За религията, вярата в Бог, молитвата и душата – споделени мисли от интервюто на професора по неврология и психиатрия Виктор Франкъл от книгата на Удо Хан „Да търсиш смисъла, да намериш смисъла”.

Целта на психотерапията е изцелението на душата, а целта на религията е спасението на душата. Целите на психотерапията и на религията се намират на различни плоскости на съществуване. Измерението, в което е религиозният човек, е по-висше, така да се каже по-всеобхватно, отколкото измерението, в което се разиграва психотерапията. Пробивът в по-високо измерение обаче се случва не в знанието, а във вярата.

Човек вярва в смисъла, докато диша. Дори самоубиецът вярва в смисъла, ако не на живота, на продължаването да живееш, то на смъртта. Ако не вярва вече в смисъла, то няма да е в състояние да помръдне дори пръст и да извърши самоубийство.

Паул Тилих казва: Да си религиозен, означава да поставяш страстно въпроса за смисъла на нашето съществуване”. А Лудвиг Витгенщайн пише в своите дневници: Да вярваш в Бог, означава да виждаш, че животът има смисъл”. Логотерапията се занимава не само с волята за смисъл, но и с волята за един последен смисъл, един свръхсмисъл, както имам навика да го наричам, а религиозната вяра е в края на краищата вяра и доверие в свръхсмисъла.

Да различаваме изцелението на душата от спасението на душата

Религиозността е автентична само там, където е екзистенциална, където следователно човекът не е някак тласнат към нея, а е направил избор. Целта на религията не е изцелението на душата, нейната цел е спасението на душата. Религията не е застраховка за спокоен живот, за възможна липса на конфликти или някакво психохигиенно целеполагане.

Религията дава на човека повече от психотерапията – и изисква повече от него. Но ако религията според нейната първоначална интенция се грижи така малко за душевното здраве или предпазването от болести, то тогава тя в своите резултати, а не според своята интенция – въздейства психохигиенно, дори психотерапевтично, като осигурява на човека сигурност и пристан, каквито той никъде другаде няма да открие, сигурността и пристана в трансцендентността, в абсолютното.

Целта на психотерапията и на религията – както в началото беше споменато – се намират на различни плоскости. „Старшинството по чин” на душевното здраве е различно от това на спасението на душата. Измерението, в което религиозният човек прониква, е по-високо, по-всеобхватно от измерението, в което се разиграва психотерапията. Пробивът в по-високо измерение обаче не се случва в знанието, а във вярата.

Моята представа за религията има малко общо с конфесионалното късогледство, което навярно вижда в Бог същество, стремящо се само към едно: възможно повече хора да вярват в него и освен това точно така, както предписва една определена конфесия.

Не мога и да си представя, че Бог е толкова дребнав. Не мога да си представя също, че има смисъл в това една Църква да изисква от мен да вярвам. Та аз не мога да искам да вярвам, не мога да искам да обичам, следователно да се заставя да обичам, както не мога да се заставя да се надявам. Има две неща, които не могат да бъдат поискани и които поради това не могат да бъдат „произведени” по настояване, по заповед. Един пример: не мога да се смея по заповед. Ако някой иска да се смея, трябва да ми разкаже виц. Аналогично стои проблемът с любовта и вярата: те не могат да бъдат манипулирани. Като интенционални, това значи целенасочени феномени, те по-скоро се появяват едва когато се явят адекватно съдържание и обект. Ако искаме да накараме някого да вярва в Бог, трябва да направим Бог убедителен за него, преди всичко обаче трябва личността, която иска да убеди някоя друга, да бъде убедителна.

Ние вървим не към универсална, а по-скоро към лична, дълбоко персонализирана религиозност, религиозност, в която всеки ще намери своя личен, своя собствен език, когато се обръща към Бог. През медиума на всяка религия той може да намери Бог – единия Бог.

Да вярваш в Бог – въпреки Освиенцим 

За молитвата 

Връзката „аз-ти” между човека и Бог кулминира в молитвата, особено в нейната диалогична структура. Трябва само да вземем под внимание, че има не само интер-персонално, но и интра-персонално говорене, а именно диалогът със самия себе си, вътрешният монолог. И вървейки в тази посока, се връщам към определението, което бях формулирал още 15-годишен. Определение за Бог, което гласи: Бог е партньорът в нашите най-интимни монолози. Това на практика означава: винаги когато сме съвсем сами със себе си, винаги когато в пълна самота и пълна честност водим разговори със самите себе си, е легитимно да наричаме партньора в тези монолози Бог, независимо от това дали някой се смята за атеист, а друг за вярващ. Защото, ако има Бог, убеден съм в това, той няма да се разсърди, ако някой го обърка със себе си и затова го преименува. Въпросът е дали изобщо има истински атеисти.

За вярва в Бог след Освиенцим 

Вярата в Бога или е безусловна, или не става дума за вяра в Бога. Ако е безусловна, тя ще издържи, ако шест милиона души са станали жертва на Холокоста. А ако не е безусловна, ще се предаде – нека използвам аргументацията на Достоевски – пред едно-единствено невинно дете, което умира. Защото ние не можем да преговаряме с Бог, не можем да кажем: „При шест хиляди или – от мен да мине – до един милион жертви на Холокоста запазвам вярата си в Теб, но след един милион нищо не може да се направи и съжалявам, но спирам да вярвам в Теб”.

Фактите говорят, че афоризмът на Ларошфуко за въздействието на раздялата върху любовта може да варира: както бурята гаси слабия огън и разпалва силния, така катастрофите отслабват слабата вяра и засилват силната.

*Интервюто с проф. Виктор Франкъл е част от книгата на Удо Хан - Да търсиш смисъла, да намериш смисъла, Vandenhoeck und Ruprecht, 1994 г. Превод от немски: Людмила Димова

Източник: сп. „Християнство и култура“, бр. 82
Снимка: Wikipedia