"Любов – това е единственият разумен и задоволителен отговор на въпроса за смисъла на човешкото съществувание."
Психоаналитик, философ, мислител. Ерих Фром има смелостта да надникне в хорските души без илюзии и да свали романтичния воал на любовта – защото грижата и отговорността са по-зрели чувства от влюбването, а разума и волята би трябвало да са присъщи на човека. Но успява ли човек да възпита чувствата си и защо търси щастието навсякъде, без да поглежда в собствената си душа?
През XIX век проблемът бе, че Бог е мъртъв, през XX век проблемът е, че човек е мъртъв.
Да обичаш някого не е въпрос само на силно чувство, а решение, преценка, обещание. Ако любовта бе само чувство, нямаше да има основание за обещанието двамата да се обичат завинаги. Едно чувство идва и може да си отиде. Как да се твърди, че то ще остане завинаги, ако поведението ми изключва преценката и решението?
Схващането, че няма нищо по-лесно от това да обичаш, продължава да господства въпреки многобройните доказателства за обратното. Няма друга дейност, друго начинание, които да започват с такива колосални надежди и очаквания и да пропадат винаги, както любовта. При всички останали случаи хората ще искат да узнаят причините за несполуката и да разберат как да постъпват, за да не я допускат или да се откажат изобщо от подобни авантюри. Понеже в любовта това е невъзможно, като че ли единственият адекватен начин да се избегне неуспехът е да се изследват неговите причини и да се изясни смисълът на това чувство.
Първата стъпка в тази посока е да осъзнаем, че любовта също като живота е изкуство. Искаме ли да разберем как да обичаме, трябва да постъпим по същия начин, както при изучаването на всяко друго умение, да кажем музика, живопис, дърводелство или майсторството на медика и инженера.
Трябва ли човек да се посвети само на печелене на пари и престиж, а любовта, която носи печалба „само" на душата и е безполезна в очите на съвременността, да се смята за лукс, на който нямаме право да отдаваме силите си?
Ако двама души, които са били чужди един за друг, както е с всички, изведнъж сринат стената помежду си и се почувстват съвсем близки, като едно неделимо цяло, настъпва миг на единение – може би най-вдъхновяващите, най-вълнуващите трепети на човешкото сърце. Такова чувство е още по-прелестно и дивно за двама души, водили дотогава затворен, изолиран, лишен от обич живот. Чудото на внезапна интимност настъпва още по-бързо, ако е съпроводено или подбудено от сексуално привличане и общуване. Подобна обич обаче по природата си е нетрайна. Двамата се опознават добре, интимността им губи постепенно своя необикновен характер, докато най-накрая антагонизмът между тях, разочарованията им един от друг и тяхната взаимна досада убият всичко останало от предишната радост. В началото обаче всичко това не се съзнава. Всъщност те приемат силата на безумното си влюбване, на състоянието да са „луди" един за друг като доказателство за силата на тяхната любов, въпреки че то може да се окаже само доказателство за степента на собствената им самота.
Да даваш е висш израз на сила. В самия акт на даване аз чувствам своята мощ, своето богатство, своята власт. Това изживяване на възвишена виталност и сила ме изпълва с радост, чувствам, че душата ми прелива от щедрост, раздаваща, жизнена и точно затова -възторжена. Да даваш е по-голяма радост, отколкото да получаваш, защото актът на даване е израз не на лишаване, а на жизнеспособност.
Невъзможно е да уважаваш един човек, без да го познаваш. Грижата и отговорността са слепи, ако не ги води познанието. То би било празна буква, ако не е мотивирано от грижовността.
Грижата, отговорността, уважението и познанието са взаимно зависими. Те представляват съчетание на качества у зрелия човек, тоест у личност, която е развила продуктивно и творчески своите способности, иска да има онова, за което се е трудила, отказала се е от нарцистичните си мечти да бъде всезнаеща и всемогъща и е придобила скромност, основаваща се на вътрешната сила, плод единствено на истинската продуктивна, творческа активност.
Колкото по-дълго някой вярва, че неговия идеал и цел е извън него, над облаците, в миналото или бъдещето, той ще излиза извън себе си и ще търси осъществяване там, където не може да бъде намерено. Той ще търси решения и отговори навсякъде, с изключение на там където могат да бъдат намерени - в себе си.
Способността ни да избираме се променя постоянно, заедно с жизнения ни опит. Колкото по-дълго време вземаме погрешни решения, толкова повече закоравява сърцето ни; колкото по-често вземаме правилни решения, толкова по-чувствително става сърцето ни – или по-точно оживява...
Разумът е човешки инструмент за достигане до истината, интелигентността е човешки инструмент за по-успешното манипулиране на света, първото е по същество човешко, последното принадлежи на животинската част на човека.
Човекът е единственото животно, за което собственото му съществуване е проблем, който трябва да се реши и от който не може да избяга.
Вярвам, че човекът е продукт на естествената еволюция, че е роден от конфликта между това да бъдеш затворник и това да си отделен от природата, и от нуждата да намери единство и хармония с нея.
Вярвам, че природата на човека е вкоренено противоречие, породено от условията на човешкото съществуване, което изисква търсенето на решения, които на свой ред създават нови противоречия и сега се нуждаят от отговори.
Вярвам, че всеки отговор на тези противоречия може наистина да удовлетвори състоянието на безпомощния човек да превъзмогне чувството на изолираност и да постигне чувство на съгласие, единност, и принадлежност.
Вярвам, че основната алтернатива за човека е избора между "живот" и "смърт"; между продуктивност и деструктивно насилие; между реалност и илюзии; между обективност и нетолерантност; между братство-независимост и господство-подчинение.
Вярвам, че любовта е главния ключ за отваряне на вратата на "растежа" на човека. Любов и съюз с някой или нещо извън себе си, обединение, което позволява да поставиш себе си във връзка с другите, да се почувстваш с другите, без да се ограничава чувството за цялостност и независимост. Любовта е продуктивна ориентация за тези за които е основна и представена в същото време: загриженост, отговорност, и уважение и познание с обекта на единство.
Вярвам, че преживяването на любовта е най-човешкият и очовечаващ акт, който дава на човека удоволствие и това е, като причина, няма смисъл ако се разбира по частичен начин.
Вярвам, че никой не може да "спаси" своя приятел човек правейки избор вместо него. За да му помогне, той може да му посочи възможните алтернативи, с откровеност и любов, без да бъде сантиментален и без илюзии.
Избрани мисли от "The Art of Loving" и "Човекът за самия себе си", Ерих Фром
Изображение: bg.wikipedia.org