Всички ние желаем родителството да е изпълнено изключително и само с радост и удовлетворение, но за мнозина от нас то е период, свързан със съмнения, чувство за вина и неувереност. Вечният въпрос, който мъчи почти всички ни, е: Какво всъщност означава да си добър родител и как можем да станем добри родители? За жалост никога не е имало и едва ли би могло да има единодушно съгласие, нито напълно задоволителен отговор на този въпрос.

Марта и Уилям Пийпър разработват идеите си за родителството първо в академичния си труд „Интрапсихичен хуманизъм: Въведение в същината на една нова психология и философия на ума“ през 1990, след което излагат идеите си и в книгата си „Мъдрата обич“, четиво с напътствия за родители, основано на дългогодишната им практика в детската психология и собствения им опит като родители.

ДУШЕВНОТО ЩАСТИЕ НА ВАШЕТО ДЕТЕ

Противно на общоприетото мнение, вашето новородено бебе не е някакво неосъзнато същество, безразлично към всичко, освен към задоволяване на собствените си нужди. В действителност направените от нас изследвания показват недвусмислено, че когато се среща със света в момента на раждането си, то е оптимист с изявен стремеж към общуване и към топлосърдечни взаимоотношения. За разлика от възрастните, бебетата са абсолютно сигурни, че всичко, което им се случва, е не само за тяхно добро, но и повече от прекрасно, тъй като всички събития в техния започващ живот се дължат или са причинени от любимите им родители. Вашето току-що появило се на белия свят бебе дълбоко вярва едновременно и че има цялата ви любов, и че грижите, които полагате за него, са идеални. Когато тези негови вродени убеждения се потвърждават впоследствие, ден след ден, с израстването си детето ви притежава трайно душевно щастие.

ПЪРВИЧНО ЩАСТИЕ

Първичното щастие извира от дълбокото убеждение на всички идващи на бял свят бебета, че са в състояние да накарат своите родители – които те обожават дори повече от самия живот – да откликват с грижовно внимание на всичките им нужди на развитието. Първичното щастие на вашето дете става непоклатимо, когато то е уверено, че вие обичате да полагате грижи за него. По пътя си към зрелостта детето ви ще използва все повече тази своя увереност, че му помагате да стане щастлив и компетентен човек, като извор на неговото първично щастие. Веднъж щом това първично щастие стане непоклатимо, ежедневните радост и усещане за благополучие на детето ви вече няма да зависят от това дали можете, или не можете да откликнете на което и да било негово конкретно искане в даден момент.

Резултатите от целия ни личен и професионален опит доказват, че децата могат да придобият такова стабилно първично щастие, което не се накърнява от житейските успехи и провали и че именно това е най-значимото постижение в развитието на всяко дете. Дори ако ви е било казано, че „здравословните“ дози разочарование изграждат характер, знайте, че не те, а вашият грижовен отклик изгражда непоклатимо първично щастие в душата на вашето дете. Излишните разочарования и лишения всъщност възпрепятстват детето ви да придобие стабилно първично щастие и впоследствие то си създава навик да се чувства нещастно.

ВТОРИЧНО ЩАСТИЕ

Докато първичното щастие на детето ви извира от връзката и взаимоотношенията му с вас, вторичното щастие е в удоволствието, породено от ежедневните му занимания (примерно от строенето с кубчета, от събличането и обличането на куклата, от решаването на някоя математическа задача, от свиренето на цигулка, от играта с топка...). Процесът на изграждане на стабилно вторично щастие започва към втората годинка на детето ви и завършва чак с излизането от пубертета и постигането на зрялост. Посредством същите напътствия, които сте използвали, за да укрепите непоклатимото първично щастие на детето си, можете да му помогнете да развие и постоянно вторично щастие.

През първата годинка от живота си вашето дете използва удовлетворението, което получава от постигането на своите умствени, социални и физически цели на развитието, за да се зарежда с първично щастие. Усещането, че е нахранено и сито, поддържа първичното щастие на вашето бебе, тъй като укрепва вярата му, че ви кара да го обожавате и да се грижите за него. По- късно, когато осигурявате и поднасяте храната на вашето дете на предучилищна възраст, неговото първично щастие е подхранено от вашата отзивчивост и освен това то придобива вторично щастие, ако му бъде позволено да участва по някакъв начин в приготвянето и (примерно да настъргва плодове и зеленчуци на ренде, да смесва различни продукти или да сипва ястията).

Както първичното щастие, така и вторичното следва определен ход на развитие и укрепване. Първоначално вторичното щастие на детето ви е нестабилно, защото зависи изцяло от способността му да постига задоволяване на всичките си желания. Към края на пубертета обаче неговото вторично щастие може да стане също толкова непоколебимо, колкото и първичното, защото то вече осъзнава, че вземането на градивни решения и успешното им осъществяване носи много по-дълбоко задоволство и чувство за удовлетворение, отколкото получаването на всичко, което поиска на момента. Стабилното вторично щастие е свързано с радостта и удовлетворението от изпълняването на различни дейности и преследването на поставени цели, но тъй като то вече не зависи от конкретния изход и резултат, не може да бъде накърнено от евентуалните – и често неминуеми – неуспехи или разочарования.

ВСЕМОГЪЩОТО „АЗ“ И КОМПЕТЕНТНОТО „АЗ“

В първите години от живота на вашето дете неговото вторично щастие е свързано и зависи от убеждението му, че е толкова всемогъщо, че може да направи и да получи всичко, каквото пожелае. Именно това убеждение – възможно поради познавателната незрялост на детето – е една от основните причини, поради които то е уязвимо за физически самонаранявания. Ако бъде оставено без надзор, малкото дете може примерно да реши да включи печката, за да готви, или да подкара семейната кола, или да плува в басейна, без и през ум да му мине, че съществува вероятност да не успее да се справи с подобни дейности.

Тази мощна, но необоснована убеденост на детето в способността му да осъществи всяко свое желание наричаме всемогъщото „Аз“. Всемогъщото „Аз“ представлява първият съзнателен опит на вашето дете да преследва постигането на интелектуално, социално или физическо удоволствие заради самото удоволствие. Влиянието на всемогъщото „Аз“ може отчетливо да бъде наблюдавано примерно при двегодишно дете, твърдо решило само да носи тежката чанта на мама и което посреща с възмущение, обида и раздразнение всяко предложение за помощ от нейна страна.

Със съзряването на детето ви изворът на неговото вторично щастие ще претърпи съществени промени. Постепенно, убеждавайки се неизменно във вашата всеотдайна готовност да го правите щастливо – дори когато не може да получи онова, което иска, – неговото всемогъщо „Аз“ малко по малко ще бъде изместено от един коренно различен извор на самочувствие, което наричаме компетентно „Аз“. То се отличава качествено от всемогъщото „Аз“, тъй като при него детето получава удоволствие и личностно удовлетворение от самия процес на избор на градивни цели и тяхното преследване, независимо от това дали ще ги постигне или не.

Ако не давате наготово на детето си всичко, каквото поиска, а му помагате доколкото е възможно само да осъществява желанията си и откликвате с разбиране, когато изпитва разочарование и недоволство при неуспех, изворът на неговото вторично щастие постепенно ще еволюира от нуждата на всемогъщото „Аз“ да удовлетворява незабавно ежедневните си желания към способността на компетентното „Аз“ да взема градивни решения и да полага усилия да ги осъществи самостоятелно. Или с други думи, детето ви ще започне да се чувства все по-компетентно и уверено в себе си, дори когато кулата от кубчета се срути, когато друго дете не иска да му даде тъй желаното камионче или когато не може да излезе да играе в градината, защото вали. Например, когато дойде времето за сън, дете, което вече е под влиянието на своето компетентно „Аз“, обикновено прекъсва заниманията си, като оставя довършването им за следващия ден, и охотно се отдава на удоволствията от ритуала на приказки, гушкане и целувки за лека нощ. Докато на една по-ранна възраст, подканата да прекъсне погълналата го игра и да си легне може временно да накърни вторичното щастие на детето и да бъде посрещната с изблик на гняв и/или сълзи.

Към края на пубертета деца, чиито нужди на развитието са били подходящо удовлетворявани на всеки етап от пътя им към зрелостта, вече притежават стабилно вторично щастие, чийто извор е трайното им усещане, че са способни да вземат градивни решения и да ги осъществяват добре. За разлика от тях деца на същата възраст, чиито нужди на развитието не са били изцяло или подходящо удовлетворявани, ще са все още под влиянието на тяхното всемогъщо аз – вторичното им щастие все още ще зависи от факта дали получават или не това, което искат.

ЗАЩО ДЕЦАТА СТАВАТ НЕЩАСТНИ И ТРУДНИ

Противно на общоприетото убеждение, не вроденият темперамент е причината, поради която някои деца стават нещастни и започват да проявяват проблемно поведение. Нашият голям и разнообразен клиничен опит ни доведе до убеждението, че децата стават нещастни, защото се научават да желаят да се чувстват нещастни. А това се случва, когато редовно им е било създавано подобно усещане или когато на това тяхно усещане не е откликвано с разбиране и грижовност.

Както вече казахме, всички бебета още от първия миг посрещат родителите си с оптимизъм по отношение на настоящите и бъдещите им взаимоотношения. Всяко бебе е дълбоко убедено, че неговите родители умеят съвършено да се грижат за него и са му изцяло предани. То притежава вродена увереност, че всичко, което му се случва, е за негово добро, защото е причинено или одобрено от неговите обожаеми родители. В резултат на това, когато поради една или друга причина родителите са постоянно или редовно неспособни да удовлетворяват нуждите на развитието на своето дете, бебето отреагира, като си изгражда убеждението, че тези негови чувства и изживявания на нещастие или на отчуждение са породени със съгласието или поради намерението на неговите родители.

От любов към своите родители и водено от желанието да се грижи за себе си точно по същия начин както тези най-любими за него хора го правят, такова дете неволно развива у себе си желание да търси и да си самопричинява точно същите нещастни изживявания, каквито е убедено, че родителите му смятат за най-добри за него. Такива деца са убедени, че ще постигнат щастие, пресъздавайки чувствата, породени от присъствието или отсъствието на родителите си. Тази заучена, но неосъзната необходимост от изживяване на нещастие обяснява защо толкова много деца (а и възрастни също) реагират на успеха с изпадане в депресия или със саморазрушителни постъпки. Деца, придобили нужда да се чувстват нещастни, могат да развият такива симптоми като чести изблици на неконтролируем гняв, депресия, трудно съсредоточаване на вниманието, ниско самочувствие и проблеми с наркотични вещества и алкохол.

Добрата новина е, че никога не е късно да бъде помогнато на нещастните и трудни деца. Напътствията на мъдрата обич дават възможност на родителите да помогнат на своите деца да постигнат положителни и трайни промени. Като се научат как да откликват съзидателно на вроденото трайно желание на своите деца за взаимоотношения, изпълнени с обич, всички родители могат да постигнат значителни и градивни промени в собствените си родителски изяви, а по този начин и да облекчат нещастието, изживявано от техните проблемни деца, независимо от възрастта им.

Настоятелно подчертаваме, че не бива да се очаква от бебетата и децата да имат моралните устои и себеконтрола на възрастните. Децата ще развият необходимата способност за съпричастие и грижовност (т.е. да бъдат добри граждани на обществото) единствено, ако им бъде предоставен простор, време и възможност да направят своя свободен избор да станат като онези хора, които обичат и от които се възхищават.

Мнозина от хората, поели отговорността да се грижат за деца, често погрешно възприемат едно или друго поведение, присъщо и съвършено нормално за децата на съответната възраст, за проява на отрицателни черти на характера, които трябва незабавно да бъдат коригирани или отстранени. Например твърде често родителите излишно се тревожат, когато детето им проявява силна тревога спрямо непознати или от раздяла с близките им. Много родители понякога изпитват неудобство или се чувстват така, сякаш са се провалили като възпитатели, когато доскоро дружелюбното им и непосредствено дете изведнъж започне да плаче от страх при появата на леля Мария, или пък ужасено се вкопчва в тях, когато решат да отидат до другата стая, за да вземат някаква книга примерно. Родители, които поради подобни прояви започнат да се тревожат, че детето им ще остане за цял живот срамежливо или несамостоятелно, обикновено се опитват да го принудят да се държи като други, по-големи деца. Но най-добрият начин да помогнете на вашето дете, което изпитва тревога спрямо непознати или от раздяла, е ласкаво и ненатрапчиво да го успокоите и насърчите.

Други нравствени несъвършенства, характерни за определени етапи от ранното детско развитие, са съвършено нормални, но родителите и другите хора често изпитват затруднения да ги приемат като такива, защото проявите им обикновено изглеждат крайно егоистични и агресивни. Пример за това е фазата от развитието, когато малките деца сграбчват и за нищо на света не искат да пуснат някой желан от тях предмет – независимо дали е на друго дете или дори на бебе. Това е така, защото те преминават през тази временна фаза, когато незабавното осъществяване на желанията им осигурява вторично щастие, което все още не са се научили да си осигуряват по никакъв друг начин.

Родители, които не са наясно със скритата причина за това поведение на детето си, обикновено реагират крайно отрицателно, като освен това започват да го принуждават с възпитателна цел да поделя играчките си с други деца. За съжаление подобен отклик от страна на родителите само задълбочава още повече и без това силния душевен смут и тревога на детето, които природата му на този етап от неговото емоционално развитие го кара да изпитва, когато не може да получи на момента каквото иска – а това на свой ред го принуждава още по-настоятелно да държи желанието му да бъде изпълнено. Ако приемете и подходите спокойно към неспособността на вашето малко дете да споделя играчките си, то ще се чувства обичано и разбрано. Увереността, че нуждите му се посрещат с грижовност, ще отнеме част от остротата на изпитваната от него необходимост да получи веднага онова, което иска, и ще ускори настъпването на деня, когато ще пожелае да бъде великодушно и щедро, защото вече ще е започнало да възприема приятелството като нещо много по-важно от притежанието на един или друг предмет.

ГРИЖОВНО НАПЪТСТВИЕ

Всички родители се сблъскват с въпроса, кой е най-добрият начин да помогнат на детето си да придобие способност за самоконтрол. Доскоро се смяташе, че дисциплинирането е единствената алтернатива на другата крайност – прекомерната отстъпчивост. Десетилетия наред в нашето общество битуваше единодушното мнение, че родителите трябва да посрещат неумението на децата да контролират държанието си с широк спектър от мерки, предназначени да коригират и регулират нежеланото поведение посредством придружаването му с редица неприятни за детето последици, включително различен тип наказания, словесно порицание, принудително изолиране на детето (в ъгъла или в стаята му, често наричано „време за размисъл“, остро забранителен език („Не!“) или отнемане на привилегии. На родителите им беше казвано, че като определят строги правила и граници, чието нарушаване води до значителни неприятни последствия за детето, ще отгледат добре възпитани деца, които няма да се забъркват в неприятности и няма да създават подобни грижи на родителите си.

Но нашият опит показва, че дисциплинарните мерки само карат децата да се чувстват нещастни, без да допринасят истинска полза за емоционалното им развитие, тъй като наказанието за неовладяно поведение всъщност не научава децата как да подобрят способността си за себеконтрол. Дълбоко сме убедени в ползата от прилагането на един друг метод, който настоятелно препоръчваме – грижовното напътствие. Чрез него родителите могат да отклоняват децата си от погрешни и/или неприемливи постъпки, без да ги правят нещастни и без да възпрепятстват укрепването на вроденото им душевно щастие.

НАПЪТСТВИЕ БЕЗ НАКАЗАНИЯ

Тъй като сте по-едри и по-силни от детето си, вие, естествено, притежавате и силата да налагате наказателни мерки, за да преустановите неовладяното детско поведение. Но трябва да знаете, че когато постъпвате така, вие всъщност го учите – макар и неволно, – че може да има вашите любов и грижовност само при известни условия и че понякога искате да го направите нещастно. Най-добрият начин да реагирате на вредното или опасно поведение е, като го преустановите, без да налагате неприятни за детето последици.

Изолирането на детето (в ъгъла или в стаята му), наложените ограничения или лишения, наказанията и другите форми на наказания се основават на погрешното предположение, че когато сте „прекалено добри“ към „непослушните“ деца, това ще насърчи и възнагради лошото им поведение. Но отново държим да подчертаем, че методът на налагане на наказания се отразява неблагоприятно и „затлачва“ най-същностния и удовлетворителен извор на детското душевно благополучие: вроденото убеждение на детето, че кара родителите си да обожават да се грижат за него. Поради тази причина, наказвайки децата, вие ги карате да се чувстват нещастни и по-малко способни да постигат желанията и целите си. Докато грижовното напътствие им показва недвусмислено, че макар и за момента да се налага да се откажат от някое свое искане, те винаги могат да разчитат на удоволствието от връзката си с вас.

Дори когато различни експерти наричат налагането на наказания на децата „обучение“, обучаващият елемент от тяхната програма за наказания винаги включва назидания, неприятни последици и, твърде често, порицание и изолиране. И тъй като децата обожават своите родители и са убедени, че получават идеалните грижи от тяхна страна, ако родителите редовно свързват „лошото поведение“ с неприятните последици, то децата развиват нужда да се отнасят към себе си точно по същия наказателен начин.

Картини: Mary Cassatt (1844 ~ 1926)