На 30 март се навършват 162 години от рождението на великия художник
(Self-Portrait, 1887 - Vincent van Gogh)
ЕТЮД (Ван Гог)
Христо ФОТЕВ
Забравен от самия Бог,
живял холандеца Ван Гог!
В самия ад - наречен Арл - и живял!
Разказват - пиел и абсент!
- Здравейте, господин Винсент!
Но стига! Вий сте много блед!
- Как стига? Много съм зает!
Рисувам този слънчоглед!
Ах, той е точния портрет
на слънцето... Какъв пожар
е слънчевата юлска жар!
Подобен на жътвар - със плащ
захвърлен, с мозък треперещ -
рисува той... Какъв абсент!
- Здравейте, господин Винсент!
Но вий сте трескав! Много слаб...
- Как трескав? Аз рисувам хляб!
Ах, хляб от кръв и смях, и сол...
А вас... ви виждам с ореол
на ангел... Страшния мистрал
люлее пламналия Арл!
Най-после полудял - със стон
ридай той в пустия си дом -
рисува той - и пий абсент!
- За бога, господин Винсент!
Но стига! Вий сте страшно блед!
- Мълчете! Много съм зает!
Рисувам! Искам... Този път
съм виолетов... Син...
Не!... Жълт!
Но смъртно жълт... Какъв покой! -
Рисува той! Рисува той -
холандеца Винсент Ван Гог...
Портрета на самия Бог!
Накрая, от шега обзет,
изрече той: Автопортрет!
Rest from Work (after Millet), 1890
"Любовта към изкуството ни отнема истинската любов. Намирам, че това е ужасно вярно, но пък и истинската любов убива желанието за изкуство. А понякога се чувствам вече стар и разсипан и все пак достатъчно жаден за любов, за да не се въодушевявам от живописта. За да успееш, трябва да си амбиционен, а амбицията ми се струва нелепост."
"Предпочитам да рисувам човешки очи вместо катедрали, защото в човешките очи се крие нещо, което го няма в катедралата, пък макар тя да е най-величествената и най-внушителната."
"Откакто съм на този свят, се чувствам като в затвор. Всички ме смятат за излишен човек. И все пак, аз мога да направя нещо. Знам, че съм роден да направя нещо, което никой освен мен не може да направи. Но какво, какво е то? Все не мога да го открия."
"Човек може да носи голям огън в душата си и никой да не идва да се сгрее на него. Минаващите не виждат нищо освен малко дим, който излиза горе от комина и отминават всеки по своя път. Какво да се прави тогава? Да поддържаш огъня в душата си, да носиш солта на земята в себе си, търпеливо - ала и с какво нетърпение! Да чакаш, да чакаш часа, когато някой ще дойда да поседне и да остане, знам ли? Дано всеки, който вярва дочака този час...."
"Да се научим да страдаме, без да се оплакваме, да се научим да гледаме на болката без отвращение. Тъкмо от това човек рискува да му се завие свят. И все пак понякога ни обзема смътно предчувствие, че може би в отвъдната страна на живота ще съзрем достатъчно оправдание за съществуването на болката, която гледана от тук, понякога така изпълва хоризонта, че нараства до размерите на безнадежден потоп. За всичко това знаем твърде малко и по-добре е да съзерцаваме някоя житна нива, дори когато е на картина".
"Човек трябва да обича колкото може повече, там е истинската му сила - защото който много обича, той много върши и много може, и това, което е сторено с любов, е сторено добре... Да кажеш малко, но смислени думи е по-добре, отколкото да говориш много думи, които са само празен шум и са толкова по-ненужни, колкото по-лесно ги изговаря устата. Ако истински обичаме достойното за обич и не прахосваме любовта си по незначителни, празни и суетни неща, ще виждаме по-ясно пред себе си и ще станем по-силни".
Shoes, 1888
* Из писмата на художника до брат му Тео и книгата „Van Gogh: The Life" ~ Steven Naifeh & Gregory White Smith
Изображения: chinaoilpaintinggallery