Беше се научил, ако види красиво дърво, да ръкопляска, както се ръкопляска в театър ♥ РАДИЧКОВ за Григор ВАЧКОВ

Словото Радичково, произнесено по повод 60-та годишнина от рождението на актьора, отишъл си от този свят на 47

(Григор Вачков)

Хей, Гриша!

„Нашето приятелство започна от пиесата „Суматоха:. Млад, черен като циганин, напет и въодушевен, Григор Вачков излизаше на сцената на Сатиричния театър със знаме от неостригана свинска кожа, за да извести, че: „Една суматоха не може без знаме! Няма нищо по-хубаво от това, да се развяват знамена и да се скандира. Ако аз бях началник на държавата, щях да наредя половината от държавата да скандира, а другата половина да развява знамена и да бие барабани и ще излезем на първо място в света!“

Рядко съм срещал човек, който така радостно да обича живота и да се радва като дете на успеха на другите! Но и рядко съм срещал човек да вярва на хората, с които работи, така дълбоко, както Гришата вярваше.

Не обичаше пустотията Григор Вачков. Обичаше той красивото и приветливото в природата. Беше се научил, ако види красиво дърво, да ръкопляска, както се ръкопляска в театър. Ако видеше красива природна картина – ръкопляскаше.

Ако минехме край ливади с дъхави откоси и косачи, присламчваше се към косачите и почваше да коси. Пчелин ако видеше, кладенче, вързана за дръвце коза, воденица или щъркел, който токува в гнездото - подвикваше одобрително и ръкопляскаше.

Цъфнала трънка ще види, цялата бяла като невеста, ще я обиколи отвсякъде да й се радва. Обичаше и огъня - не тлеещата жарава, а свистящите пламъци.

Беше общителен. Но когато поради популярността му се струпваха повече хора да го гледат, а някои да го посочат с пръст, се притесняваше. Беше силен физически, обаче почти постоянно изпитваше душевна несгода и притеснение. Стараеше се да надмогне притеснението с работа.

Работеше и за умрелите, на високи, изтощителни обороти в онзи ужасен триъгълник, затворен между театър, кино и телевизия. Ужасен бермудски триъгълник!

Предчувстваше, че няма да е бегач на дълги разстояния през живота, а че ще пробяга само една скъперническа отсечка и че то е предопределено. Като говореше за това, се разплакваше. Връщайки се назад в годините, мога да кажа, че той пробяга тази своя отсечка едва ли не на един дъх, вдишвайки дълбоко както цялата сладост, така и цялата горчилка на живота.

Отиде си рано, без да се сдържа и спира по пътя си…

Ако приятелството ни започна с монолог от „Суматоха“, то съдбата реши да завърши с монолог от „Лазарица“. 

Не така млад и напет, както в началото, но все така черен и въодушевен, Григор Вачков се появяваше на сцената на Сатиричния театър в последна роля, съпротивлявайки се на смъртта: „Животът изтече под дървото, войници отгърмяха с марш, деца с песен минаха оттук, запътени към своята зора, а аз стоя в сврачето гнездо и виждам вече студения си залез. Моторен шум, войска и весел кос, летящите в небето жерави, меланхоличният кърпикожух - как всичко в спомена остана!...

Виелицата иде, дочувам зловещия й вой. Виж я вещицата как хвърля сняг право в лицето ми! Почти ме заслепява, задавя ме!... Постой, мръснице! Спри, невежество, не виждаш ли, че пред теб човек стои“!

Обаче невежеството не спря, то идваше тъкмо за човека”.

От: Йордан Радичков, „Събрани съчинения”, Том 9, Изд. НИКЕ, 2018
Снимка: Архив @ Изд. НИКЕ

Tози сайт използва "Бисквитки". Научи повече Приемам

Моля, запознайте се с нашите Общи условия и Политика за поверителност