♥ Критикуването на другия е прикрит начин да изразим своите нужди

„Ако нашето желание е да получим от партньора си съчувствие, тогава работим срещу самите себе си, когато изразяваме своите нужди чрез осъждането или критикуването на неговото поведение.“ ~ Маршал РОЗЕНБЕРГ „Общуване без агресия“ (Изд. Кръгозор).

(The Conversation by Theodule Ribot)

~ Нуждите, които стоят в основата на чувствата

Осъждането, критиката, диагнозите и интерпретациите са всъщност прикрит начин да изразим своите нужди. Когато някой ни каже: „Ти никога не ме разбираш!“, онова, което в действителност иска да изрази, е, че нуждата му от разбиране не е била удовлетворена. Когато жената казва на съпруга си: „През изминалата седмица всеки ден работеше до късно вечерта, обичаш работата си повече от мен!“, тогава онова, което иска да сподели, е, че нуждата й от близост не е била удовлетворена.

Критикуването на другия е прикрит начин да изразим своите нужди. Когато изразяваме своите нужди индиректно, чрез мнения, интерпретации или описания, тогава е много вероятно другият човек да си помисли, че го критикуваме. А когато някой чуе критика, обикновено започва да се защитава или да напада. Ако нашето желание е да получим от партньора си съчувствие, тогава работим срещу самите себе си, когато изразяваме своите нужди чрез осъждането или критикуването на неговото поведение. Затова си струва да изберем друг начин. Колкото по-директно успеем да свържем чувствата и нуждите си, толкова по-лесно ще е за другите да се обърнат към нашите нужди с разбиране и съчувствие.

Имаме по-голям шанс да удовлетворим своите нужди, ако ги изразим. За съжаление повечето от нас не са научени да обръщат внимание на своите нужди. Това, на което сме научени, е да търсим грешката в другия всеки път, когато нуждите ни не са удовлетворени. Ако например искаме палтата да стоят окачени в гардероба, а нашето дете ги остави на дивана, вероятно ще го наречем мързеливо. Или пък определяме колегите си като безотговорни, когато не вършат работата си така, както на нас би ни се искало.

Веднъж бях поканен в Калифорния да посреднича между няколко собственици на земя и група от преселващи се земеделски работници, между които се беше разраснал огромен конфликт. Открих срещата, като им зададох два въпроса: „Какви са вашите нужди? Във връзка с тези нужди за какво бихте помолили другата страна?“ „Проблемът с тези хора е, че са расисти!“, извика единият работник. „Проблемът е, че тези хора не уважават закона и реда!“, извика още по-силно един от собствениците на земя. Както често се случва, и двете страни се оказаха по-талантливи в анализирането на грешките на другия, отколкото в ясното формулиране на собствените си нужди.

Попаднах в подобна ситуация при една среща между две групи от израелци и палестинци, които се бяха събрали, за да положат основите на взаимното доверие и помирението по техните родни земи. Открих заседанието със същите два въпроса: „От какво имате нужда? Във връзка с тези нужди какво бихте желали един от друг?“ Вместо да изрази своите нужди, един палестински мукхтар (водач на селото) отвърна: „Тези се държат като банда нацисти!“ Малко вероятно е подобно изказване да успее да предразположи израелците към сътрудничество…

Една жена от групата на израелците скочи и отвърна: „Мукхтар! Само един безчувствен човек е способен да каже нещо такова!“ Тези хора се бяха събрали, за да създадат помежду си доверие и хармония, а само след първата обмяна на реплики положението беше станало по-лошо и отпреди. Често се стига до такова положение, когато, вместо да формулират ясно своите нужди, двете страни са свикнали да се обвиняват една друга. В този случай жената можеше да отговори на мукхтаря по следния начин: „Имам нужда от повече уважение, когато разговаряме. Вместо да изразявате мнението си за нашето поведение, бихте ли ни казали какво точно е онова, което правим и което ви притеснява?“ Всеки път се убеждавам, че в момента, в който хората започнат да говорят за своите нужди, а не за онова, което смятат за грешка в другия, вероятността да открият начин за задоволяване нуждите на всеки един от тях значително нараства.

~ Последствията от изразяването на нашите нужди и последствията от тяхното прикриване

В свят, където изразяването и споделянето на потребностите често се смятат за осъдителна постъпка, е нужна голяма смелост все пак да го направим. Това е насочено особено силно към жените. Векове наред образът на любещата жена е бил свързван със саможертвата и загърбването на собствените нужди, с пълното себеотдаване на грижите за другите. По време на своята социализация жените научават, че тяхно основно задължение е грижата за другите. Поради този факт те престават да обръщат внимание на своите потребности. По време на един от семинарите обсъждахме какво се случва с жените, които живеят с това убеждение. Тези жени, ако въобще се осмелят да помолят за нещо, го правят по начин, който отразява и затвърждава убеждението, че нямат право да имат потребности или че потребностите им са маловажни. Например поради факта, че се страхува да помоли за онова, от което се нуждае, една жена няма да посмее да каже, че се чувства уморена и има нужда от малко спокойствие и почивка, а ще започне да пледира: „Днес нямах нито секунда време за себе си. Изгладих ризите, изпрах дрехите, заведох кучето на ветеринар, сготвих вечерята, опаковах утрешните сандвичи за обяд, предупредих съседите за събранието на блока… така че (умолявайки)… какво ще кажеш, ако ти…?“ „Не!“, гласи резкият отговор. Придружената с оплакване молба предизвиква у слушателя по-скоро противопоставяне, отколкото съчувствие. За всеки би било трудно да оцени нуждата, която стои зад подобна защитна реч, а безсилният опит на жената да убеди другите в онова, което „трябва“ или което „заслужава“ да получи от тях, също предизвиква негативна реакция. И в крайна сметка тя отново ще стигне до заключението, че нейните нужди не са от значение, без да осъзнае, че ги е изразила по начин, който трудно би предизвикал положителни реакции в другите. Ако самите ние не ценим своите нужди, тогава и другите няма да ги оценят.

~ От емоционална зависимост към емоционална свобода

По пътя към състоянието на емоционална свобода взаимоотношенията ни с останалите минават през три етапа.

Първи етап: Емоционална зависимост - смятаме се отговорни за чувствата на другите.

На това ниво, което аз наричам емоционална зависимост, ние се считаме отговорни за чувствата на другите. Смятаме, че трябва постоянно да се стараем да правим другите щастливи. Ако не изглеждат щастливи, тогава се чувстваме отговорни и принудени да направим нещо по въпроса. По този начин много лесно може да стигнем до положението, в което да започнем да възприемаме дори и най-близките си хора като товар. Поемането на отговорност за чувствата на другия може да се окаже пагубно за интимните ни взаимоотношения. Постоянно се срещам с оплаквания от типа на: „Страхувам се от интимните връзки. Всеки път, когато видя, че партньорът ми е в лошо настроение или че нещо му липсва, се чувствам смазан/а. Чувствам се като в затвор, сякаш нещо ме задушава… и се налага да избягам от връзката колкото се може по-бързо.“ Този вид реакция се среща често сред онези хора, за които любовта означава отричане от собствените им нужди и пълно себеотдаване в полза на нуждите на партньора. В началната фаза на връзката влюбените - водени от чувство за свобода, се отнасят с радост и съчувствие един към друг. Тогава връзката им е весела, спонтанна и прекрасна. След известно време, когато връзката им става все по-сериозна, те започват да поемат все по-голяма отговорност за чувствата на другия. Ако аз съм партньорът и осъзнавам, че се държа по този начин, тогава бих могъл да поема отговорност за ситуацията по следния начин: „Не мога да понеса да гледам как губя себе си в една връзка. Когато видя болката на приятелката си, изгубвам себе си и тогава просто трябва да се махна оттам.“ Ако обаче, не съм толкова наясно със себе си, вероятно ще започна да обвинявам другия за проблемите в нашата връзка. В този случай бих могъл да кажа: „Приятелката ми е много зависима от мен, постоянно очаква да задоволявам нейните нужди и това е голям товар за връзката ни.“ Приятелката ми с право би отхвърлила това изказване и би казала, че с нейните нужди всичко си е наред. Нещата може да станат и по-лоши, ако тя приеме върху себе си обвиненията ми. Мъдрото решение би било тя да отвърне с емпатия на болката ми, извираща от моето емоционално робство. „Значи внезапно започваш да се чувстваш уплашен? Трудно ти е да поддържаш искреното внимание и обич между нас, без да започнеш да чувстваш, че си длъжен или отговорен за нещо… Чувстваш се ограничен в свободата си, защото мислиш, че постоянно трябва да се грижиш за мен?“ Но ако вместо със съчувствие тя се обърне към мен с: „Напрегнат си, защото искам прекалено много от теб?“, тогава и двамата ще останем впримчени в мрежата на емоционалната зависимост, поставяйки под въпрос оцеляването на връзката ни.

Втори етап: Безсърдечен - разгневени сме и отказваме да поемаме повече отговорността за чувствата на другите.

В този стадий започваме да осъзнаваме високата цена, която плащаме, когато поемаме отговорност за чувствата на другите и когато се опитваме да им угодим за сметка на самите нас. Когато осъзнаем колко много сме пропуснали от собствения си живот и колко малко внимание сме обръщали на собствените си нужди, лесно можем да се почувстваме огорчени и разгневени. Не без ирония наричам този етап безсърдечен, защото, когато сме в него и някой ни сподели своята болка, ние му отвръщаме: „Това си е твой проблем! Аз не съм отговорен за твоите чувства!“ Тук вече сме наясно с това, че не отговаряме за другите, но все още не знаем как да се държим отговорно с тях по начин, който да не ни прави емоционално зависими.

Спомням си за една случка от процеса на емоционалното освобождаване на дъщеря ми Марла. Тя винаги е била „перфектното малко момиченце“, което се отрича от собствените си нужди, за да угоди на другите. Когато осъзнах колко често тя потиска своите желания и отстъпва на другите, споделих с нея колко би ме зарадвало да я чуя да изразява по-често своите потребности. Когато за първи път споменах това, Марла възкликна: „Но татко, аз не искам да разочаровам никого!“ Тогава й обясних, че нейната искреност е по-голям подарък за останалите, отколкото това да им угажда, за да им спести неудобството. Също така й показах как да отговаря със съчувствие на хората, когато са обезпокоени, без да поема отговорността за техните чувства. Скоро получих доказателство, че дъщеря ми е започнала да изразява по-открито своите чувства. Обади ми се директорът на училището й, който беше очевидно разтревожен от разговора си с Марла във връзка с това, че дъщеря ми отишла на училище, облечена в гащеризон. „Марла - казал й той, не е редно една млада дама да носи такива дрехи.“ А Марла му отвърнала: „Гледай си работата!“ За мен това беше истински повод за празнуване: Марла беше приключила с емоционалната си зависимост и беше навлязла в „безсърдечния етап“. Беше се научила да изразява своите желания и да поема риска, че може да й се наложи да се сблъска с неодобрението на другите. Разбира се, предстоеше да се научи как да изразява желанията си по-приемливо и с уважение към другите, но вярвах, че с времето и това ще се случи.

Трети етап: Емоционално освобождаване: поемаме отговорност за нашите намерения и действия.

В етапа на емоционалното освобождаване започваме да откликваме на нуждите на другите, като постъпките ни са продиктувани от нашето съчувствие, а не от страх, вина или срам. Действията, които предприемаме в тези случаи, са обогатяващи както за нас, така и за другите. Поемаме пълна отговорност за собствените си намерения и действия, но не и за чувствата на другите. В този етап осъзнаваме, че никога не бихме могли да удовлетворим своите нужди, ако това е за сметка на останалите. Емоционалното освобождаване означава не само това, че сме способни да изразим ясно своите нужди, но също така и това, че сме способни категорично да заявим, че приемаме за също толкова важно удовлетворяването на нуждите на другия. 

Из: „Общуване без агресия“, Маршал Розенберг, изд. „Кръгозор“, 2019 г.
Картина: The Conversation by Theodule Ribot; chinaoilpaintinggallery