Колкото повече имаме и животът е по-лесен, толкова повече се оплакваме ♥ Хал ЪРБЪН

Оплакване, пъшкане и охкане

„Лично аз вярвам, че човешкият език се е развил заради дълбоката ни вътрешна нужда да се жалваме.“ ~ Джейн УОГНЪР, американска писателка, режисьор и продуцент.

Повечето хора нямат представа колко често се оплакват. През цялото време около нас има някой, който се оплаква, при положение че има толкова неща, за които трябва да сме благодарни. Моята теория е, че колкото повече имаме и животът е по-лесен, толкова повече се оплакваме. Приемаме почти всичко за даденост и започваме да подсмърчаме всеки път, когато нещата не са идеални.

За да ви илюстрирам колко много се оплаквате, ще ви възложа една задача, която за пръв път дадох на моите ученици и студенти през 1972 г., а сега възлагам както на възрастните, така и на младежите по време на семинарите ми. Според приблизителни изчисления по нея са работили над 80 000 души. Казва се Предизвикателството на Брус Дайаско. Тя е следната: Смятано от този момент нататък, изкарайте следващите двайсет и четири часа, без да се оплаквате от нещо. И какво направиха учениците ми, когато им я възложих? Оплакаха се, че е прекалено трудна!

Колцина са успелите? Всичко на всичко петима. Първият се появи чак на двайсет и третата година. Дори сега, докато пиша, продължавам да търся. От петимата двама бяха гимназисти, един беше в седми клас, един – в четвърти клас, и само по-следният беше възрастен мъж. Това означава, че един на 16 000 от попадналите в експеримента е успял да го завърши успешно! Помъчих се да изчисля и процента, но се оказа твърде нищожен. Хиляди дори отказваха да опитат. Защо? Мнозина отговаряха: „Защото е невъзможно да прекараш цял ден, без да се оплачеш.”

Тук основният въпрос е дали хората, които са опитали да живеят, без да се оплакват, са научили нещо съществено. Определено да! Ето какво са ми казвали в продължение на повече от трийсет години:

• Оплаках се още през първите пет минути.

• Не мога да повярвам колко трудно било да не се оплакваш.

• Нямах представа, че се оплаквам толкова много.

• Всички се жалват непрекъснато.

• Нещата, за които се оплаквам, са глупави. Не би трябвало да се жалвам за такива не-значителни неща.

• Оплакването е просто един лош навик.

• Трябва да спра да се оплаквам толкова много.

Нека ви разкажа малко повече за историята на тази задача и защо се нарича Предизвикателството на Брус Дайаско. Брус ми беше съученик в Университета на Сан Франциско и до ден днешен си остана една от най-невероятните личности, които съм срещал. Брус се разболял от детски паралич, когато бил в последния клас на гимназията, и останал парализиран – малко преди ваксината на Солк да стигне до родния му град Фресно. Той дойде в университета в инвалидна количка. Можеше да движи само ръцете в долната им част и главата си, но притежаваше изумителен мозък и изключителен характер. Никой никога не го беше чул да се оплаква.

Всички изпитвахме страхопочитание към Брус заради куража му. Веднъж, когато обядвахме заедно, го попитах как успява винаги да е толкова позитивен. Отговорът му беше простичък, мъдър и същевременно задълбочен. Той ми каза: „Не ми се искаше да прекарам остатъка от живота си в самосъжаление или гневни изблици, затова реших да реагирам обратно – да бъда благодарен.” Почувствах се неудобно, но въпреки това го попитах към какво и към кого изпитва най-силна благодарност. Той отвърна: „Към Господ, към семейството ми, църквата, приятелите, университета, преподавателите, заради мозъка, с който съм надарен, и за живота, изпълнен с възможности.” На училищната скамейка бях получил солидно образование, но от този непринуден разговор излязох обогатен с най-важния урок, който бях научил през живота си – съсредоточи вниманието си върху доброто в живота ... и бъди благодарен за него.

Брус продължи образованието си и завърши с отличие, спечели стипендия, за да следва право, после се върна в Сан Франциско и започна успешната си кариера като адвокат. За жалост и кариерата, и животът му завършиха твърде рано. Той по-чина само на 31. Крехкото му тяло просто не издържа. Но Брус остави невероятно наследство, защото промени живота на всички, до които се беше докоснал. Лично аз ще го запомня като най-благодарния човек, когото познавам. Той ме научи да се фокусирам върху добрата страна на живота и да изпитвам благодарност.

Бихте ли могли да сте благодарни като него, без да се оплаквате, в продължение само на един ден? 

От: „Златните думи“, Хал Ърбън, ИК „Кръгозор”, 2005 г.
Снимка: halurban.com