Почтеността и парите са две различни неща ♥ Рюдигер ДАЛКЕ

(An Allegory of Death and the Rich Man (between 1601 and 1642) by Frans Francken II)

Демаскиране на собствените догми 

Голяма част от модерното нещастие се дължи на факти, че от самото начало не научаваме, или най-малкото не научаваме както трябва правилата, свързани с парите. Тук обаче не става дума за вменяване на някаква вина, тъй като, най-общо погледнато, те не са били известни и на нашите родители.

На нас, четирите деца от едно съвсем не нетипично, образовано буржоазно семейство, още отрано ни беше казано, че парите са мръсни, което някак си естествено засягаше преди всичко монетите – за нас децата това бяха единствените релевантни пари по онова време. За щастие и четиримата проумяхме достатъчно бързо, че всичко се върти около тази мръсотия. Така е, след като бяхме пипали пари, прилежно измивахме ръцете си, но въпреки това се опитвахме да се доберем до колкото се може повече от тях. Нещо повече, по-малката ми сестра прибягна веднъж до един детински начин да ги препере, като чисто и просто обработи монетите със сапун. Но прането на пари още по онова време беше оспорвано явление и не можеше да разреши проблема.

По-късно научихме още, че хората не говорят за пари, защото си ги имат. Тъпото беше, че ние (децата), все пак нямахме нари и тъкмо поради това те ни интересуваха горещо. А още по-тъпото беше, че и моето семейство вече не разполагаше с тях, то се числеше към победените вследствие настъпилото прегрупиране след Втората световна война. Всичките ни имоти се намираха на Изток, и най-вече – в така наричаната тогава ГДР.

Горното изречение сякаш трябваше да ни подскаже, че парите са малозначителни и че за солидни хора като нас е чиста загуба на време да разговаряме за тях. Но в модерните времена набързо стана ясно, че истински „солидните хора” си имат и достатъчно пари, за да поддържат това статукво. Още тогава стратегията да не се разговаря и следователно и да не се мисли за нещо, което ти липсва, но ти е спешно необходимо, граничеше с изключителна неуправност.

За щастие баща ми изобщо не се съобрази с нея, а без бавене се погрижи отново да се сдобием с достатъчно пари. Осланяше се на хармонията между собствените си качества и нуждите на немското следвоенно общество и се превърна в преуспял инженер. Успехът му като директор на завод предопредели скоростното ни причисляване към по-добре поставените люде, на които не им се налага да разговорят за пари, а ги харчат умерено, без да им отдават особено значение.

Постепенно с времето на нас, децата, все пак ни се изясни още нещичко около мистерията на парите: на „солидните хора” като нас не им се налага да си блъскат главите за пари, защото са заети с по-важни и възвишени мисли. Тези хора следват медицина и теология и се опитват да се превърнат във възможно най-точното копие на Алберт Швайцер, поради което не бива, да речем, да следват музика като първа специалност, като за втора обаче – музиката не е съвсем за изхвърляне.

Но когато баща ти е само директор на някой концерн (като моя) и като такъв изкарва прилични пари, това не беше от особено значение, именно защото за нас по онова време парите имаха посредствена репутация.

По-късно ни разкриха и други тайни, свързани с парите: порядъчните хора (като нас) винаги ще имат достатъчно пари, при условие че работят усърдно, честно и преди всичко – ревностно. Така ни запознаха с типично немските добродетели от сорта на застъпничество за доброто, добросъвестност, точност, благонадеждност, почтеност и с гореспоменатата ревностност. Подковани с тези ценности и завършили гимназия, вече не беше необходимо да ни питат дали искаме да следваме, а направо – какво по-точно смятаме да следваме. Резултатът в повечето случаи оправдаваше стратегията. След първоначалния отпор, следвах медицина и малко психология, а след това – и малко теология.

Вероятно мнозина от вас са възпитани по този начин – като трудолюбиви, достопочтени хора. В такъв случай вие сте пропилели доста време с оглед на парите и вероятното ви желание да спечелите порядъчно количество от тях. Защото ни е нужно време, преди да проумеем, че с почтеност и на бърза ръка не се печелят много пари, ако изобщо можем да ги спечелим с почтеност, напротив: в късния турбо-капитализъм благонадеждността, точността и трудовият морал едва ли ще ни бъдат от полза при печеленето на пари.

Особено професиите, с които помагаме на другите – да вземем медицинските сестри и началните учители, – вече не ни гарантират притежаването на красиво жилище в големия град. Добросъвестната и навярно дори усилна работа за благото на ближните вече не струва и пукнат грош в модерната игра, чрез която се печелят пари. Въпреки това тя е за препоръчване и за в бъдеще, ако душата ти се чувства повикана и призована да я играе, но със сигурност – не и за да спечелите камара бързи пари, или – едва ли не да станете богати.

Но почтеността и парите са две различни неща. Единствено парите са истинският индикатор към кой от полюсите се числи човешкият характер. И в дългосрочен план почтеният човек никога не се оказва глупак, в това отношение житейските закони си казват своята дума. Само в краткосрочен план, когато времевата рамка е твърде сбита, нещата могат да изглеждат другояче. Когато поставяме на първо място нашето щастие, а не финансовия си успех, тогава честността продължава да е най-трайната валута.

Още по-късно, когато вече достатъчно дълго бях следвал предначертаната схема, моят баща ми разкри следната тайна: когато си решил да печелиш пари, е най-добре да накараш другите да работят за теб. И още: от позицията си на шеф на няколко хиляди подчинени и изключително недоволен от ситуацията, той беше прозрял, че времената стават все по-непочтени. Именно заради това беше отклонил да се издигне до член на управителния съвет, – „за да е в състояние и в бъдеще сутрин да се погледне в огледалото” – така се беше изразил той. Сам беше стигнал до заключението, че: в играта, която играехме всички, а самият той бе главният играч, богатите ставаха все по-богати, а бедните – все по-бедни. Съжаляваше за това и считаше за своя мисия да нагласи нещата така, че поне да се причислим към по-първите. И за да не си въобразим кой знае какво, настояваше да продължаваме да живеем в работническия квартал и да се държим така, сякаш по-скоро спадаме към последните. Постигна за себе си и заедно с това – и за нас – резонанс с един особен вид благосъстоятелност, но в същото време отбягваше резонанса с богатите, защото по всяка вероятност се страхуваше, че това би могло да навреди на нашия характер. Освен всичко друго това по никакъв начин не се намираше в резонанс с ценностната му система.

Приказки като „Щастливият Ханс” ни показват, че вътрешното богатство е много по-важно от външното. Макар че също като блудния син от библейската притча, и Ханс лека-полека загубва цялото си богатство поради своята доверчивост и наивност, неговото вътрешно богатство нараства непрестанно. И той като блудния син реализира своето щастие и открива Божието царство в себе си, но загубва парите си. И на двамата не им е до умножаването на пари и имоти, тъкмо обратното, вместо да се възползват от състоянието си, за да станат още по-състоятелни като повечето модерни хора, те го използват, за да станат (духовно) по-опитни и да събират опитност, чрез която да се извисят душите им.

Избрано от: „Психология на парите“, Рюдигер Далке, изд. „Сиела“, 2013 г.
Картина: An Allegory of Death and the Rich Man (between 1601 and 1642) by Frans Francken II; commons.wikimedia.org