Казвайки на човек "Обичам те", означава да му кажеш "Ти никога няма да умреш".
Габриел Марсел (1889 ~ 1973) е смятан от мнозина за първия френски философ-екзистенциалист. Ученик на Анри Бергсон, Габриел Марсел завършва философия, но академичното философстване не го задоволява; той започва да търси собствен път, който да задълбочи неговите интуиции. Според Марсел съществуването е уникален опит на всяко съзнание. Човекът го открива, ангажирайки се в света, но в същото време бива ограничен от същия този свят. Ето защо следва да се освободим от духа на абстракцията, насочвайки се към мистерията на битието.
(Gabriel Marcel, c.1951)
Същността на човека е да бъде в ситуация.
Има само едно страдание - да бъдеш самотен.
Налице е, това което наричат живот, и нещо друго, което наричат съществуване. Аз избирам съществуването.
Мъдрият човек знае как до води живота си, за да бъде съзерцанието възможно.
Художественото творчество предполага оттегляне в себе си, а това е отстъпление.
Казвайки на човек „Обичам те”, означава да му кажеш „Ти никога няма да умреш”.
И да, и не - това е единственият отговор, когато става въпрос за нас самите; ние вярваме и ние не вярваме, ние обичаме и не обичаме, ние сме и нас ни няма, - това произтича от това, че сме на пътя към целите, който изцяло виждаме и не виждаме.
Баща ми беше от католическо семейство, майка ми имаше еврейско потекло, а аз се ожених за протестантка. В същото време винаги съм изпитвал огромна симпатия към православните. Да, винаги съм бил „човек на кръстопът”, а от религиозна гледна точка „човек на прага”: човек, който е пристъпил достатъчно, за да може да се обърне към хората, които търсят, и да им каже: „Чуйте, и аз самият дълго търсих, така че може би съм в състояние да ви помогна да търсим заедно”.
Не мога да понасям хора, на които им липсва великодушие. За мен великодушието е нещо фундаментално, у мен то се свързва с култа към възхищението, защото възхищението е също проява на великодушие.
Човек се обогатява, когато се възхищава.
През последните години моята неприязън към всеки опит човекът да се мисли чисто статистически непрекъснато нараства. Не се колебая да го изрека: числото рискува да се превърне в чудовище или в идол, който ще се възправи срещу всичко, което нарекох „човешкото в човека”.
Ако прехвърлим нещата в плана на конкретното, който за мен е единствено реалният, можем да констатираме истината; заговорим ли обаче за голям брой неща, вече не виждаме нищо.
Когато става въпрос за материалния свят, това може да има известно основание, но ближният не може да стане милион, това не ни казва абсолютно нищо. „Ближният” става „маса”, а масата е деградирал израз на човешкото същество. И тъкмо тук е ужасяващата заплаха.
Опасността, която ще се прояви може би в бъдещето, е, че властта ще попадне в ръцете на технократите.
Един технократ? Някой, който мисли хората в съответствие с техническия регистър, тоест човек, за когото производителността е определяща. Сами виждате: всеки индивид се разглежда като производствена единица. Това е недопустимо.
Логиката на технокрацията може да доведе до чудовищни неща. Доведена докрай, тя предполага премахване на нелечимо болните, евгеника във всичките й форми, генетична манипулация.
Едно от най-големите престъпления, които човек може да извърши, е да унизи другия.
Днес почти не се осмеляваме да говорим за „човешкото достойнство”, защото това са думи, изхабени от дълга употреба.
Престъпление е човекът да бъде възприеман като вещ. А достойнството е тъкмо онова, което възпрепятства подобно отношение, то ни помага да усетим, че се извършва нещо чудовищно.
Аз признавам известна сакралност на другия - но не вярвам, че тя може да се дефинира в рационални термини. В моите очи сакралният характер на човешкото същество е по-скоро обвързан с неговата смъртна участ.
Фактът, че сме призвани към живот и смърт чрез всевъзможни изпитания, е свързан с нашето достойнство.
Така нареченият егалитаризъм ми се струва нещо отвратително. Ницще е мислел същото. За мен равенството е егоцентрично, то е една претенция. „Аз съм ти равен.” Онова, което е великолепно в братството, е, че ти казваш на другия: „Ти си мой брат”. Как тогава да не се зарадваш на неговото превъзходство? В братството центърът не съм вече „аз”, а е „ти”.
Не можем да отделим настоящето от миналото. Не трябва да имаме носталгия по миналото - една романтична нагласа, разбираема само поетически. В плана на действието тези пориви на душата са неприемливи, но винаги трябва да съумяваме да разграничим онова от миналото, което позволява да си обясним настоящето.
Хората, които са ни предшествали, имат правото на известна почит, че ние първо трябва да се опитаме да ги разберем, да проумеем какви са били техните изпитания, техните трудности.
Настоящето не може да се схваща изолирано!
Метафизиката е наука.
Философията е възвисяване на човешкия опит.
Техниката идва на помощ на всяко желание и всеки страх.
Понятието за шедьовър в занаятчийския смисъл на думата вече няма място в индустриалния свят.
Нямаме право да изпадаме в песимизъм, който е нещо стерилно и е съучастник на най-голямото зло.
Списание „Християнство и култура“, The mystery of being, The philosophy of existence
Снимка: en.wikipedia.org