„Мазохистите смятат, че тяхното покорно приемане на малтретирането е проява на любов, докато всъщност то им е необходимо в непрестанното търсене на отмъщение и по принцип се мотивира с омраза.“
Саможертвата
Тази заблудена любов граничи с много по-сериозно извращение на любовта - с мазохизма. Лаиците обикновено свързват садизма и мазохизма единствено със секса, смятайки ги за сексуални удоволствия, причинени от физическата болка. Всъщност истинският сексуален садомазохизъм е сравнително рядко срещано психопатологично отклонение. Много по-разпространен и най-вече по-сериозен е социалният садомазохизъм, в който хората несъзнателно желаят взаимно да си причинят и изпитат болка чрез своите несексуални междуличностни отношения. Една жена например търси помощта на психиатър, защото е депресирана поради това, че мъжът й я напуснал. Тя разказва на психоаналитика една безкрайна история за постоянно повтарящи се грехове на нейния съпруг - не й обръща никакво внимание, има куп любовници, проиграва на хазарт парите за храна, отива някъде и с дни не се връща, прибира се пиян и я бие, най-накрая я зарязва с децата навръх Коледа - навръх Коледа! Неопитният терапевт ще откликне със състрадание към скръбта на „горката“ жена и на нейната „история“. Само че това усещане бързо се изпарява, след като се изяснят някои обстоятелства. Първото нещо, което открива аналитикът, е, че тези взаимоотношения са с двайсетгодишна давност и че жената два пъти се е развеждала с мъжа си, но и двата пъти се е омъжвала повторно за него, че са се разделяли безброй пъти, след което винаги са се сдобрявали. След като поработи с нея месец-два, за да й помогне да развие чувство на независимост и когато започне да му се струва, че всичко върви добре и че жената явно харесва спокойния живот, далеч от съпруга си, терапевтът вижда как цикълът отново се повтаря. Жената идва в кабинета щастлива и съобщава: „Е, Хенри се върна. Обади ми се оня ден и каза, че иска да ме види, така че се срещнахме. Помоли ме да го прибера и понеже наистина изглежда променен, аз се съгласих“. Когато терапевтът се опитва да посочи, че този модел се е оказал пагубен за тях в досегашната им връзка, жената казва: „Но аз го обичам. Не можете да отхвърлите любовта“. Ако аналитикът се опита да проучи тази „любов“ с по-голяма настойчивост, пациентката се отказва от лечението.
Добре тогава, на какво се дължи това? В опита си да разбере какво е станало, психиатърът си спомня нескриваното удоволствие, с което жената е разказала за лошото отношение на мъжа й към нея, и изведнъж се появява доста странна идея: може би тази жена понася греховете на съпруга си, дори ги търси заради самото удоволствие да говори за тях. Но от какво естество е това удоволствие? Психиатърът си припомня нейната убеденост за собствената й невинност. Възможно ли е най-ценното нещо за нея да бъде чувството за морално превъзходство и че за да го запази, й е необходимо да се отнасят лошо с нея? Естеството на нещата започва да се прояснява. Позволявайки да се отнасят лошо към нея, тя изпитва превъзходство над другите. Накрая може дори садистично да се наслади на удоволствието да види как мъжът й е коленичил, молейки се да го прибере вкъщи. За момент той признава, че тя стои по-високо от него. Това е моментът на отмъщението. При изследването на такива жени най-често се установява, че те са били унижавани през детството си. В резултат на това търсят отмъщение чрез чувството си на морално превъзходство, което от своя страна изисква ново унижение. Ако светът се отнася добре към нас, ние не изпитваме нужда да си отмъстим. Ако отмъщението е цел на живота ни, ще трябва да си докажем, че светът е лош за нас, за да можем да мотивираме целта си. Мазохистите смятат, че тяхното покорно приемане на малтретирането е проява на любов, докато всъщност то им е необходимо в непрестанното търсене на отмъщение и по принцип се мотивира с омраза.
Въпросът за мазохизма хвърля светлина върху още едно голямо заблуждение, свързано с любовта - че тя е саможертва. По силата на това убеждение жената-мазохист възприема своята толерантност към лошото отношение спрямо самата нея като саможертва и респективно като любов. Поради това тя не може да осъзнае своята омраза.
Винаги когато си мислим, че вършим нещо само заради другите, по някакъв начин се опитваме да избягаме от своята отговорност. Каквото и да правим, то става, защото такъв е нашият избор, а това е нашият избор, защото той ни задоволява най-пълно. Каквото и да вършим за другите, ние го правим, защото така задоволяваме някаква своя потребност. На родители, които казват на децата си: „Трябва да сте ни благодарни за това, което сме направили заради вас“, винаги в значителна степен им липсва любовта. Всеки, който истински обича, познава удоволствието от любовта. Когато наистина обичаме, то постъпваме така в резултат на съзнателния си избор. Ние имаме деца, защото ги искаме, и ако сме обичащи родители, то е, защото сме го искали. Вярно е, че любовта предизвиква промени в личността, но това е разширяване на рамките, а не саможертва. Както ще видите по-нататък, истинската любов е начин на самозареждане, дори нещо повече, вместо да стеснява, тя разширява личността и я изпълва вместо да я изчерпва. Любовта е толкова егоистична, колкото и нелюбовта. Това е още един парадокс, при който виждаме, че любовта е едновременно егоистична и неегоистична. Само че не това я разграничава от нелюбовта. Различава ги тяхната насоченост. Истинската любов търси и се стреми към духовното извисяване, а целта на неистинската любов винаги е нещо друго.
От: „Изкуството да бъдеш Бог“, Морган Скот Пек, изд. „Кибеа“, 1993 г.
Снимка: M. Scott Peck (1936-2005)
