Душата страда, когато всичките й желания могат да бъдат задоволени единствено от тялото ~ Рудолф ЩАЙНЕР

Душата в душевния свят след смъртта

„Духът остава свързан с душата до последният момент - момента на освобождението - защото по време на земния живот, той се е сродил напълно с нея.” 

(Our Present Image, 1947, David Alfaro Siqueiros)

Душата е свързващият елемент между Духа на човека и неговото тяло. Нейните сили на симпатия и антипатия, и тяхното взаимно отношение пораждат проявленията на душата: алчност, възбудимост, желание, удоволствие, страдание и т.н. - те действат не само всред душевните формации, но се проявяват и спрямо съществата от другите светове, физическия и духовния. Докато душата живее в тялото, тя взема участие във всичко, което се извършва в него. Когато физическите процеси в човешкото тяло протичат правилно, тогава в душата възникват удоволствие и приятност; когато тези процеси са смутени, идват страданието и болката.

От друга страна, душата участва и в проявленията на Духа: една мисъл я изпълва с радост, друга - с отвращение; едно правилно съждение получава одобрението на душата, а едно погрешно съждение - нейното неодобрение.

Наистина, еволюционната степен на един човек зависи от това, дали неговите душевни качества са насочени повече в една или друга посока. Един човек е толкова по-съвършен, колкото повече душата му изпитва симпатии към проявленията на Духа; той е толкова несъвършен, колкото повече неговите наклонности се удовлетворяват чрез тялото.

Духът е основното ядро на човека, тялото е посредника, чрез Духът наблюдава и познава физическия свят, за да осъществява там своите действия. Но душата е посредница между тялото и духа. Тя отхвърля физическото въздействие, което трептенето на въздуха упражнява върху ухото, извличайки удоволствие от съответния тон. Всичко това тя предава на Духа, който по този начин стига до разбирането на физическия свят. Чрез душата, една мисъл, която се поражда в Духа, може да се превърне в желание за своето собствено осъществяване, и едва по този начин - с помощта на тялото - да прерасне в действие. Но човек може да изпълни своето призвание, само ако позволи на духа да ръководи всичките му действия. Душата може - чрез самата себе си - да насочи своите склонности както към тялото, така и към духа. Тя спуска своите пипала надолу към физическия свят, както ги протяга и нагоре към духовния свят. Навлизайки в материята, нейната собствена същност се прониква от природата на физическия свят. Неговите идеи са привлечени към физическия свят именно чрез силите на душата.

Нека да разгледаме недоразвития човек. Наклонностите на неговата душа зависят от процесите в неговото тяло. Той изпитва удоволствие само от въздействията, които физическия свят упражнява върху неговите сетива.

Така неговият духовен живот е изцяло привлечен към тази сфера. Неговите мисли служат само за задоволяването на неговите потребности. Докато Духът-Себе, напредвайки от едно прераждане в друго, все повече и повече ще извлича своите импулси от духовния свят. Неговото познание ще бъде определяно от Духа на вечната истина, неговите действия - от вечното добро.

Разгледана като факт от физическия свят, смъртта представлява едно изменение в процесите на тялото. След смъртта то престава да бъде посредник между душата и Духа. По-нататък тялото се оказва напълно подчинено на физическия свят и неговите закони; то потъва в материята, за да се разложи в нея. Достъпна за физическите сетива са само физическите явления, които настъпват след смъртта на тялото. Тези сетива не могат да проследят какво настъпва тогава с душата и Духът, понеже душата и Духът могат да бъдат наблюдавани в сетивен смисъл само дотолкова, доколкото те придобиват външен израз във физическите процеси. След смъртта такъв израз е вече невъзможен. Ето защо наблюдението на физическите сетива и на основаващата се върху тях наука не са валидни и нямат никаква стойност за съдбата на душата и Духа след смъртта. Тогава именно влиза в действие едно висше познание, което се основава върху наблюдението на процесите в душевния и духовния свят.

След като Духът се отдели от тялото, той все още винаги остава свързан с душата. И както по време на физическия живот той е бил свързан с тялото във физическия свят, така сега душата го свързва с душевния свят. Но неговата истинска същност не се намира в този душевен свят. Душевният свят само временно трябва да го свърже с неговото поле на действие, с физическия свят. Обаче, за да се появи в едно ново прераждане с една по-съвършена форма, той трябва да черпи сили от духовния свят. Но ето, че той е заплетен чрез душата именно във физическия свят; той е свързан с едно душевно същество, проникнато от природата на физическия свят. След смъртта, душата не е свързана повече с тялото, а само с Духа. Тя живее само в едно душевно обкръжение. Ето защо само силите на душевния свят могат да действат върху нея. Духът е свързан с този живот на душата в душевния свят, както беше свързан с тялото по време на физическото въплъщение.

Когато тялото умира, това е предопределено от неговите закони. Изобщо трябва да се каже: не душата и духът напускат тялото, а то се освобождава от тях, когато неговите сили не могат повече да действат в смисъла на човешката организация.

Нещо подобно съществува и в отношението между душата и Духа. Душата освобождава Духа в по-висшия, духовен свят, когато нейните сили не могат да действат повече в смисъла на душевната човешка организация. Духът ще бъде свободен в този миг, когато душата му е предала всичко, което е могла да преживее само в тялото, а се запазва само това, което може да продължи да живее с Духа. Този "остатък" може да бъде съхранен като плод само в Духа и той свързва душата с Духа в един чисто духовен свят.

За да изучим съдбата на душата след смъртта, трябва да разгледаме нейният процес на разпадане. По време на въплъщението, тя имаше задачата да насочи Духа към физическия свят. В мига, когато тази задача е изпълнена, душата се обръща към духовния свят. Като се има предвид естеството на тази задача, щом тялото я освобождава при смъртта и, следователно, щом не може да играе вече своята роля на посредница, тя би трябвало да има всъщност само духовна дейност. Това би било така ако по време на своя живот в тялото, тя не би се повлияла от него, ако не би била привлечена от него. Без този нюанс, дължащ се на нейното пребиваване във физическото тяло, веднага след смъртта, тя би се подчинила само на законите на душевния и на духовния свят и би изгубила всякаква връзка със сетивния свят. Ето защо, заедно със смъртта, човек би трябвало да изгуби всякакъв интерес към земния живот и всички страсти, всички желания, произлизащи от съществуването, което той напуска, да са вече задоволени. Доколкото това не е станало, незадоволените страсти и желания остават свързани с душата.

За да избегнем всяко недоразумение, трябва грижливо да различаваме причините, свързващи човека със земния живот, които ще могат да бъдат заличени в едно бъдещо въплъщение, от тези, които го свързват за едно определено въплъщение, а именно последното. Първите причини ще бъдат унищожени чрез закона на съдбата, на Кармата; вторите могат да бъдат унищожени само след смъртта.

След смъртта, човешкият дух минава през един период, когато душата отхвърля наклонностите, които я привличат към физическото съществувание, за да се подчини вече само на законите на душевно-духовния свят и да освободи Духа. Естествено е този период да бъде толкова по-дълъг, колкото повече душата е свързана с физическия свят. Той ще бъде кратък за един човек, който малко е държал на физическия живот, а дълъг за онзи, чиито интереси са били свързани само с физическия живот; така че при неговата смърт много страсти и желания все още изпълват душата му.

За да улесним разбирането на състоянието на душата по време на първите моменти, които следват смъртта, нека да си представим следния случай: нека вземем един доста често срещан случай - удоволствията на едни чревоугодник. Той познава само удоволствията на яденето. Разбира се, само по себе си, удоволствието не е физическо, а душевно. Наслаждението живее в душата, както и желанието за наслаждение. Но, за да го задоволим, необходими са физическите органи, небцето и т. н. А след смъртта душата не изгубва веднага своите желания: тя вече не притежава телесните органи, необходими за тяхното задоволяване. Тогава положението - макар и по различни причини, чийто ефект е подобен, само че неизмеримо по-силен - е същото, както с един човек, който се намира в пустиня, лишен от вода, и който страда от изгаряща жажда. Така страда душата, изгаряйки от желание, защото е лишена от органите, които биха могли да го задоволят. Същото е положението и с всички онези желания на душата, които могат да бъдат задоволени само от тялото. И периодът, през който душата се намира в това състояние, може да бъде наречен "място" на желанието, въпреки че, както се разбира, не се касае за едно "място", а за едно състояние. Душата, която прониква в душевния свят след смъртта, е подчинена на неговите закони. Действията на тези закони определят начина, според който ще бъдат премахнати наклонностите, които я привличат към физическия свят. Този начин е различен, според душевните субстанции и сили, с които душата влиза в допир. Всеки вид субстанция и сила ще упражнява върху нея своето пречистващо действие.

Процесът е следния: всички елементи на антипатия, които душата притежава, биват малко по малко победени от силите на симпатията, а тази последната сама нараства до най-висока степен. Защото тази крайна симпатия към целия душевен свят е силата, която ще предизвика, така да се каже, сливането на душата с този свят и пълното угасване на егоизма. Душата престава да бъде като същество, което е привлечено към физическия свят; тя освобождава духа. Следователно, тя се пречиства, минавайки през различните области които описахме, докато стигне до областта на съвършената симпатия, в която се съединява с целия душевен свят.

Духът остава свързан с душата до последният момент - момента на освобождението - защото по време на земния живот, той се е сродил напълно с нея. Неговата връзка с душата е неимоверно по-силна от тази с тялото, защото с тялото той се свързва непосредствено. Тя изгражда неговия личен живот. Ето защо Духът не е свързан с разлагащото се тяло, а постепенно освобождаващата се душа. Поради непосредствената си връзка с душата, Духът не се чувства свободен, освен когато самата тя се слее с всеобщия душевен живот.

Душата е подложена на страшните изпитания, произтичащи от лишението. По само себе си се разбира, че те засягат само онези нива, които през време на физическия живот са били под влиянието на груби и низши страсти. Душите, които не са познавали горещите желания, преминават през това състояние без да забележат нещо, понеже те нямат никакво родство с него. Трябва да се отбележи, че колкото повече една душа е познавала горещото желание през време на земния си живот, толкова по-дълго време ще остане под техните влияния. Не трябва да си представяме това пречистване по същия начин, по който усещаме болките във физическия свят. Защото след смъртта, душата желае своето пречистване, което единствено може да излекува несъвършенствата, които тя признава в себе си.

Естествено, състоянието на лишение, което цари в душата преди пълното отмиране на този вид желания, е нещо болезнено. Но тъкмо това болезнено и мъчително състояние е истинска школа за разрушаване на илюзиите, от които човек е обгърнат по време на физическия живот.

След смъртта, тялото, което досега му служеше за основа, престава да съществува, но самолюбието остава. Душата се чувства като опразнена, като че е изгубила самата себе си. И това чувство трае докато тя признае, че истинският човек не се намира във физическия свят.

Рудолф ЩАЙНЕР 

Превод от немски: Димо Даскалов
Избрано от „Теософия. Въведение в Свръхсетивното познание и мисията на човека”, Рудолф Щайнер

Картина: Our Present Image, 1947, by David Alfaro Siqueiros, Muralism, symbolic painting, Museum of Modern Art (MoMA), New York City
Снимка: Ny Tid

Webstage.bg използва бисквитки и подобни технологии. Научете повече в нашата Политика относно бисквитките. Вижте подробности. OK