Не сме създадени да преминем през живота със свити рамене ~ Джон ОРТБЪРГ

„По-добре е да ядете пасти с добри приятели, отколкото броколи - сами.“

Роденият през 1957 г. Джон Ортбърг е едновременно клиничен психолог, теолог и пастор, който споделя убеждението на Чарлз Буковски, че всички са нормални, но само докато не ги опознаеш. Ортбърг е издал повече от 10 книги, в които освен свежото му чувство за хумор, ще откриете как да използвате християнската мъдрост в практичното ежедневие.

(Morning Sun, 1952, by Edward Hopper)

Когато започнем някакви взаимоотношения с илюзията, че хората са нормални, ние се съпротивляваме на истината, че те не са такива. Започваме да правим безкрайни опити да ги променим, да ги контролираме или да се преструваме, че са такива, каквито не са. Един от белезите на зрелостта е приемането на факта, че всеки човек е „както е“.

Да приемаме хората не означава да одобряваме всичко, което правят. Но означава, че продължаваме да желаем най-доброто за тях независимо от онова, което правят.

Всеки един от нас - всички ние като овце - има навици, които не може да контролира; постъпки в миналото, които не може да промени; дефекти, които не може да поправи. Такива са и героите, с които Бог трябва да работи. И така, както е възможно стъклото да се счупи и нитроглицеринът - да избухне, така е възможно и ние да вършим зло при „подходящи“ условия. Теолозите наричат това „поквара“. Ние лъжем и жертваме истината само за няколко долара. Клюкарстваме заради моментното чувство на превъзходство. Опитваме се да създадем фалшиво впечатление за продуктивността си на работното си място, за да се издигнем по-бързо. Стремим се да сплашим служителите си или децата си, за да имаме контрол или просто да се наслаждаваме на усещането за власт.

Тъй като в сърцето си знаем, че не трябва да бъдем такива, ние се опитваме да прикрием своята чудатост. Всеки един от нас се преструва, че е по-здрав и по-любезен, отколкото е в действителност; впускаме се в нещо, което бихме могли да наречем „управление на поквареността“.

Покварата е духовно състояние - нашата готовност да нараним останалите или да допуснем да бъдат наранени, ако това съдейства за постигането на нашите цели за безопасност, удовлетворява егото ни или задоволява желанията ни.

Копнежът да се приближиш и свържеш, да обичаш и да бъдеш обичан, е най-настойчивият копнеж на душата. Колкото и да са разочароващи хората, трудно бихме могли да им намерим подходящ заместител.

Нищо не може да се сравни с болката от самотата. При толкова милиарди хора по света някой би трябвало да измисли система никой да не се чувства самотен. Ако самотата е често срещана при жените, при мъжете тя е с размерите на епидемия. Самотата има такова жило, че на практика хората признават, че са самотни при анонимни анкети, но когато ги помолят да посочат името си, те казват, че са независими и себедостатъчни.

Самотата, твърди Майка Тереза, е проказата на съвременното общество. А никой не иска другите да знаят, че е прокажен.

Независимо с колко малко пари разполагаме, независимо на кое стъпало сме в нечия корпоративна стълбичка на успеха, в края онова, което всички установяват, е, че най-важни са другите хора. Човешките същества, които се отдават на красотата на взаимоотношенията - които имат приятели, с които да се смеят, да плачат, да учат, да се карат, да танцуват, да живеят, да обичат, да остареят и да умрат, - са хората, които водят прекрасен живот.

Хората с лоши здравословни навици (пушене, лоши хранителни навици, затлъстяване или употреба на алкохол), но със силни социални отношения, живеят значително по-дълго от хората със страхотни здравословни навици, но живеещи изолирано. С други думи, по-добре е да ядете пасти с добри приятели, отколкото броколи - сами.

Когато двама души се свързват, когато техните същества се слеят така, както телата се сливат при полов акт, нещо се прелива от единия към другия, което има силата да лекува душата от най-дълбоките й рани и да възстановява здравето й. Онзи, който получава, преживява радостта на изцелението. Онзи, който дава, изпитва още по-голяма радост от това, че е използван за изцеление.

Изискването за истинската интимност е парчета от спокойно време. Ако мислите, че можете да вмъкнете задълбоченото общуване в пролуките на претъпкания си график - помислете още веднъж. Мъдрите хора не се опитват да прекарат приятелството, родителството или брака си през микровълнова фурна.

Представете си какъв би бил животът ви, ако всички преструвки изчезнат от него. Представете си свободата и облекчението, ако не трябва да убеждавате никого, че сте по-умни или по-добри, отколкото сте в действителност. Няма нужда да се преструваме на по-сияещи, отколкото сме в действителност. Ние можем да живеем с “открити лица”.

Някои хора се крият зад повърхностни разговори. Те могат да поддържат лековати разговори и дори да се справят твърде добре. Говорят свободно за времето, за работата си или любимия си отбор. Но всичките им думи са само един щит. Те крият сърцата си.

Други се крият зад хумора. Може да имат страхотната дарба да ви разсмиват. Но с времето ще забележите, че когато разговорът стане малко по-напрегнат, тъжен или твърде личен, те пак намират начин да пуснат някоя шега. Скриват се зад усмихнатото си лице.

Трети пък използват за покривало интелигентността си. Други се преструват на невежи. Някои се крият зад ангажираност, в работата си, в огромната си компетентност и успех.

Ако носите покривало на сърцето си, ако добре се справяте с установяването на това, какво искат другите хора и след това им го осигурявате, ако сте овладели до съвършенство изкуството да се представяте в „правилния образ“ - може да впечатлите някои хора. Но ще ставате малко по-малко сияйни, малко по-малко жизнени с всеки изминал ден. Може да впечатлите хората, но няма да си спечелите приятели. По ирония на съдбата ние сме привлечени от хората, които живеят с открити лица.

Иронията в маските е, че макар да ги носим, за да накараме другите хора да си мислят хубави неща за нас, те биват привлечени от нас само когато свалим маските.

Да познавате и да бъдете опознати е нещо, което засяга същността на живота. Не можете да бъдете напълно обичани, ако не сте напълно опознати. Можете да бъдете обичани само в степента, до която сте опознати. Можете да бъдете напълно обичани, ако сте напълно опознати.

Всяка дума, изговорена от нас, има силата или да даде живот на хората, или да унищожи частица от техния дух и жизненост.

Има пряка връзка между броя на думите, които произнасяте, и броя на греховете, които извършвате. Това означава и още нещо: един от най-простичките начини да си помогнете е да спрете да говорите толкова много.

Лъжата е само една от формите на вербалните грехове. Прибавете клюкарстването, злословията, обидите, ласкателствата, неспазените обещания, придаването на погрешно впечатление - купчината започва да расте.

Когато практикуваме мълчание, започваме да научаваме удивителни неща. Че можем да живеем, без да настояваме да имаме последната дума. Че можем да живеем, без да се опитваме да контролираме онова, което другите мислят за нас. Че можем да живеем, без да печелим всеки спор, без да налагаме властта си над всяко решение, без винаги да привличаме вниманието към себе си.

Когато престанем да говорим, имаме възможност да се ангажираме с най-важното умение, изграждащо интимността: слушането.

По ирония на съдбата ние се опитваме да впечатлим хората, опитвайки се да им кажем умни или смешни неща, а в същото време нищо не изгражда човешките същества така, както чувството, че те са били задълбочено и внимателно изслушани. Ние обръщаме внимание и това е най-ценната валута, която бихме могли да притежаваме.

Има хора (поне така се твърди), които наистина не обичат шоколад. Има любители на чая, които намират аромата на прясно смляно и сварено кафе рано сутрин за напълно устоим. Но има един глад, който е универсален. Никога няма да срещнете човек, който не копнее за повече радост. У. Х. Оден пише: „Не мога да намеря обща отличителна черта сред хората, които харесвам или на които се възхищавам. Мога обаче да я открия сред хората, които обичам: всички те ме карат да се смея“. По-често, отколкото си мислите, когато хората са стресирани, притеснени, заети с грижи, самотни или уплашени, те носят този знак точно под повърхността: „Необходима ми е радост - моля, помогнете ми да се отпусна!“.

Изразяването на автентично щастие е онова, което учените наричат скулеста усмивка. Тя носи името си от мускулите на скулите, който я пораждат. Белезите на скулестата усмивка са следните: крайчетата на устните се обръщат нагоре и край очите се появяват бръчиците „пачи крак“. Точно тук връзката между човешкото тяло и човешкия дух е най-удивителна. По силата на волята можем да покажем учтива усмивка или усмивка за снимка. В тези случаи устните на хората се обръщат нагоре, но не се виждат бръчиците „пачи крак“;

Учтивата усмивка може да бъде манипулирана; ето защо усмивките на хората на официални снимки често изглеждат така изкуствено. Но скулестата усмивка трудно може да бъде фалшифицирана. Това е усмивка, която се отразява чак в очите. Разликата може да се улови в най-ранна възраст. Петмесечните бебета показват усмивка с очните мускули, когато при тях се появи майката, но усмивка без очните мускули, когато при тях дойде чужд човек.

Хората, които не се възприемат сериозно, са страхотен подарък за всички около тях.

Ако сте готови да се отпуснете, дори допускането на грешки може да се превърне в мост към другите хора.

Всички бихме желали взаимоотношенията ни просто да процъфтяват от само себе си, без никакво внимание от наша страна, но не става така. Всяка връзка е един строителен обект.

Всяко наше взаимодействие с друг човек включва не само обмяна на информация или извършване на задачи, но и повлиява на настроението и отношението му. Емоциите са по-заразни от грипа.

Когато имате такъв приятел, той може да ви каже: „Ей, трябва да отида до сметището в Петалума - искаш ли да дойдеш с мен?“, и вие съвсем искрено не можете да си спомните нищо друго на света, което бихте желали да правите. По същия начин скучният или дразнещ човек може да ви предложи да ви заведе на скъп ресторант, а след това да ви предложи билети за страхотно представление и с цялата си искреност бихте предпочели да си останете у дома и да гледате по телевизията предаване за градинарството.

Не сме създадени да преминем през живота със свити рамене. Създадени сме, за да гледаме живота право в лицето. Но никой от нас не може да се справи сам. Това е дар, който можем взаимно да си помогнем да получим.

Да бъдеш жив, означава да бъдеш в конфликт. Това е част от танца на таралежите. Много хора предпочитат да се преструват, че конфликтът не съществува. Понякога си мислят, че отсъствието на конфликт автоматично се превръща в белег на духовна зрялост. За съжаление, това не винаги е така.

Общуването винаги включва някакъв вид обещание независимо дали то е изказано на глас, или не. Това е обещанието за посвещение и лоялност: в един свят на несигурност ти можеш да разчиташ на мен. Когато това обещание бъде нарушено, нечие сърце бива съкрушено. Никой не може да ни обича така, както някой, на когото сме дали сърцето си, но пък и никой не може да ни нарани така, както този човек.

Има два начина да се живее с болката: начинът на отмъщението и начинът на прощението. Първият води към смърт, вторият - към живот.

Хората понякога казват, че „да разбереш всичко означава да простиш всичко“. Но в известен смисъл това е съвсем неправилно. Прощението е нещо, което е необходимо точно когато няма рационални основания за обяснение защо дадени хора са постъпили по даден начин. Прощението не означава толериране на лошото поведение или преструване, че нещо не е чак толкова лошо. Когато дадена постъпка е извинима, тя не се нуждае от прощение.

Прощението не е равнозначно на забравянето. Всичко, което е необходимо за забравянето, е слаба памет. Забравям къде съм си паркирал колата или къде съм си оставил ключовете. Това не означава, че душата ми е напреднала в развитието си, а просто че сигналите в нервната ми система нещо не са наред. Понякога, ако болката е достатъчно силна, тя може да бъде погребана от страх или травма. В Известен смисъл болката е забравена, но не е била простена. Прощението е необходимо точно тогава, когато ние не можем да забравим причиненото ни зло.

Прощението не е равнозначно и на одобряването. Понякога хората си мислят, че да простиш на някого означава да се одобриш с него независимо от всичко - съпругата да се върне при бруталния си съпруг, който я бие, или бизнесменът да приема отново нечестния си партньор всеки път, когато той пожелае. Въпреки че няма единодушие по въпроса сред пишещите по етични теми, мисля, че прощението и одобряването са две отделни неща. Прощението се случва в сърцето на човека. То може да бъде подарено дори ако другият човек не моли за него или не го заслужава.

Прощението е необходимо точно тогава, когато извинението или толерирането, или приемането не са достатъчни. Първата фаза на прощението е решението да не се опитваме да причиним същата болка на този, който ни е наранил. Когато прощавам, аз се отказвам от правото си да нараня. Въпреки че може да сте ме наранили съзнателно, лично и дълбоко, аз преустановявам закона на отмъщението. Въздържам се от инстинктивната реакция на отплатата. Не действам, не се наслаждавам на желанието си да ви видя да се гърчите. Когато ви прощавам, аз ви освобождавам от малкия затвор в ума ми, където ви държа в плен. Стремя се да спра фантазиите си за отмъщение, в които вие сте измъчвани или ви уволняват от работа, или изведнъж напълнявате с 30 кг.

Прощението започва тогава, когато се откажем от съревнованието за отплата. Това е трудно, тъй като желанието за отмъщение е естествената реакция на наранената душа. Историите за отмъщение винаги грабват вниманието ни. Не бих се изненадал, ако отмъщението е темата поне на половината от филмите, излъчвани по кината днес.

Когато не искаме да простим на другия човек, ние сме склонни да мислим само лоши неща за него. Мислим за него само в контекста на болката, която ни е причинил. Искаме да забравим човешкото му лице.

Когато прощаваме, започваме да виждаме по-ясно. Не пренебрегваме болката, но гледаме отвъд нея. Преоткриваме човешкото лице на онзи, който ни е наранил. Вече не се надявате единствените му посетители да са амбулантните търговци или данъчните. Надявате се да му се случат добри неща. Може да чуете някой да говори любезно по негов адрес, без вътрешно да крещите опpoвережения. Разбира се, това не се случва изведнъж. Обикновено не се случва и веднъж завинаги; ще има моменти на пропадане, моменти, когато ще ви се иска да научите,  че е оплешивял или му е било отказано да бъде назначен на добра работа. Но сърцето ви ще е насочено в правилната посока.

Ако не простите - ако позволите на гордостта, обидата, заинатеността и отбранителността да препречат пътя ви - вие ще се превърнете в твърде суров и горчив човек. Ще носите бреме, което ще смаже човешкия облик на духа ви. От ден на ден ще ставате все по-студени и по-студени. Ще умрете.

От Джон Ортбърг: „Всички са нормални, докато ги опознаете“, изд. „Нов живот“

Изображения: Edward Hopper (1882 ~1967) - en.wikipedia.org

Tози сайт използва "Бисквитки". Научи повече Приемам

Моля, запознайте се с нашите Общи условия и Политика за поверителност