„Скромният човек е винаги ведър, докато в сърцето на охолния често господстват завистта и гневът”.

(Peter Paul Rubens - The Wrath of Achilles, (1630-1635) - Museum Boijmans Van Beuningen)

Гняв | Думи на акад. Владета ЙЕРОТИЧ 

Всички ние почти всекидневно се гневим. Гневим се и когато имаме право, и още по-често, когато нямаме. Най-често изливаме гнева си върху по-слабия и то толкова повече, колкото сме по-покорни ласкатели на онези, които са по-силни от нас. Оправдаваме гнева си с природата или пък с неразбирането, неблагодарността и непослушанието на другите към нас. Дори и тогава, когато последиците от гнева ни са пагубни за нашите близки, а те най-често действително са такива, се опитваме да се примирим със съвестта си и да се оправдаем пред другите с някакъв неубедителен и празен претекст. Казано накратко, няма никакво съмнение, че гневът е знак за нашата голяма гордост. Християните са нападани от гордостта, раздразнителността и гнева не по-малко от не-християните. Всъщност, неправилното култивиране на християнските ценности и изтъкването им пред други хора, които не знаят или не искат да знаят за тях, както и карикатурното разбиране на добродетелите, заради които заслужаваме особена Божия милост, а с това и Царството Небесно, чиято врата ще ни се отвори преди да се е отворила за другите, от време навреме поражда в този вид хора истинско бесовско нападение. Затова и изразът „сърдит човек – доброволен епилептик” е абсолютно точен. Като психотерапевт съм виждал гняв и сред онези семейни християни, които са устоявали на силните изкушения на полигамната природа в себе си (вероятно и във всеки от нас) и са оставали моногамно верни на своя брачен партньор, приемайки това за победа с особена стойност. Но когато са мислели, най-често несъзнателно, че заради непрекъснатото култивиране на тази добродетел, въпреки примамливите изкушения, не са достатъчно възнаградени или похвалени от Бога или от хората, а най-често са и недостатъчно високо оценени от собствения си брачен партньор, се е случвало от време навреме да изпадат в жесток гняв към своята съпруга или съпруг, като при това любовта им е отслабвала и се е стигало до загубата на еротично-сексуалното желание към партньора.

В някои други случаи на зачестил изблик на гняв (нещо, което също съм забелязал по време на дългогодишната си психотерапевтична практика) такива горделивци са преставали да ядат, излагайки на опасност дори здравето и живота си, като с това доброволно гладуване са искали да се самонакажат; в други случаи са яли прекомерно, затлъстявали са и също са достигали опасната за здравето си граница, като са се разболявали от различни телесни болести. Очевидно тези хора несъзнателно са изпитвали вина заради видимите последици на своята гневливост и вместо да влязат в борба със страстите по единствено истинския християнски начин – чрез покаяние, те са посягали към болестите, които сами са си причинявали, надявайки се чрез изтощението от болестта да изтощят в себе си страстта на гнева.

Много се зарадвах, когато намерих потвърждение на това мое лекарско наблюдение в св. Йоан Лествичник. Още през VІ-VІІ век той пише в своята Лествица: „Аз съм виждал хора, които разгневени се отказваха от храна с досада; и с това си безразсъдно въздържание те притуряха отрова върху отрова. Виждал съм и други, които недоволни по някакъв повод, възползвайки се от своя гняв, предаваха се на преяждане и падаха от рова в пропастта” (Лествица 8:16). Въпреки че и в двата случая на гневливост, за които говори св. Йоан Лествичник, изглежда, като че ли няма никакъв изход, аз се осмелявам да предположа, че и в двата случая, и то само ако тези гневливи хора наистина стигнат до някои физически или по-точно психосоматични болести, те могат да преживеят пречистващо обръщане, съгласно мисълта на друг един свети отец, който казва: Единственото нещо, което може да спаси човека от неминуемото наказание за греха, е покаянието и самонаказанието.

Как трябва да се борим с гнева и страстите? Единствено с помощта на християнските добродетели, засвидетелствани в две хилядогодишната християнска практика. И както срещу сребролюбието се борим с щедрост или срещу завистта с милосърдие, така срещу постоянното изкушение на гордостта воюваме чрез смирение, а срещу гнева – с кротост и търпение. Да чуем първо мъдрия съвет на св. ап. Павел в Посланието до Ефесяни: Гневете се, но не грешете: слънце да ви не залязва гневни” (Еф. 4:26). Колко е мъдър, благ и психологически далновиден този съвет на божествения апостол! От собствен опит св. ап. Павел е знаел (срв. 1 Кор. гл. 5 – за коринтския блудник и отношението към порочните), че всички ние понякога се гневим, но за да не грешим в гнева си, не трябва да дочакваме в гневно състояние слънчевия залез, защото нощта ни ще бъде мрачна, а сънят – изпълнен с кошмари.

Когато говорят за гнева, учителите на Църквата съвсем точно отбелязват, че в него се противопоставят една на друга две воли. Оттук единствено християнски правилно е постепенно да се научим (и това продължава до края на живота) да се отричаме от собствената воля, защото ако е според нашата воля, гневът непременно ще се появи, а с него и желанието за мъст към истинския или набеден хулител. Великолепни и на място са думите на средновековния западен учител Тома Кемпийски: „Скромният човек е винаги ведър, докато в сърцето на охолния често господстват завистта и гневът”.

Със съкращения от статията: „За гордостта и гнева, за скръбта и отчаянието” на адак. Владета Йеротич, Превод: Свещ. Стоян Бербатов, презвитера Екатерина Крумова

Източник: pravoslavie.bg
Картина: Peter Paul Rubens - The Wrath of Achilles, (1630-1635) - Museum Boijmans Van Beuningen, Wikimedia Commons