„Радостта не е мимолетният пламък на екстаза. Радостта е жаравата на битието.“

Майстер Екхарт учи, че жизнеността твори радостта. Съвременният читател обикновено не обръща внимание на думата „радост“ и я възприема така, сякаш Екхарт е написал „удоволствие“. Разлика между радост и удоволствие обаче има, особено когато става въпрос за разграничение между битийния и притежателния модус. Това различие трудно се долавя, тъй като живеем в свят на „безрадостни удоволствия“.

Какво означава „удоволствие“? Макар че думата се употребява в различен смисъл, като се има предвид широката й употреба, най-точното й значение е задоволяване на желание, което не изисква активност (в смисъл на интелектуално усилие). Това удоволствие може да бъде много силно: като например удоволствието от успех на светското поприще, от спечелването на много пари от лотарията, сексуалното удоволствие, удоволствието от вкусната и обилна храна, победата в състезание, еуфоричното настроение, предизвикано от алкохол или наркотици, удоволствието от задоволяването на садистичните наклонности или страстта да убиваш и да осакатяваш живи същества. За да станат богати или известни, разбира се, хората трябва да проявяват извънредно висока активност в смисъл на делова ангажираност, но не и в смисъл на „раждане на идеи“. Когато постигнат целите си, може да са „очаровани“, „дълбоко удовлетворени“, да чувстват, че са достигнали „върха“. Но кой връх? Може би върхът на възбудата, на удовлетворението, на оргазма. Те обаче могат да достигнат това състояние, тласкани от страсти, които, макар и човешки, са все пак патологични, доколкото не водят до адекватно разрешаване на човешките проблеми. Такива страсти водят не до развитие и усъвършенстване на човека, а до деградация. Насладата като цел, проповядвана от радикалните хедонисти, задоволяването на непрекъснато растящите желания, както и удоволствията на съвременното общество пораждат различни степени на приятна възбуда, но не даряват радост.

Всъщност липсата на радост е причината да се търсят все по-нови и по-възбуждащи удоволствия. В това отношение съвременното общество е в същото положение, в което са били и евреите преди три хиляди години. Когато говори на народа на Израел за един от най-тежките му грехове, Мойсей казва: „Задето ти не служи на Господа, твоя Бог, с веселие и радост в сърцето, при изобилие от всичко“ (Второзаконие 28:47). Радостта е съпътстващото условие за творческа дейност. Не е „върхово изживяването“, което внезапно възниква и свършва също така внезапно; „върхово“ е изживяването, което по-скоро е един вид емоционално „плато“, състояние, което съпровожда творческата изява на основните човешки способности. Радостта не е мимолетният пламък на екстаза. Радостта е жаравата на битието. След достигането на т.нар. връх, удоволствието и възбудата отстъпват място на тъгата, защото въпреки че сме изпитали възбуда, нищо вътре в нас не се е променило. Вътрешните ни сили не са се увеличили. Просто това е бил поредният опит да се преодолее скуката от неплодотворна дейност и за момент сте концентрирали всичката си енергия – с изключение на разума и любовта – в един-единствен порив. С други думи, опитали сте се да станете свръхчовек, без да бъдете човек докрай. Дори и да ви се е удало да изпитате мига на тържеството, след това неизбежно потъвате в тъга, защото вътре във вас нищо не се е променило. И когато се казва, че „След съвкупление животното е тъжно“ („Post coitum animal triste est“), тези думи могат да бъдат отнесени към секса без любов, който е „върхово изживяване“ на силна възбуда, следователно вълнуващо и доставящо наслада, но задължително пораждащо разочарование след бързия си край. Сексът дарява радост само когато физическата близост е съпроводена с духовна, т.е. с любов. Както може да се очаква, радостта играе главна роля в тези религиозни и философски системи, които проповядват битието като висша цел на живота. Будизмът отрича удоволствието, но разглежда нирваната като състояние на радост, намерило израз в изображенията и описанията на смъртта на Буда. (Благодарен съм на покойния Д. Т. Судзуки, който ме насочи към една известна картина за смъртта на Буда.) Старият завет и по-късните еврейски текстове предупреждават хората да се пазят от удоволствията, които произтичат от задоволяване на алчността, а за радост се смята това състояние, което произтича от битието. Псалтирът завършва с петнадесет псалма, които представляват велик химн на радостта, при което вътрешната динамика на псалмите се движи от страх и тъга към радост и веселие. Шабат е ден за радост, а идването на Месията ще бъде белязано с безкрайна радост.

В писанията на пророците радостта се споменава много често: „Тогава девица ще се весели на хорото, и младежи, и старци заедно; и ще обърна скръбта им в радост, ще ги утеша и ще ги зарадвам след тяхната скръб“ (Йеремия 31:13) и „Тогава с радост ще черпите вода от изворите на спасението“ (Исайя 12:3). Бог нарича Ерусалим „градът на моята радост“ (Йеремия 49:25).

Анализирал съм тези псалми в моята книга „Ще сте като богове“. Същия акцент намираме и в Талмуда: „Радостта от mitzvah [изпълнението на религиозния дълг] е единственият път към Светия дух“ (Брахот 31, а). На радостта се отдава толкова голямо значение, че според талмудския закон траурът за близък роднина, от чиято смърт е минало по-малко от седмица, трябва да се прекрати, за да се празнува по подобаващ начин Шабат. Движението на хасидите*, чиято заповед „Служи на Господа с радост“ е стих от псалмите, се характеризира с това, че един от най-важните елементи от техния начин на живот е радостта, а тъгата и потиснатостта са смятани за признаци на духовно заблуждение и едва ли не за грях. (* Хасиди – членове на еврейска секта от II в. пр. Хр., противопоставяща се на елинизма и проповядваща строго спазване на ритуалите.)

В християнския вариант самото име на Евангелието – Благовещение, показва централното място, отредено на веселието и радостта. В Новия завет радостта е резултат от отказа от притежание, а тъгата съпровожда онзи, който се е вкопчил в собствеността. (Матея 13:44 и 19:22.) В много от поученията на Иисус радостта се представя като чувство, съпътстващо битието. Последните думи на Иисус към Апостолите са: „Това ви казах, за да пребъде Моята радост във вас, и радостта ви да бъде пълна“ (Йоана 15:11).

Радостта играе най-важна роля и в учението на Майстер Екхарт. Ето един от най-прекрасните поетични изкази на идеята за съзидателната сила на смеха и радостта:Когато Бог се смее на душата и душата му отвръща със смях, се ражда Светата троица. Казано хиперболично, когато Отецът се смее на сина и синът му отвръща със смях, смехът поражда удоволствие, удоволствието поражда радост, радостта поражда любов, а любовта поражда образите (на Светата троица), един от които е на Светия дух“ (Блакни, с. 245).

Спиноза отрежда централно място на радостта в антропологическата си етическа система. Радостта – казва той – е преходът на човека от по-малко към по-голямо съвършенство. Тъгата е преходът на човека от по-голямо към по-малко съвършенство“ („Етика“, 3, деф. 2, 3). Твърденията на Спиноза могат да бъдат напълно разбрани само в контекста на цялата му философска система. За да не деградираме, трябва да се стремим да се доближим до „модела на човешката природа“, с други думи, трябва да бъдем оптимално свободни, рационални и активни. Трябва да станем такива, каквито можем да бъдем. Така трябва да се разбира доброто, което е потенциално заложено в човешката природа. Спиноза разбира „доброто“ като „всичко, чрез което сме сигурни, че можем все повече и повече да се доближим до модела на човешката природа, който стои пред нас“. Той възприема „злото“ като „всичко, за което сме сигурни, че ни пречи да достигнем този модел“ („Етика“, 4, Предговор). Радостта е добро, скръбта (tristitia, по-сполучливо превеждана като „печал“, „униние“) – зло. Радостта е добродетел, тъгата – грях. Следователно радостта е онова чувство, което изживяваме, преследвайки целта да останем верни на себе си.

Ерих Фром
От „Да имаш или да бъдеш - Дилемата на човешкия избор”, To have or to Be, 1976