Училището като институция трябва да опростява съществуващия социален живот ~ Джон ДЮИ

Джон Дюи (1859-1952) е американски философ, реформатор в образованието, считан за един от основателите на движението на прагматизма. Счита се също така за баща на функционалната психология, един от водещите американски философи с приноси в педагогиката и политическите науки. Неговите идеи добиват широка популярност по света в началото на XX век.

ЩО Е ОБРАЗОВАНИЕ?

Вярвам, че образованието като цяло е следствие от участието на личността в социалното съзнание на човечеството. Този процес започва несъзнателно почти с раждането и непрекъснато формира способностите на детето, насища ума му, създава навиците му, изгражда представи и събужда емоции.

Чрез това несъзнавано образование личността постепенно започва да споделя интелектуалните и етически ресурси, които човечеството е успяло да събере. Става наследник на консолидирания капитал на цивилизацията. И най-формалното и техническо образование на света не може да се откъсне от този процес. То може само да го организира или да му придаде определена насоченост.

Вярвам, че единственото истинско образование се постига, когато способностите на детето биват стимулирани от възникващите край него социални ситуации. Те изискват от него да действа като член на общността, да надмогне първоначалните рамки на действията и чувствата си и да погледне на себе си от гледна точка на групата, към която принадлежи. Чрез реакцията на другите към неговите действия то разбира техния социален смисъл и узнава тяхната стойност. По същия начин чрез реакцията спрямо своето инстинктивно бърборене детето научава какво означават звуците, които издава; така те се преобразуват в членоразделен говор и детето се запознава с богатството от събраните в езика представи и чувства.

Вярвам, че този образователен процес има две страни – едната психологическа, другата социална; и нито една от тях не може да бъде подчинена на другата или пренебрегната без негативни последици. От тези две страни психологическата играе ролята на основа.

Инстинктите и способностите на самото дете служат като материал и отправна точка на образованието. Ако усилията на учителя не са свързани с нещо, което детето прави по свое собствено желание, образованието се свежда до натиск отвън. Това наистина може да даде някакъв външен резултат, но не може да бъде наречено истински образователно. Без вглеждане в психологическата структура и дейности на личността образователният процес ще бъде случаен и произволен. Ако случайно съвпадне със заниманията на детето, ще има полза; ако не, ще доведе до търкания, разпад или застой.

Вярвам, че без познаване на социалните условия на настоящия етап от развитието на цивилизацията не можем да разберем правилно способностите на детето. То има свои собствени инстинкти и склонности, но ние не знаем техния смисъл, преди да ги преведем на езика на техните социални еквиваленти. Трябва да ги пренесем обратно в тяхното социално минало и да ги разглеждаме като част от наследството на човешката раса. Освен това трябва да ги проектираме в бъдещето, за да видим до какъв резултат биха довели. В контекста на цитирания преди малко пример това би означавало да видим в детското бърборене обещанието и силата на бъдещото социално общуване, което ни позволява да развием у себе си този инстинкт.

Вярвам, че психологическата и социалната страни са органично свързани и че образованието не трябва да се разглежда като компромис между тях или като налагане на едната върху другата. Казват, че психологическата дефиниция на образованието била формална и безплодна, че ни давала само представа за развитието на всички умствени способности, пренебрегвайки тяхното социално приложение. От друга страна ни убеждават, че социалната дефиниция на образованието като адаптиране към цивилизацията го превръща в насилствен и външен процес, който подчинява индивидуалната свобода на един предварително зададен социополитически статут.

Вярвам, че всяко от тези възражения е вярно, ако двете страни на образователната дейност се разглеждат изолирано. За да разберем дадена човешка способност, ние трябва да познаваме нейната цел, приложимост и функция; а това би било невъзможно, ако не разглеждаме личността в нейните социални отношения. От друга страна, обаче, единствената възможна адаптация, която можем да предложим на детето при тези условия, е пълното разгръщане на неговите собствени способности.

С идването на демокрацията и съвременната индустрия е невъзможно да се предскаже какво ще представлява цивилизацията след двайсет години. Затова е невъзможно да подготвим детето за някакъв конкретен комплекс от условия. Да го подготвим за бъдещия живот, означава да му позволим да владее себе си; така да го подготвим, че да може да използва докрай способностите си; така, че ушите, очите и ръцете му да бъдат послушни инструменти; така, че да умее да преценява условията и да действа ефективно и икономично. Такъв тип адаптация не може да се постигне без постоянно вслушване в способностите, вкусовете и интересите на личността, тоест без непрекъснато интерпретиране на образованието през призмата на психологията.

Накратко: аз вярвам, че детето е социален индивид и че обществото е органичен съюз от индивидуалности. Ако не вземем предвид социалния фактор в личността на детето, ще останем само с една абстракция; ако не игнорираме индивидуалния фактор в обществото, ще ни остане само една инертна и безжизнена маса. Затова образованието трябва да започне с психологическо вглеждане в способностите, интересите и навиците на детето. Всяка негова фаза трябва да бъде сверявана с тях. Тези способности, интереси и навици трябва постоянно да бъдат анализирани, за да знаем какво означават. Трябва да бъдат преведени на езика на своите социални еквиваленти, за да знаем как биха могли да допринесат за социалното благо.

ЩО Е УЧИЛИЩЕ?

Вярвам, че училището е преди всичко социална институция. Тъй като образованието е социален процес, училището е чисто и просто онази форма на социален живот, в която всичко трябва да помага на детето да черпи от наследството на човешката раса и да използва способностите си в полза на обществото.

Вярвам, че образованието е част от живота, а не подготовка за бъдещо живеене.

Вярвам, че училището трябва да представя живота – живот, толкова реален и важен за детето, като този в неговия дом, квартал или площадка за игра.

Вярвам, че образованието, което не произтича от някакви самостойни форми на живот, си остава блед заместител на истинската действителност и нерядко потиска и притъпява ума.

Вярвам, че училището като институция трябва да опростява съществуващия социален живот; да го свежда до неговата зачатъчна форма. Съществуващата действителност е толкова сложна, че при сблъскването си с нея детето неминуемо ще се обърка или разсее; или ще се стресне от безбройните процеси и ще изгуби своята способност за последователно действие, или всичко случващо се ще го стимулира дотолкова, че способностите му ще се активират преждевременно, което би довело до прекомерна специализация или разпад на тяхното единство.

Вярвам, че като опростена форма на социалния живот училището трябва постепенно да изхожда от живота в дома; че трябва да продължи и развива дейностите, с които детето вече е било запознато.

Вярвам, че то трябва да показва тези дейности на детето и да ги възпроизвежда по такъв начин, че детето постепенно да проумее техния смисъл и да взема подобаващо участие в тях.

Вярвам, че това е психологическа необходимост, тъй като е единственият начин да осигурим някаква последователност в израстването на детето, единственият начин миналият опит да даде основа на преподаваните в училище нови идеи.

Вярвам, че това е и социална необходимост, тъй като домът е онази форма на социален живот, в която детето е било отгледано и възпитано. Задачата на училището е да задълбочи и разшири формираните в семейството ценности.

Вярвам, че голяма част от съвременното образование се проваля, тъй като пренебрегва фундаменталния принцип, според който училището представлява форма на обществен живот. Вместо това училището бива разглеждано като място, където трябва да се усвои някаква информация, да се научат определени уроци и да се формират определени навици. Тяхната ценност се крие преди всичко в далечното бъдеще; детето трябва да върши всичко това заради нещо друго, което ще му се случи в бъдеще; тези дейности са само подготовка. Затова и не стават част от жизнения опит на детето, следователно не са истински възпитателни.

Вярвам, че нравственото образование стъпва върху тази концепция за училището като форма на обществен живот и че най-доброто и най-дълбокото етическо образование е тъкмо онова, което изхожда от необходимостта да влезеш в истински взаимоотношения с другите в единство на действието и мисълта. Доколкото разрушават или пренебрегват това единство, съществуващите образователни системи затрудняват или направо възпрепятстват получаването на истинско етическо възпитание.

Вярвам, че детето трябва да бъде стимулирано и контролирано в своята работа чрез живота на общността.

Вярвам, че при съществуващите условия твърде много от стимулите и контрола произтичат от учителя, тъй като се пренебрегва идеята за училището като форма на социален живот.

Вярвам, че мястото и задачата на учителя в училище трябва да се интерпретира на същата основа. Учителят не е там, за да налага определени идеи или да формира определени навици у детето, а като член на общността, който трябва да подбира влиянията върху него и да му помага да реагира подобаващо.

Вярвам, че училищната дисциплина трябва да произтича от живота на училището като цяло, а не директно от учителя.

Вярвам, че работата на учителя е да определи на базата на по-големия си опит и на по-зрялата си преценка как да бъде поднесена на детето дисциплината на живота.

Вярвам, че всички въпроси по оценяването и поощряването на детето трябва да се определят от същия принцип. Изпитите са полезни само дотолкова, доколкото проверяват пригодността на детето към обществения живот и показват къде би могло най-много да допринесе и в коя точка най-добре може да му се помогне.

ТЕМАТИКА НА ОБРАЗОВАНИЕТО

Вярвам, че социалният живот на детето е основа на концентрацията или свързващото звено на цялото му обучение и израстване. Социалният живот осигурява подсъзнателното единство и контекст на всички негови усилия и постижения.

Вярвам, че предметите в училищната програма трябва постепенно да се отграничават от примитивното подсъзнателно единство на социалния живот.

Вярвам, че ние насилваме детската природа и затрудняваме и най-добрите възпитателни резултати, като запознаваме детето твърде рано с голям брой специализирани науки, като четене, писане, география и т.н., без връзка с неговия социален живот.

Затова аз вярвам, че истинският център на взаимовръзката между училищните предмети не са естествените науки, нито литературата, нито историята и географията, а социалният живот на самото дете.

Вярвам, че образованието не може да бъде обединено в изучаване на точните или естествените науки, защото извън човешката дейност самата природа не е единна; природата се състои от разнородни обекти във времето и пространството и да се опитаме да я поставим в основата на образованието, означава да въведем принципа на центробежност вместо принципа на центростремителност.

Вярвам, че литературата изразява човешките рефлекси и интерпретира социалния опит; затова тя трябва да следва този опит, а не да го предхожда. Следователно тя не може да бъде основата, макар че може да се превърне в обобщение на единството.

Вярвам също така, че историята има образователна стойност дотолкова, доколкото представя различни фази на обществения живот и развитие. Обучението по история трябва да се ръководи от препратки към социалния живот. В противен случай историята бива препратена в далечното минало, където става мъртва и инертна. Като свидетелство за социалния живот и прогрес, тя се изпълва със смисъл. Вярвам обаче, че това е невъзможно, без същевременно детето да бъде директно въведено в социалния живот.

Затова вярвам, че първостепенната основа на образованието се крие в способностите на детето, развивани съобразно същите конструктивни принципи, които са създали и самата цивилизация.

Вярвам, че единственият начин да накараме детето да осъзнае своето социално наследство е да му позволим да извършва онези фундаментални типове дейности, които са направили цивилизацията такава, каквато е.

Затова вярвам в така наречените експресивни или конструктивни дейности като център на взаимовръзката в обучението.

Вярвам, че това задава стандарта за мястото на готвенето, шиенето, ръчния труд и т.н. в училище.

Вярвам, че това не са специални предмети, които трябва да се въвеждат в добавка към другите като един вид почивка и отмора или като допълнителни умения. Тъкмо напротив, според мен те представляват фундаментални форми на социална дейност и затова е възможно и желателно въвеждането на детето в по-формалните предмети от учебната програма да бъде опосредствано от тези дейности.

Вярвам, че обучението по естествени науки е възпитателно само дотолкова, доколкото показва от какви материали и процеси е съставен социалният живот.

Вярвам, че една от най-големите трудности в съвременното преподаване на науката се дължи на факта, че материалът е представен в чисто обективна форма или е третиран като нов и особен вид опит, който детето трябва да прибави към вече натрупания. В действителност науката е ценна, защото ни дава способността да тълкуваме и контролираме вече съществуващия опит. Тя трябва да се въвежда не като нова материя, а като онагледяване на действащите във вече съществуващия опит фактори и като инструменти за по-лесно и ефективно регулиране на предишния опит.

Вярвам, че понастоящем губим много от ценността на езиковото и литературното обучение, тъй като сме елиминирали социалния елемент. В учебниците по педагогика езикът почти винаги се третира просто като израз на мисълта. Вярно е, че езикът е логически инструмент, но също така и преди всичко той се явява социален инструмент. Езикът е средство за общуване; чрез него индивидът споделя идеите и чувствата на другите. Ако го разглеждаме просто като начин да получим конкретна информация или да се похвалим с наученото, той губи социалната си мотивация и цел.

Затова вярвам, че съществува последователност на обучението в идеалната учебна програма. Ако образованието е живот, то животът поначало има природонаучен аспект, културно-артистичен аспект и комуникативен аспект. Затова не може да се каже, че подходящите предмети за първи клас са само четене и писане, а в по-горен клас могат да се въведат литературата или природознанието. Напредъкът не се заключава в последователността на предметите, а в развиването на ново отношение и нов тип интерес към опита.

Най-сетне вярвам, че образованието трябва да се схваща като постоянна реконструкция на опита; че процесът и целта на образованието са едно и също нещо.

Вярвам, че поставянето на всякакви цели отвъд обучението като негово предназначение и стандарт до голяма степен лишава образователния процес от неговия смисъл и ни кара да разчитаме на фалшиви и външни стимули в общуването си с детето.

Вярвам, че когато науката и изкуството вървят ръка за ръка, ще се намери най-мощният мотив за действие, ще бликнат най-чистите извори на човешко поведение и хората ще влагат в работата си най-доброто, на което са способни.

Вярвам най-сетне, че учителят се занимава не само с обучението на отделните личности, а и с формирането на истински социален живот.

Вярвам, че всеки учител трябва да осъзнава благородството на своята професия и да помни, че неговата роля е да поддържа добър социален ред и да осигурява правилен социален растеж.

1897 г.

Превод: Зорница Христова

Снимки: Bilgiliyem, The Education for Democracy Institute

Webstage.bg използва бисквитки и подобни технологии. Научете повече в нашата Политика относно бисквитките. Вижте подробности. OK