„Последицата при мазохизма е, че лицето изпада в непоносимо чувство на самота и лично нищожество. То се опитва да го преодолее, насочвайки усилията си да се избави от собственото си Аз (като психологическа, а не като физиологическа реалност).“
Бягство от свободата
~ Мазохизъм
Какъв е коренът на мазохистичната перверзия и на мазохистичния характер? И каква е общата основа на мазохистичните и на садистичните склонности?
Мазохистичните и садистичните промени имат за цел да помогнат на личността в бягството й от непоносимото чувство за самота и безсилие. Психоаналитичните и другите емпирични изследвания върху мазохистите предоставят изобилни, че те изпитват ужас от самотата и от чувството си за малоценност. Често това състояние е несъзнавано, или пък е прикрито от компенсационни чувства за величие и съвършенство. Ако обаче вникнем дълбоко в несъзнаваната динамика на един мазохист, при всички случаи ще открием същото състояние. Той разбира, че е „свободен“ в негативния смисъл на думата, тоест сам за себе си и че е изправен срещу един чужд, враждебен свят. При такава ситуация, да се изразим с думите на Достоевски от „Братя Карамазови“, за него „най-неотложната потребност бе да намери на кого да отстъпи възможно най-бързо оня дар на свободата, с който той, нещастникът, се беше родил“. Изплашеният човек търси да се обвърже с някого или с нещо, не може повече да понася своето Аз и полага трескави усилия да се отърве от него и да намери отново сигурност, след като се е избавил от това бреме - Аз-ът.
Мазохизмът е един от пътищата в тази посока. Различните форми на мазохистичните склонности имат една цел: човекът да се отърве от собствената си индивидуалност, да се обезличи. С други думи, да отхвърли бремето на свободата. Това е очевидно при мазохистични склонности, когато лицето търси начин да се покори на човек или на власт, създаващи у него убеждението, че са изключително силни. (Между другото, убеждението в превъзхождащата сила на друго лице винаги трябва да се разглежда относително. То може да се основава или на физическата сила на другото лице, или на съзнанието за собствено безсилие и нищожество. Във втория случай ефект на заплаха могат да създадат обикновена мишка или падащ лист от дърво.) Основната цел е същата и при други форми на мазохизма. В мазохистичното чувство за малоценност откриваме тенденция към засилване на първоначалното чувство за собствено нищожество. Как да се разбира това? Можем ли да приемем, че със засилване на вече съществуващия страх лицето прави опит да се избави от него? С мазохиста става точно така. Дотогава, докато се боря между желанието си да бъда независим и силен и чувството си за нищожество и безсилие, аз преживявам мъчителен конфликт. Успея ли да сведа моето Аз до нищо, мога ли да преодолея съзнанието за моята самостоятелност като личност, бих се избавил от този конфликт. Чувството за малоценност и безпомощност е едно от средствата за постигане на тази цел. Другото е - човек да се почувства смазан от болка и агония. Третото - да бъде завладян от ефектите на свръхвъзбудата. Мисълта за самоубийство е последната надежда, ако всички останали средства не са довели до облекчение от бремето на самотата.
При определени условия тези мазохистични влечения имат известен успех. Ако личността намери модели, позволяващи й да задоволи влеченията си (като подчинение на „водача“ при фашистката идеология), тя постига някаква сигурност в представата си, че е заедно с милиони хора и споделя същите чувства. Дори тогава мазохистичното „решение“ не надминава рамката на една невротична изява: личността успява да се избави от очевидните страдания, но не е в състояние да отстрани вътрешния конфликт и стаеното си нещастие. Когато мазохистичното влечение не успее да намери подходящ културен модел или количествено надвишава средния обем на мазохизъм в социалната група, към която принадлежи индивидът, това решение не помага дори в относителна степен. То произтича от непоносима ситуация, насочено е към преодоляването й, но в края на краищата личността изпада в плен на ново страдание. Ако човешкото, поведение е винаги рационално и целенасочено, мазохизмът би бил тъй необясним, както по принцип са невротичните изяви. Всъщност изследването на емоционалните и умствените смущения показва следното: човешкото поведение може да се мотивира от влечения, предизвикани от страх или друго непоносимо душевно състояние. Такива влечения целят да се преодолее емоционалното смущение, но успяват само да прикрият най-явните му прояви, а понякога дори не постигат и това. Невротичните изяви приличат на ирационалното поведение при паника. В случай на пожар в къщата човек застава на прозореца на стаята си и вика за помощ, съвсем забравил, че никой не може да го чуе и че все още би могъл да избяга по стълбите, които след минути ще лумнат в пламъци. Той вика поради желанието си да се спаси и за момента неговото поведение изглежда като крачка към спасението, макар че ще доведе до катастрофален край. По същия начин мазохистичните влечения са предизвикани от желанието на индивида да се избави от всички недостатъци, конфликти, рискове, съмнения и непоносима самота, но те успяват само да отстранят най-забележимата болка, дори може да се стигне до по-големи страдания. Ирационалността на мазохизма, както и на всички невротични прояви, се състои в абсолютната безполезност на възприетите средства за излизане от едно неоснователно емоционално състояние.
Тези съображения са свързани с една съществена разлика между невротичното и рационалното поведение. При второто резултатът кореспондира на мотивацията на определена дейност - човек действа, за да постигне определен резултат. При невротичните прояви лицето действа по силата на принудата, която по същество има негативен характер: бягства от непоносимо състояние. Усилията са насочени към едно въображаемо решение. Резултатът е фактически противоположен на онова, което лицето иска да постигне. Принудата да се избави от едно непоносимо чувство е тъй силна, че то не е в състояние да избере линия на действие за вземане на друго, освен на въображаемото решение.
Последицата при мазохизма е, че лицето изпада в непоносимо чувство на самота и лично нищожество. То се опитва да го преодолее, насочвайки усилията си да се избави от собственото си Аз (като психологическа, а не като физиологическа реалност).
Начинът да постигне, това е да подценява себе си, да страда, да се превръща в абсолютно нищожество. Лицето обаче не желае болката и страданията - те са цената, която плаща за постигане на преследваната от него по принуда цел. Цената е висока. Трябва да се плаща непрекъснато и страдащият като човек, заробен от дългове, затъва все повече й повече, без дори да получи онова, за което плаща - вътрешен мир и спокойствие. Говорихме за мазохистичната перверзия, понеже тя безспорно доказва, че страданието е нещо, към което лицето може да се стреми. При нея обаче, също като при моралния мазохизъм, страданието в никакъв случай не е реалната цел. И при двете ситуации тя е средство към целта: Забравяне на своето Аз. Разликата между перверзията и мазохистичните черти на характера се свежда до следното: при перверзията стремежът за отричане на Аз-ът е изразен чрез тялото и е свързан със сексуални преживявания.
Докато при моралния мазохизъм влеченията обземат цялата личност и водят до срив на всички дели, които егото се опитва да постигне, при перверзията мазохистичните склонности са малко или много ограничени във физическата сфера. Освен това при съчетаването им със секса те участват в отстраняване на напрежението в сексуално отношение и по този начин намират непосредствено удовлетворение.
Отричането на собственото Аз и опитите да се преодолее непоносимото чувство на безсилие са само едната страна на мазохистичното поведение. Другата е стремежът лицето да стане частица от някакъв по-голям и по-силен фактор навън себе си, да се обедини с него и да участва в реализацията му. Такава сила може да бъде дадена личност, институция, Бог, нацията, съвестта или психическата принуда. Чрез обединяване с друга сила, която се приема за непобедима, вечна и обаятелна, лицето участва в изявите на нейното могъщество. То се отказва от собственото си Аз и свързаните с него всякакви сили и гордост, загубва целостността на своята личност и жертва свободата си. То обаче постига нова сигурност и нова гордост с участието си в по-могъщата сила, към която се приобщава. То постига и сигурност против мъчителния гнет на съмненията. Независимо дали господарят му е външен авторитет, собствена креация под формата на съвест или на психическа принуда, мазохистът се е избавил от вземането на решение, от окончателната отговорност за собствената си участ и по този начин - от съмнението какво точно решение трябва да вземе. Той се е избавил също така от терзанията какъв е смисълът на живота му и какво представлява самият „той“ - въпроси, на които отговаря по-могъщият, към който се е приобщил.
Мазохистичните връзки са фундаментално различни от първичните, които съществуват преди процесът на индивидуализиране да е завършил окончателно. Индивидът още е част от „своя“ природен и обществен свят, не е съвсем „изплувал" от своята среда. Първичните му връзки гарантират действителна сигурност и чувство за принадлежност към дадена реалност. Мазохистичните връзки са бягство. Личността вече е оформена, но не е в състояние да осъзнае свободата си. Тя е обзета от страх, съмнения и чувство на безсилие, прави опити да постигне сигурност във „вторични връзки“, както бихме нарекли мазохистичните й зависимости, но никога не може да постигне успех. Появата на личността е процес, който не може да се върне назад. Мазохистът прави опити да си създава представа, че се чувства сигурен и „принадлежи“ към определена среда, но в действителност си остава като незначителен атом, който страда, защото се е затворил в собствената си орбита. Той и силата, към която се приобщава, никога не постигат единство, между тях остава един основен антагонизъм и заедно с него един порив, даже и да не се съзнава, към преодоляване на мазохистичната зависимост и към свободата.
Избрано от: „Бягство от свободата“, Ерих Фром, изд. „Захарий Стоянов“, 2001 г.
Изображение: unsplash
