За любовта, живота, душата и битието, споделено от авторa, който знае колко непосилна е неговата лекота ~ Милан Кундера.

Някога, в праисторически времена, човекът се вслушвал удивен как в собствените му гърди отекват ритмични удари и не можел да проумее какво е това. Не можел да се отъждестви с нещо тъй чуждо и непознато, каквото е тялото. Тялото било за него клетка, а вътре в нея имало нещо, което гледало, слушало, страхувало се, премисляло и се удивлявало; онова, което оставало след приспадането на тялото, била душата.

Идеята за вечното завръщане е загадка, с която Ницше хвърли останалите философи в смут.

Ако всяка секунда от нашия живот се повтаря безброй пъти, то значи ние сме приковани към вечността като Исус Христос към кръста. Тази представа е ужасяваща. В света на вечното завръщане върху всеки жест тежи непосилна отговорност. Това е причината Ницше да нарече идеята за вечното завръщане най-тежкото бреме.

Най-тежкото бреме ни мачка, притиска ни към земята, смазва ни с тежестта си. Но в любовната поезия на всички времена жената копнее да бъде затисната от тежестта на мъжкото тяло. Така най-тежкото бреме става същевременно образ на най-пълноценното осъществяване на живота. Колкото по-голямо бреме тегне върху нашия живот, толкова по-близо е той до земята, толкова по-истински и правдив е.

Твърдеше пред своите партньорки: само лишената от сантименталност връзка, в която човек не предявява претенции към живота и свободата на другия, може да направи и двамата щастливи.

Да се любиш с жена и да спиш с нея са две не само различни, но едва ли не противоположни страсти. Любовта се проявява не чрез плътско желание (това желание може да се отнася за огромен брой жени), а чрез желание да споделиш съня си (това желание бива насочено само към една-единствена жена).

Да обичаш някого от състрадание, означава да не го обичаш истински.

Майката търси за себе си справедливост и иска виновникът да бъде наказан. Затова държи дъщеря и да остане заедно с нея в света на безсрамието, където младостта и красотата нямат смисъл, където целият свят не е нищо друго, освен огромен концлагер, населен с тела, които си приличат и чиито души са невидими.

Тя слушаше и вярваше, че най-голямата ценност в живота е майчинството и че майчинството е велика саможертва. Ако майчинството е олицетворение на Саможертвата, то ориста на дъщерята е Вината, която никога не може да бъде изкупена.

Майчината любов издълбава върху челата на момченцата клеймо ...

Може би не сме способни да обичаме именно защото жадуваме да бъдем обичани, тоест изискваме нещо (любов) от другия, вместо да пристъпим към него без каквито и да било изисквания и просто да искаме да бъдем с него.

Докато хората са още млади и от музикалната композиция на техния живот са написани едва първите тактове, те могат да я досъчинят заедно и да си разменят мотиви; но когато се срещнат в по-зряла възраст, музикалната композиция на всеки от тях е повече или по-малко завършена и всяка дума, всеки предмет означава нещо различно в партитурата на единия и на другия.

Нима едно събитие не е толкова по-значимо и по-високо ценено, колкото повече случайности са били необходими за осъществяването му?

Често бягството на слабия е проява на сила, когато силния проявява слабостта да демонстрира сила с цел да причини болка и да подчини слабия.

Любовта е непрекъснато търсене на нашата загубена половина.

Верността е една от най-важните добродетели на човека. Без верността животът ни би се превърнал в зле подредена мозайка от хиляди цветни камъчета.

Когато се ражда любовта, душите на мъжа и жената се сливат.

Фрагменти от книгата на Милан Кундера "Непосилната лекота на битието", изд.Colibri
Снимки: theperiodstore.com, theapricity.com