят за някое дело, ако то се представи за по-опасно, отколкото е всъщност.

Сигурно средство да ядосаш хората и да предизвикаш у тях лоши помисли е да ги накараш да чакат дълго. Това прави човека аморален.

Все едно дали човек прикрива своите лоши качества и пороци или откровено ги признава, и в двата случая суетата се опитва да извлече изгода за себе си; достатъчно е само да проследим пред кого прикрива той тези качества и пред кого говори честно и открито.

Желанието да не засегнем някого, да не пренебрегнем някого, може да е признак колкото за справедлива, толкова и за страхлива душевна нагласа.

Който не умее да охлажда мислите си с лед, не бива да се излага на жаркия зной на спора.

Човек атакува някого не само за да го нарани, да го победи, а може би и само за да осъзнае силата си.

Доста е съмнително дали един пътешественик, кръстосвал надлъж и нашир, е открил някъде в света по-грозни региони, отколкото в човешкото лице.

Съчувстващите, същите, които по всяко време се притичват на помощ в нещастие, рядко са едновременно и сърадващи: те нямат поле за действие в моменти на щастие при другите, стават излишни и губят чувството си за превъзходство; затова и лесно проявяват неудоволствие.

Който подарява нещо голямо, не среща благодарност: защото надареният вече с приемането му се натоварва с твърде тежко бреме.

Желанието ни да се хвърлим във водата след удавника е двойно по-голямо, когато наоколо ни има хора, които не смеят да го сторят.

Изтънчената душа е потисната, когато знае, че дължи благодарност някому изобщо; докато грубата – когато я дължи на определено лице.

Най-яркият признак на отчуждение между възгледите на двама души е, че те взаимно си подхвърлят по нещо иронично, без обаче някой от двамата да почувства иронията.

Твърде изтъкнати личности дори когато правят забележки, смятат че с това ни оказват благоволение. Ние трябва да разберем колко внимателно се държат те с нас. Ако приемем забележките им обективно, ние ги разбираме погрешно и правим опит да се защитим, ала така само ги разгневяваме и отчуждаваме от нас.

Когато някой разказва нещо, лесно се издава дали разказва, защото го интересуват фактите или защото чрез разказа иска да заинтригува. В последния случай той ще преувеличава, ще използва суперлативи и други подобни. Обикновено тогава той разказва по-лошо, защото мисли не толкова за разказа, колкото за себе си.

Когато човек неволно се отнесе към някого неучтиво, например не го поздрави, защото не го е познал, макар и да няма повод да се упреква за това, нещо отвътре почва да го гризе; тревожи се поради лошото мнение, което е създал у другия за себе си; или се бои от последиците на възникналата неприязън, или съжалява, че го е оскърбил – следователно възможно е да се пробудят чувства на суета, страх или съжаление, а не е изключено и всички заедно.

Далеч по-приятно е да оскърбиш някого и после да се извиниш, отколкото да те обидят теб и да простиш.

Който се вслушва постоянно в преценките на другите за себе си, винаги се ядосва. Защото и тези, които са ни най-близки „които уж ни познават най-добре“, ни преценяват погрешно. Дори добри приятели изливат лошото си настроение мимоходом с някоя недоброжелателна дума; а дали изобщо биха били наши приятели, ако ни познават истински? – Преценките на безразличните пък ни засягат много болезнено, защото звучат толкова непринудено, почти обективно. Забележим ли обаче, че някой, който е враждебно настроен към нас, познава добре, както самите ние, едно запазено в тайна кътче на душата ни, колко много набъбва тогава нашият гняв!

Белег за пълна липса на благородни помисли е, когато някой предпочита да живее като паразит на гърба на другите само и само за да не работи, и то обикновено с чувство на тайно огорчение към тези, от които зависи. – Такива помисли срещаме много по-често у жените, отколкото у мъжете, а те са и много по-оправдани поради исторически причини.

Има хора, които щом се разгневят и обидят другите, първо, изискват да не им се сърдят и, второ, да им съчувстват, че са станали жертва на подобни гневни изстъпления. Толкова безгранична е човешката наглост.

„Всеки човек има своя цена“ – това твърдение не е вярно. Сигурно обаче е, че за всеки човек се намира стръв, която трябва да захапе. Така например, за да спечелим някои хора за дадено дело, достатъчно е да му придадем блясъка на човеколюбието, благородството, милозливостта, саможертвата – на кое дело той не би подхождал? – Това е сладостта и лакомството за душата им; други притежават друго.

В борба с глупостта и най-справедливите, и най-кротките хора накрая стават брутални. Може би така те избират правилния път на защитата; защото на тъпото чело съответства като правен аргумент свитият юмрук. Но тъй като характерът им е кротък и справедлив – както споменахме вече, – те страдат поради тези средства на отбрана повече, отколкото е мъката, която причиняват.

Ако не съществуваше любопитството, надали щеше да се направи нещо за благото на ближния. Обаче любопитството се прокрадва в дома на нещастния и нуждаещия се под името на дълг и на състрадание. Може би дори в така прославената майчина любов се крие немалка доза любопитство.

Между хората в едно общество един иска да стане интересен и да привлече вниманието със своите преценки, друг да постигне същото чрез изтъкване на своите симпатии и антипатии, трети – чрез запознанствата си, четвърти – чрез самотата си; но всички те си правят сметката погрешно. Защото този, пред когото се разиграва този спектакъл, смята, че единственото представление, заслужаващо внимание, е самият той.

Когато човек претърпи известен неуспех, предпочита да го припише на злонамереността на някой друг, вместо да го отдаде на случайността. Раздразнението му се уталожва, когато смята като причина за несполуката конкретна личност, а не конкретно нещо: защото на личности ние можем да си отмъстим, докато неуспехите, които ни носи случаят, сме длъжни да преглътнем.

Всички писатели ироници разчитат на онзи тип глупави хора, които са готови да проявят превъзходство над всички останали, заедно с автора, когото третират като изразител на високомерието си. Впрочем навикът да иронизираме, а това важи и за сарказма, уврежда характера, придавайки му постепенно качеството на злорадо превъзходство; накрая такъв човек започва да прилича на хапливо куче, което освен че хапе, се е научило и да се смее.

От нищо не бива да се пазим повече отколкото от избуяването на онзи плевел, който се нарича надменност и поразява всяка наша добра жътва; защото надменност има в сърдечността, в изявата на почит, в добронамерената интимност, в ласката, в приятелския съвет, в признаването на грешки, в състраданието към ближните и всички тези красиви неща възбуждат отвращение, когато онзи плевел избуи сред тях.

Надменният или този, който иска да бъде нещо повече от това, което е или за което минава, винаги си прави сметката погрешно. За момента той наистина печели, доколкото хората, пред които се държи надменно, му отдават от страх или от удобство онази степен на почит, която той изисква; обаче те му го връщат с лихвите, понижавайки точно с толкова стойността, с колкото той е надхвърлил мярката. За нищо друго човек не изисква по-висока цена, отколкото за нанесеното му унижение.

Надменният може да замъгли, да омаловажи в очите на другите своите истински заслуги така, че да ги стъпчат в прахта. Подобно гордо държане можем да си позволим само там, където сме напълно сигурни, че няма да сме криворазбрани и взети за надменни, например пред приятели и съпруги. Защото в общуването с хората няма по-голяма глупост от тази да си навлечеш славата на надменен; по-лошо е дори от неумението да се лъже неучтиво.

Снимки: Wikipedia, Pinterest