„Без бедните хора, които носят товара на света, няма да има общество.“
Емил Чоран (1911 ~ 1995) е румънски философ, прекарал по-голямата част от живота си във Франция. Той е един от представители на румънската диаспора в Париж, наред с Йожен Йонеско и Мирча Елиаде.
Дълго време не бива признат и остава в сянката на други фигури от френския интелектуален живот, като Жан-Пол Сартр и Албер Камю. Добива популярност едва към края на живота си и получава достойно признание като една от големите фигури във френската и румънската култура на 20 век.
Ражда се в семейство на православен свещеник в селцето Рашинари край град Сибиу, Трансилвания. На седемнадесет години заминава да следва философия в Букурещкия университет. Към началото на 30-те години се утвърждава като един от талантите на румънската литература. Пет години по-късно специализира в Берлинския университет.
Пише първата си книга „По върховете на отчаянието“ през 1934 г. След Втората световна война решава да остане във Франция, вместо да се завърне в родината. Спечелва си неприязънта на комунистическата власт - творбите му биват забранени в Румъния и в цяла Източна Европа. Издава първата си френска книга „Наръчник по разложение“ през 1949 г.
Умира на 84-годишна възраст. След смъртта му в мазето на жилището, което е обитавал, са открити множество ръкописи, главно чернови, но те остават слабо проучени, тъй като стават предмет на съдебен спор, приключил едва в 2011 г. В същата година, 100-годишен юбилей от неговото раждане, биват проведени няколко конференции, посветени на неговото творчество, включително и в София.
Човек не бива да има доверие в никого, а да се надява само на себе си. Иначе не си струва труда. Съвети, допитвания - само за подробностите...
Поискаш ли да бъдеш друг, можеш да завършиш с това да бъдеш нищо!
Вярвам в спасението на човечеството, както и в бъдещето на цианкалия.
Ако нямах свободата да завърша живота си чрез самоубийство, щях отдавна да съм се застрелял.
Само оптимистите се самоубиват - тези, които повече не могат да останат такива. А който няма основание да живее, какви основания ще има да посегне на живота си?
На всяка възраст може да установим, че животът е грешка. Но на петдесет години правим великото откритие, че може да бъде красив и грозен, че всъщност е интересен. С времето той се банализира и ние започваме да съжаляваме за периода, в който сме се вълнували и сме го приемали по-непосредствено.
Единствените искрени признания са тези, които правим косвено, говорейки за другите.
Завистникът се дразни от всичко, дори от нашето падение и позор.
Как да разбереш, че си на верен път? Много просто: ако до теб никой не е останал значи си близко до целта.
Великата и единствена оригинална черта на любовта е в това, че тя прави щастието неотличимо от нещастието.
Ентусиазъм - това е любов без определен обект.
Никога не се съгласявай с тълпата. Даже когато е права.
Докато ти си до такава степен недоволен от себе си, още не всичко е загубено.
Аз съм създаден от това, което съм загубил.
Ако Адам беше щастлив в любовта, сигурно щеше да ни спести Историята.
Ако Ной притежаваше дара на пророк, сигурно би издънил ковчега.
Човек – това вечно недоволно животно. Всяка негова дума или жест имат стойността на симптом.
Това, което прави метрополиите толкова тъжни, е обстоятелството, че всеки иска да е щастлив, а изгледът за това се снижава в същата степен, в която нарастват желанията. Търсенето на щастие е признак за отдалечеността от небето, то показва степента на човешкото падение.
Жените се държат или като курви, или като даскалици.
Ние всички продължаваме да обичаме... все пак. И това "все пак" покрива "без край"...
Църквата сгреши като канонизира само няколко жени. А трябваше да бъде по-благородна. Всяка жена, която плаче от любов или самота е светица. А църквата не разбра, че светците са замесени със сълзите на Господа.
Раят има един-единствен недостатък - не познава сълзите. Това е недостатък и на Бога...
Изглежда, че ползата от паметта е само една – дава ни възможност да съжаляваме.
Човек забравя болката, но никога унижението.
Като човек, роден на този свят с обикновена душа, аз си поисках друга душа – от музика – и така започнаха моите невъобразими мъки...
„Аз не правя разлика между сълзите и музиката“, писа Фридрих Ницше. Който не може да разбере това, сигурно не е преживял дори един истински миг с музиката. Не познавам нищо по-ценно на този свят от музиката на сълзите. Тръгнала от угризенията на Рая, самата тя ражда това угризение - сълзите!
Душа без музика е красота без меланхолия...
Свободата е моята единствена религия в този живот. Независимостта заема първо място - желанието да не завися от никаква кариера. Твърде рано аз разбрах, че животът има смисъл единствено ако успееш да правиш само това, което всъщност желаеш. Целият проблем за мен бе да съхраня своята лична свобода. Мисля, че животът ми щеше да бъде истинска катастрофа, ако се бях съгласил да работя в някаква канцелария, за да си печеля хляба. В Париж срещнах всякакви неудачници, хора чудесни, при това талантливи, но унищожени от канцеларския труд. Париж преди войната бе идеалният град за пропаднали типове: във връзка с това румънците бяха сред първите. Затова аз направих всичко възможно, за да се спася от унижението - да се подчиня на някаква професионална кариера. Постигнах това, макар и с цената на други унижения. Предпочетох да водя паразитен начин на живот, вместо да се посветя на някаква професия. За мен този принцип придоби стойността на догма. Осъзнах това веднага щом пристигнах в чужбина. Съгласих се да живея в известна нищета, за да съхраня свободата си. Паразитният начин на живот, бих го нарекъл „райският“ - живот, състоящ се от недовършени планове и проекти, ми се струваше единственият възможен и поносим...
Циганите са наистина избран народ. Те не носят отговорност за никое събитие, за никоя институция. Техният триумф се дължи на старанието нищо да не основават и за нищо да не се грижат.
Нереална мъка няма. Мъката ще съществува, дори когато светът изчезне.
Заблуда е да следваш стъпките на мъдреца, ако ти сам не си мъдър. След време човек се уморява и му обявява война. Война на всичко, като започва от идеала, който не е могъл да достигне.
Злословието срещу нас, а също и злото, което ни причинява някой, нямат особена стойност, ако не ни раняват дълбоко, ако не ни шибат като камшик, за да ни предизвикат да се защитим.
Който не е виждал публичен дом в пет сутринта, не би могъл да си представи накъде се е запътила нашата единствена планета.
Само големите народи могат да държат инициативата за собствените си беди и да ги сменят когато си пожелаят. Малките нямат избор - на тях им ги налагат.
Еволюция в наше време: Прометей сигурно ще бъде депутат от опозицията.
От десет до четиринадесетгодишна възраст живеех в пансион. Всяка сутрин, когато отивах на училище, минавах покрай една книжарница и поглеждах книгите от витрината, които сменяха доста често, дори тук, в това малко румънско провинциално градче. Само една от тях, някъде в левия горен ъгъл, забравяха да сменят: "Човекът звяр" от Емил Зола. От тези четири години единственият спомен, който ме преследва и досега е това заглавие.
Човекът е създание, обречено на провал, което заплаща прескъпо всяка своя авантюра. Достатъчно е да се обърнем към историята: цивилизациите изчезват една след друга, а човекът непрекъснато запада.
Страданието на другите може да ни ангажира най-много четвърт час.
Само като забравим всичко, ние можем да си спомняме истински. Отслабването на паметта ни открива света, предшестващ Времето. Защо през безсънните, бели нощи ни спохождат светове, които преди това не сме познавали? Нощите не само, че не изтриват съдържанието на паметта (нашите истории), но и преминават обратния път на Времето. И тогава ни се струва, че през цялото време умираме.
Мистиката е бягство от познанието, а скептицизма е познание без надежда. Но и в двата случая няма изход...
Ако Истината не беше толкова скучна, науката би отрекла напълно съществуването на Бог. Както Бог, така и светците са възможност за нас да избягаме от убийствената баналност на живота.
Не християнството донесе на този свят любовта и греха. Всичко беше известно доста преди това - хората живееха и умираха, обичаха и грешаха. Но все пак те не живееха и не умираха с желанието да умират. Християнството се заби като трън в сърцата им....
Отдалечаването от света, без да се приближиш да Бог, може да те направи само циник. Всеки, който не е поет е осъден да будува. Без Бог всичко е нощ, но и с Него светлината невинаги е полезна. Животът губи смисъл и когато е с нас, и когато го няма...
Умората от света често приема религиозна форма. Господ е море, в което сме готови да се потопим до забрава. По този начин ние бягаме от своята индивидуалност, от своето съществуване.
Идеята за съществуването на Бог е може би най-практичната, но и най-опасната от всички, които някога са съществували. Чрез нея човечеството се спасява, но и се проваля... „Абсолютното“ е идея, разтворима в кръвта. Левкемията е градината, в която разцъфва Бог...
Създателите не могат да бъдат религиозни. За да създаваш трябва да бъдеш напълно пасивен към света и гневен към онова, което той не е. Когато се ангажираш с творчество, губиш разстоянието между стойностите на нещата и те могат да те погълнат. Човек, който иска да вярва, не бива да прави нищо. Един активен човек не може да вярва наистина в Бога. Просто защото няма излишно време за това. Между живота и вярата има голяма пропаст. Самоубийството - и най-достойното , и най-жалкото - е потвърждение на живота и отрицание на вярата. Религиозните ценности губят своята субстанция в живота.
Зареем ли се из мъглата на спомените, значи страдаме. Споменът е вид отрицание, а когато е хипертрофирал - това вече е неизлечима болест.
„Всичко е било някога!“. Този шепот ни следва и в добрите, и в лошите дни на нашия живот. Тогава всички усещания са като спомени - лавина, която не можем да задържим.
Откажем ли се от настоящето заради миналото, нашият живот заприличва на безполезен сън. На сбор от сенки, залези и призраци...
Всичко променя образа си, дори Слънцето. Всичко остарява, дори и нещастието...
Когато не можеш да спасиш душата си, се надяваш, че поне ще спасиш името си.
След като сме жадували да видим името си гравирано със златни букви на небосвода, можем да стигнем и до другата крайност - да поискаме да го изтрием отвсякъде.
Съжаленията обикновено ни навяват меланхолия. Но все пак те не спират дишането. В съжалението ние усещаме и безвъзвратността на миналото, но бъдещето все пак остава открито пред нас.
Защо едрите и дебелите хора умират грозно? Може би защото, когато материята е в повече, смъртта си намира повече място, а страхът, като следва пропорциите на материята става по-голям.
Има хора, които са готови да стилизират смъртта. За тях да умреш е въпрос на форма. Но смъртта е и материя. Затова не може да се умре елегантно като се заобиколи грозотата на смъртта.
След Шекспир и Достоевски не можем да бъдем вече мъдри. Хората са преоткрили именно чрез тях страданието и са започнали, отказвайки се от първия си спомен, да се гордеят, че са изгубили Рая.
Достоевски бе последният човек, който се опита да спаси Рая. Но не успя. Той само пробуди нашата слабост към разрушението.
Шекспир и Достоевски ти оставят едно съжаление : че не си светец или престъпник. Двете форми на саморазрушението...
В "Крал Лир" Шекспир определя лудостта като отделяне на духа от... болката. Това е шансът на лудите. Техният помътен разум отстранява тъгата. Те никога не я срещат отблизо... За разлика от нормалните хора.
Който успее да победи страха, може да се счита за безсмъртен.
За мен натрапчивостта на смъртта няма нищо общо със страха от смъртта. Интересувам се от смъртта единствено като финал на историята на една лудост. Искам да подчертая, че е в реда на нещата да мислиш за смъртта, тя не е просто проблем, един от многото проблеми, а главният проблем. Това е проблем, който не би могло просто да бъде разрешен, а след това оставен настрана. Освен това той не е в същата плоскост като другите проблеми, а просто ги заличава всичките. Не може да си кажеш: „Ето, сега ще мисля малко за смъртта, а после ще разсъждавам за друго.“
Да, за смъртта или мислиш непрекъснато, или изобщо не мислиш...Колкото повече напредваш във възрастта, толкова по-ясно си даваш сметка, че нищо не си научил и само потъваш в спомените си. Просто имитираш света, в който преди си живял. Не печелиш нищо и нищо не губиш. Това е една обратна еволюция. Така се ражда съмнението за един живот. Нашето същество имитира една първоначална визия.
Светът се твори в безумие и всичко извън него е просто мираж...
Прозорливостта може да бъде присъща на всеки човек, който се чувства нещастен.
Смъртта няма смисъл, освен при хора, обичащи страстно живота. Да умреш без да има с какво да се разделиш?! Да се оттеглиш, да се отречеш от живота, а също и от смъртта...
Всеки вид екстаз допълва сексуалността. Тя не би имала никакъв смисъл, ако не беше посредствеността на хората. А и те не могат по друг начин да излязат от своите кожи - сексуалността ги спасява макар и временно. Сексуалният акт надхвърля биологическия си смисъл. Той е триумф над животинското у човека. Сексуалността е единствената врата към Небето в биологията...
Само богатите чувстват смъртта; бедните я очакват. Нитo един просяк не умира. Само богатите умират...
Здрав си, докато вярваш във философията, а когато започнеш сам да мислиш, започват болестите...
Всеки човек - от раждането си до смъртта - изкупва греха, че не е Бог. Затова животът за вярващите не е нищо друго освен непрекъсната религиозна криза, а за невярващите - драма.
Всичко, което не е Бог или червей е хибрид.
Доста хора си задават въпроса дали живота има смисъл. Всъщност всичко се свежда до това дали животът е поносим. Проблемите изчезват, появяват се желанията...
Животът е абсурд. Узаконен абсурд. Позволен абсурд.
Най-важното в живота е да умееш да скучаеш екзистенциално.
Нещастието е в това, че почти всички хора остават на повърхността на... скуката. Изисква се повече стил, за да надживееш истинската омраза.
Какво означава това "съвременник"? Човек, когото би искал да убиеш, без да знаеш точно как.
Човек свършва, превръща се в мъдрец, не когато престане да обича, а когато спре да мрази. Омразата ни съхранява. В нейния химически състав е скрито тайнството на живота. Омразата е най-силният стимулатор познат на човека. При това се понася най-добре от всеки организъм, дори и от най-изтощения.
Безброй са мерките на обществото срещу мизерията; и нито една срещу бедността. Така върви човечеството: шепа богаташи, малко просяци и милиони, милиони бедни.
Някой казваше, че скуката била начин да обеднеят богатите. Наистина бедните не скучаят. Но колко жалък и отчайващ е моралният климат на бедността.
Светът се дели на собственици и просяци. Бедните са някъде по средата. Бедните съставят блудкавата плоскост на света.
Просяците са същите реакционери, каквито са и собствениците. Нито едните, нито другите се стремят към промяната и прогреса.
Без бедните хора, които носят товара на света, няма да има общество.
Ако на света нямаше бедни хора, идеята за гражданството би била безсмислена - просто не би имало нужда от граждани и от общество.
Анемията на бедняците храни държавата. Техните надежди са вените на обществото, а отчаянието им - кръвта на Историята.
Собствениците са зверове, докато просяците не искат всъщност нищо.
Пролетта е сезон чувствен и мелодраматичен, в който търсиш любовта или смъртта...
Този, който не е по рождение щастлив, не може да познае щастието по друг начин, освен след преживени кризи на отчаяние. След тази „агония на сърцето“ често настъпва еуфория, надминаваща и най-розовите ни сънища.
Един от изворите на нашето нещастие е желанието ни да рушим и да даваме воля на престъпните си желания.
Отвращението ни от останалите хора се дължи и на потиснатите ни криминални наклонности.
Съществата, които не сме убили, ние мразим силно и те непрекъснато подклаждат нашата мизантропия.
Всеки от нас е потенциален, нереализирал се палач...
Можеш да се гордееш с това, което си направил, но трябва да бъдеш много по-горд заради онова, което не си направил.
Мисля, че е по-лесно да имитираме Зевс, отколкото Лао-Дзъ.
Същественото често се появява в края на дългите разговори. Големите истини се казват на прага на вратата.
Приятелството има смисъл и стойност докато си млад. За един човек на възраст най-неприятното нещо на този свят е да надживее своите приятели.
Ако можехме да видим през очите на другите, сигурно бихме изчезнали веднага от този свят.
Стигнали до определена възраст, би трябвало да променим името си и да избягаме на някое далечно място, където да не рискуваме да срещнем приятели или врагове, където бихме живели като разкаяли се грешници.
Мисията ми е да страдам за всички, които страдат без да го знаят. Трябва да платя за тях, да изкупя тяхната вина, а те да не разберат колко са нещастни.
Всеки народ, в определен момент от кариерата си, се счита за богоизбран. Тогава дава най-доброто и най-лошото, на което е способен.
Винаги съм се удивлявал колко живи, естествени и непобедими са низките чувства. Когато ги преживяваш, се чувстваш някак по-живо и съпричастен на себеподобните си.
Едно богатство, което ни принадлежи: часовете, в които не правим нищо. Тъкмо те ни формират, превръщат ни в индивидуалности.
Тиранията разрушава или утвърждава човека; свободата го отпуска, превръща го във фантом. Човек има повече шансове за спасение чрез Ада, отколкото чрез Рая.
Най-доброто средство да се отървеш от един враг е да започнеш да говориш само добро за него. Ще го чуе и няма да може да ти отвръща със зло: ще убиеш желанието му за това... А може и да продължи кампанията си против теб, но без толкова стръв и последователност. На края все пак ще го победиш...
Мисля, че след някои нощи трябва да си сменим името, защото така или иначе не сме същите.
Мъдростта скрива нашите рани: учи ни да кървим незабелязано.
Само едно нещо може да докаже, че сме разбрали всичко: плачът без повод.
Снимки: Pinterest, zetaboards.com, observatorcultural.ro
