„От реалността, към която е привидно добре адаптирано, детето взема само онова, което му е насъщно необходимо.“

Мелани Клайн е австрийско-британска психоаналитичка от еврейски произход. Тя е основател на школата на „Обектните отношения“ в психоанализата. Макар че тя поставя под съмнение някои фундаментални допускания на Зигмунд Фройд, Клайн винаги се е смятала за верен привърженик на идеите на Фройд. Разработва теория за развитието на личността, която гласи, че насочеността към удоволствието не е основна мотивация на индивида, нито е на първо и на най-важно място, както е според теорията на Фройд, а такава е насочеността към другите хора – в началото към майката, а след това към по-широкия свят. Това е желанието на детето да се свърже с другите и трудностите, които възникват от този стремеж, поради вътрешната двойнственост на чувствата на децата.

Мелани Клайн първа използва традиционната психоанализа с малки деца.

(1882 ~ 1960) 

Нормално развитото дете, както и детето с абнормално развитие, използват потискането като начин за справяне с вътрешните конфликти, но тъй като в първия случай интензивността им не е толкова висока, то и възможността за зацикляне в кръг не е така голяма. Съществуват и други механизми, използвани и от нормалните, и от невротичните деца, и степента им на проявление отново е от решаващо значение.

Бягството от реалността е един такъв механизъм. Детето е склонно да отхвърля неудоволствието, което му носи реалността, и то в доста по-голяма степен, отколкото всъщност изглежда, както и да се опитва да я пригоди към фантазиите си, а не обратното.

И тук е отговорът на въпроса как е възможно детето така добре да прикрива вътрешните си страдания. Всички сме били свидетели на това колко лесно се успокояват децата след горък плач, как се радват на всякакви дреболии, и оттам решаваме, че всичко им е наред. Това се случва, най-вече защото на детето му е дадено убежище, с което малко или много сме се простили като възрастни  това е бягството от реалността.

Добре запознатите с детската игра разбират, че играта е изцяло свързана с импулсивния живот и с желанията на детето, които се отиграват и сбъдват през фантазиите. От реалността, към която е привидно добре адаптирано, детето взема само онова, което му е насъщно необходимо. Неслучайно в живота на детето възникват поредица от трудности, когато изискванията на реалността станат по-настойчиви като например при тръгването на училище.

Този механизъм  бягството от реалността  се проявява при развитието на всяко дете, разликите са отново в степента на проявление. Ако са налице факторите, изброени като обуславящи развитието на обсесивна невроза заедно с други по-специфични фактори, наблюдаваме бягството от реалността като доминиращ начин на справяне, който дори може да подготви развитието на бъдеща психоза.

Понякога подобни тенденции наблюдаваме и у деца, които оставят съвсем „нормални“ впечатления у нас, и често единствената проява е подчертано интензивен фантазен живот и способност за игра. Бягството от реалността и обратно към фантазията е свързано с друга доста обичайна реакция у детето  способността му да успокоява през играта фрустрираните си желания като си доказва отново и отново, че всичко е наред и всичко ще се оправи. Подобно поведение оставя у възрастните погрешното впечатление, че детето е доста безгрижно, каквото то всъщност не е.

Има деца, за които силната тревожност и чувството за вина са непоносими.

Както добре знаем, родителите са източник на Свръх-аза при детето в смисъл, че заповедите и забраните им се абсорбират от детето. Но Свръх-азът не е идентичен с родителите и отчасти се формира и от садистичните фантазии на детето. Особено силното потискане обаче само подклажда битката, без да може да я доведе до край.

Нещо повече, силното потискане блокира фантазиите на детето и не му дава възможност да ги отиграе или да ги сублимира по друг начин, като тягата на тези фиксации го завърта в порочен кръг. Казвам „кръг“ тъй като, както вече споменах, потискането не може да изчерпи този процес.

На свой ред, потиснатото чувство за вина е също непоносимо: затова и детето отново и отново проиграва сходни действия в опита си да изрази както собствените си желания, така и готовността си да понесе наказанието за тях. Желанието да бъде наказано поражда у детето нови и нови лудории и може да се сравни с желанието на престъпника да преповтаря деянията си.

Макар и психологията, и педагогиката упорито да поддържат схващането, че децата са щастливи и безгрижни създания, а страданията на възрастните произтичат от тегобите на реалността, трябва да осъзнаем, че всъщност е точно обратното.

Психоанализата на деца и възрастни показва, че трудностите, през които човек преминава през живота си, в голяма степен преповтарят тези от ранната му възраст и че всяко дете преминава през неизмерими страдания в първите години от живота си.

Снимки: UpClosed.com, Wikimedia Commons