Меланхоличното дете | Рудолф ЩАЙНЕР и Тайната на четирите темперамента

Възпитанието на детето от гледна точка на антропософията

(Porträt der Mademoiselle Ravoux, 1890, Vincent van Gogh)

Сложно е поведението спрямо меланхоличното дете. Какво трябва да направим, когато сме обезпокоени от заплашващата едностранчивост на меланхоличния темперамент на детето, когато не можем да му внушим това, което то не притежава? Трябва да разчитаме на това, че то има в себе си силата тъкмо да обича пречките, да държи на съпротивата. Ако искаме да вкараме в правия път тази особеност на темперамента му, трябва да пренасочим тази сила от вътрешното към външното. Тук е особено важно човек да не разчита на това, че може с благи думи да накара детето да се откаже от своята печал и болка или да го отучи от тях; защото то има предразположение точно към това, към тази затвореност, понеже физическият инструмент на неговото тяло му създава известни затруднения. Ние трябва да разчитаме главно на това, което имаме; трябва да се грижим за това, което е налице. За възпитателя на меланхоличното дете ще бъде особено необходимо да му покаже, че има мъка на тоя свят. Ако искаме да подходим към това дете като възпитатели, то трябва и тук да открием точката, от която да изходим.

Меланхоличното дете е предразположено към болката; то има предразположение към болката, към неудоволствието; те са заседнали в душата, тях не можем да изкореним, но можем да ги пренасочим. И тук има едно средство: да показваме на меланхоличното дете преди всичко, как един човек може да страда. Нека го оставим да изпита тъкмо във външния свят оправдана болка, оправдана мъка, за да разбере, че има неща, заради които то може да изпита болка. Ето за това става дума. Ако искате да го зарадвате, накарайте го да се прибере в собствената си угнетеност. Само не бива да се мисли, че човек трябва да забавлява детето, да се опитва да го развеселява. Човек не бива да го развлича; така само ще затвърдите неговото униние, болката в душата. Ако го тласкате натам, където може да намери удоволствие, то ще става все по-затворено и по-затворено. Изобщо добре е, когато човек се опита да лекува младия меланхолик не като го обгражда с ведра компания, ами като го остави да изпита оправдана болка. Пренасочете детето като му покажете, че в света има страдание. То трябва да види, че в живота има неща, които могат да накарат човек да изпита болка. Макар и да не бива да се прекалява, всичко зависи все пак от това да бъде предизвикана болка от външните неща, която да го отклони от вътрешната.

Не е лесно да се направлява меланхоличното дете. Но тук отново има едно магическо средство. Както при сангвиничното дете магическите слова са любовта към една личност, при холеричното почитта и уважението към способностите на възпитателя, то при меланхоличното дете това, от което зависи всичко, е възпитателите да бъдат личности, които в живота са преминали през известни изпитания, които действат и говорят, изхождайки от своя наситен с изпитания живот. Детето трябва да усеща, че възпитателят наистина е познал болката. Накарайте детето да разпознае във всички неизброими неща от живота личните житейски драми. Най-щастлив е меланхоликът, който може да израсне близо до човек, който е излязъл мъдър от тежките преживявания; тогава една душа въздейства на друга по най-успешен начин. Когато до меланхоличното дете стои човек, който, противно на основаващото се в душата на детето влечение към скръбта, може да говори напълно основателно за болки и страдания, които му е причинил външният свят, тогава меланхоличното дете се окуражава от това споделяне на изживяното, от това съпреживяване на оправданата болка. Един човек, който може да накара другите да почувстват и усетят в разказа му, че е бил подложен на изпитания от съдбата, такъв човек е благодат за меланхоличното дете.

(Retrato de Camille Roulin, 1888, Vincent van Gogh)

Всяко нещо, с което обграждаме детето, трябва да бъде съобразено с неговите наклонности. Ето защо е полезно, ако пред това дете - колкото и странно да звучи – издигаме действителни препятствия, пречки, така че то да може да изпита оправдана мъка за определени неща. Най-доброто възпитание за едно такова дете е, когато влечението към вътрешната печал, тъга, се пренасочи така, че това, което е налице като предразположение, може да се разгърне с помощта на външните препятствия и пречки. Тогава детето, душата на детето, ще влезе в други релси.

При самовъзпитанието може да използваме същия метод; винаги трябва да оставяме нашите налични предразположения и сили да се проявят, и не бива да ги потискаме изкуствено. Ако например холеричният темперамент се изразява толкова силно в нас, че започва да ни пречи, тогава трябва да оставим тази намираща се в нас сила да се прояви на воля, като търсим такива неща, в които в известно отношение да пречупим нашата сила, които не водят нашите сили наникъде, и то в такива неща, които са незначителни, маловажни. Ако пък сме меланхолици, ще направим добре, ако открием външно оправдани болки и мъки в живота, за да имаме възможност да изживеем нашата меланхолия във външния свят; тогава ще постигнем нужния баланс.

От „Тайната на четирите темперамента”, Рудолф ЩАЙНЕР, Изд. Даскалов

Картини: en.wikipedia.org, commons.wikimedia.org

Webstage.bg използва бисквитки и подобни технологии. Научете повече в нашата Политика относно бисквитките. Вижте подробности. OK